НАЧАЛОТО
На 26 февруари 1988 г. пред сградата на градския комитет на КПСС на площад „Ленин“ в град Сумгаит група азербайджанци – между 40 и 50 души, излизат на демонстрация, за да изразят протеста си във връзка със събитията в Планински Карабах. Народът на последния тогава даде израз на нежеланието си да продължи да живее в състава на Азербайджанска ССР.
На следващия ден броят на протестиращи нараства до няколко хиляди. Очевидци свидетелстват, че на митинга говори вторият секретар на градската комунистическа партия на КПСС Мелек Байрамова, която заявява, че арменците трябва да напуснат Азербайджан. Същата вечер се появяват и първите съобщения за случаи на насилие, станали на пазара и в киното. Местната милиция, чийто състав е само от азери, така и не се намества.
Кулминацията настъпва на 28 февруари, когато разярена и неуправляема тълпа изпълва целия площад в града. С флага на Азербайджанска ССР в ръка партийният лидер на Сумгаит Джаханир Мусалимзаде, застава начело на колоната с демонстранти. Опашната й част се разделя на отделни групи, които се пръскат из централните квартали на града в търсене на арменци. Според очевидци, подбудители на зверствата стават някои бежанци, които действат със съгласието на местните и републиканските власти. Банди от десет до петдесет и повече души започват да вандалстват – чупят прозорци, опожаряват коли, издирват, бият, изнасилват и убиват арменци, нападат ги направо в жилищата им. Няколко района на Сумгаит се превръщат във военна зона. Епицентър на ужасяващите събития става кварталът до автогарата на града. Жестоките погроми продължават и на 29 февруари, завършват едва когато се намесва войската, въведена в града още предходния ден.
ЖЕРТВИТЕ
Броят на загиналите при погромите 
така и не е установен точно. По официални данни на Главната съветска прокуратура съобщава, че в резултат на безчинствата на 27-28 февруари в Сумгаит са загинали 26 арменци и шестима азербайджанци, има над 100 души ранени, повече от 200 жилища са разграбени, десетки автомобили са запалени или изпочупени. Нападнати са и са опустошени множество работилници, магазини, павилиони и други обществени обекти.
По данни на други, по-късни източници, базирайки се на разказите на очевидци и на анализи от актовете за смърт, само броят на загиналите възлиза на стотици. Историкът Джефри Хоскинг сочи например, че убитите арменци са неколкостотин. Журналистът Дейвид Ремник в материал за „Вашингтон пост“ пише, че цифрата на жертвите от арменска страна е минимум 200 човека.
Азербайджанските източници не оспорват и приемат сочените от Главната прокуратура на СССР данни. Така например лидерът на азербайджанското Общество за хуманитарни изследвания Аваз Хасанов е на мнение, че „да бъдат скрити данните за човешките жертви едва ли би било възможно“.
ПРИЧИНИТЕ
Между историците и политолозите в Ереван и Баку и досега има жестоки спорове за причините, довели до тези погроми. Дали Сумгаит не е азербайджанската реакция за прокуждането на сънародниците им от Кафански район на Армения? Или пък бежанците и от двете страни стават реакцията за погромите над арменците на азербайджанска територия?
Тогава разпространение получават както някои спекулации, така и ред конспиративни версии. И двете страни се позовават на определени източници и на споделеното от очевидци. С пълна увереност обаче може да се твърди, че след Сумгаит обменът на бежанци между съседните държави става неизбежен. „След Сумгаит става ясно, че повече няма път назад, че съветските власти са проявили крайна нерешителност и колебание. За арменците Сумгаит припомни за кланетата в годините на първата световна война, а азербайджанците в тяхното съзнание се отъждествяваха с османските войски.
И преди Сумгаит арменците са прокуждали азербайджанците от Армения, но сега те започнаха да ги гонят систематично и целенасочено, в т.ч. и от районите на Арарат и Зангезур, където те са живели в компактна група“ – това пише шведският кавказовед Сванте Корнел.
Тези събития дават началото на процеса на изселването на около 140 000 арменци, живеещи в Азербайджан, към Карабах и Армения. Много от участниците в тези погроми не понасят никаква отговорност. Постановленията на президиума на Върховния съвет на СССР, на Министерския съвет на СССР и ЦК на КПСС, приети през март 1988 г. по повод възникналия междунационален конфликт, се отличават с половинчатост и не водят по никакъв начин до стабилизиране на положението в региона на Южен Кавказ.
ПОГРОМАДЖИИТЕ
Факт е, че Сумгаитската трагедия е тясно свързана с новата история на Планински Карабах. Тези погроми стават и един от поводите за началото на войната между Арцах, подкрепен от Армения и Азербайджан. И така, нека да припомним още някои от събитията с 35-годишна давност. Няколко дни преди трагедията, на 20 февруари властите на Автономната област Планински Карабах, където голямата част от населението е арменско, приемат решителна резолюция, която тогава се възприема като предизвикателна и дори провокативна. Те се обръщат с искане към Москва регионът да бъде изваден от подчинението на Азербайджанска ССР и да премине към Арменска ССР. Това веднага повишава градуса на напрежението между двете съветски републики, стотици азербайджанци решават да напуснат Армения и по-конкретно южните й части, където живеят по-компактно, с твърдението, че изпитват притеснения от страна на арменците.
Очевидци на тези събития от арменска страна твърдят, че такива не е имало или просто са били с епизодичен характер, както и че решилите да бягат от Армения, съвсем съзнателнопродават домовете си, имуществото си, а не напускат панически, нито пък са насилствено гонени, още по-малко малтретирани или изтезавани. Така или иначе, мнозина от тези бежанци пристигат в Баку, но са препратени в малкия промишлен град Сумгаит. Именно от тях започват и демонстрациите, и издевателствата, подкрепени разбира се от други настроени срещу арменците местни персони. За извършените крайности е налице още един детайл – градът е място, където има немалко млади хора, съдени за криминални деяния, най-вече насилствени престъпления. Така че наличието на подобен криминален и безскрупулен контингент открива „широки възможности“ за „изява“.
Намесата на Москва идва късно, войската се поява след едно денонощие, за да поеме контрола над тежката ситуация. Съобщава се за убити шестима азербайджанци, които загиват при потушаването на безпорядъците от съветските сили. След погромите почти 14 000 сумгаитски арменци са евакуирани, от които повечето предпочитат да поемат към Русия, а не към Армения.
Разбира се, Азербайджан не само прави опит да отрече случилото се, но и да го изопачи, като твърди, че насилието е провокирано от арменски екстремисти. Нещо повече! Азербайджанците отреждат „специалната“ роля на един от погромаджиите и той се нарича Едуард Григорян. Твърди се, че той е отговорен за няколко убийства и изнасилвания. Този човечец има съдебно досие, сериозно криминално минало, необразован е, отгледан от майка руския. Бащата-арменец умира, още докато синът му е малък. Няма и съмнение, че той е проявявал признаци на насилие и садизъм, видимо за него е било без значение дали жертвата му е човек с арменска фамилия или не. Но всички данни сочат, че е твърде неправдоподобно вината да се хвърля върху въпросния Григорян, който е с ограничени умствени способности и едва ли е в състояние да изпълнява нечии загадъчни указания, още повече да подбере след себе си стотици хора, които да го последват в извършването на тежките престъпление, преследвайки някакви политически цели. Пълен абсурд!
Но като се има предвид как действа пропагандната машина на Баку, тази конспиративна теория на заговора масово се разпространява и продължава да се поддържа в контекста на продължаващия и досега арменско-азербайджански конфликт.
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО...
Много от арменците в Сумгаит по-късно свидетелстват, че в домовете им телефоните са били изключени, а погромаджиите са държали в ръце карта на града и списък на домовете, в които има арменци. Правоохранителните органи и медицинските работници отказват да оказват помощ на пострадалите арменци. По-късно във в. „Сумгаитски комунист“ще бъде написано, че в предприятията на града предварително са изработвани оръжия за тълпата.
С тези убийства, изнасилвания, изхвърляния на хора през прозорците и какви ли не още извращения, нещата не приключват. Следва продължение…
През ноември 1988 г. в Азербайджан започва втората вълна от насилие спрямо арменците. Най-масови са изстъпленията в Кировабад, Шемах, Шамхор, Мингечаур... От ноември до декември същата година са депортирани жителите на други 50 населени с арменци места в северен Арцах - от планинските и предпланинските части на Ханларски, Дашкесански, Шамхорски и Кедабекски райони, както и 48-хилядното население на Кировабад (Гандзак).
През ноември 1988 г. по време на митинги в Баку се появяват плакати с образите на някои от престъпниците и с надписи „Слава на героите от Сумгаит“. Впрочем тази тенденция продължава и по-нататък – да се героизират убийци се превърна в традиция за Азербайджан. Погроми срещу арменците се извършват през следващите години в Баку (1990 г.) и ред други азербайджански градове. Повече от половин милион арменци са принудени да напуснат домовете си, изоставяйки всичко, и да бягат, да се спасяват. Част от бежанците се установяват в Карабах.