Някога месеците в арменския календар са имали съвсем различни наименования и са обхващали дните по начин, който е напълно отличаващ се от това, което ползваме днес. Първият месец от годината се е наричал Навасард и е започвал от 11 август, продължавайки до 9 септември. Първият ден от този месец се е отбелязвал и като начало на новата година с пищни тържества, отдаващи дължимото към природата и реколтата, която предците ни са получавали от нея. Следващият месец – Хори е бил от 10 септември до 9 октомври. И по-нататък: Сахми – 10 октомври-8 ноември; Дре – 9 ноември-8 декември; Гахоц – 9 декември-7 януари; Арац – 8 януари-6 февруари; Мехеган – 7 февруари-8 март; Арек – 9 март-7 април; Ахеган – 8 април-7 май; Марери – 8 май-6 юни; Маркац – 7 юни-6 юли; Хродиц – 7 юли-5 август; Авелянц – 6 август-10 август. Както се вижда, нашите предци са преценили, че месеците трябва да бъдат 13, тъй като при начина, по който са разпределени дните, остават пет дена.
И така, ако разгърнем древността и се върнем към нея, то сега за арменците е Навасард – време за събиране на урожая, за благодарност към природата за щедростта й и за радост от резултата от вложения труд. Навасард за древните арменци е бил и празник на земните сили, на човешката красота и воинската доблест, на победата на патриарха на народа ни Хайг. Тъй като в езическите времена те са имали свой собствен календар, началото на арменското летоброене започва от 2492 г. пр. н. е., от момента, в който Хайк побеждава асирийския тиран Бел. И досега не е точно установено дали Навасард е бил първият месец от него до 1084 г. Но се знае, че с времето странно и тясно езическото и християнското се преплитат, земното и небесното, телесното и духовното също влизат в единство и всичко става „национално“, монолитно.
Известно е, че арменците, както и много други земеделски народи, са приемали за начало на годината пролетното равноденствие – 20 март. А месец Навасард е време за обобщаване на резултатите от работата през годината, както и за демонстриране на кралски лукс, сила, мощ и богатство на властимащите. Във всички църкви в цяла Велика Армения се устройват богати празници. Може да се смята, че историческата победа на Хайк над Бел се явява първият официален празник, честван както от управляващите, така и от народа. Най-големите тържества се провеждат на брега на свещената река Арацан, в храмовите градове Ащишат и Пакаван. Организират се различни забавления – от кралски лов, през конни състезания до театрални представления. Канят се атлети, шутове, кусани, танцьори и вардзаки (за тях вече сме писали). Има богати пирове с всички произтичащи от това последици, разбира се. Защото това е празник не само на реколтата, а и на изобилието, израз на благодарност към висшите сили на покровителство и защита.
Християнството, колкото и да се опитва, не успява да изкорени Навасард от живота на народа и държавата. Хората продължават да го отбелязват все така с размах и с любов, и то в течение не на едно столетие. Последните откъси от песента за цар Ардашес, записана от Мовсес Хоренаци през V век, са оставени от историка и философа от X век Крикор Магистрос: на смъртния си одър владетелят си спомня зорите на Навасард, царския лов, преследването на елени през горите, звуците на ловните рога...
Първоначално месец Навасард не се отбелязва като начало на Новата година, това се случва чак през 1084 г., когато философът и католикосът Ованес Имасдасер извършва календарна реформа. Интересното е, че въпреки всички въведени промени и отричането на езическия начин на живот, лидерите на арменската църква запазват древните имена на месеците, любопитния код, съдържащ не само имената на празниците, но и на боговете от езическия пантеон. Само че времето и навиците си казват своето. От честото повторение имената загубват първоначалния си смисъл, всички ритуали и тяхното тайно значение са забравени, а месец Навасард във възприятието на посветените се превръща в толкова приличен празник, колкото и всички останали.
Неочакваното е, че старият Навасард бива върнат с цялата му красота чрез едно поетично излияние. То идва в началото на ХХ век и бива забелязано като цяло само в литературните среди и близките до тях хора. А виновник за „възраждането“ на спомена за празника става един млад поет – невероятно талантлив и многообещаващ, който вече си е спечелил похвалите за стихотворните си сборници „Сърцето на племето“ и „Трънени бразди“. През 1912 г. той публикува своите „Езически песни“. Стихосбирката му е изпълнена със страстни, на моменти дори твърде пламенни посвещения към всички древни богове и богини на любовта, към телесната красота и мъжката сила, с една дума към рицарите, изповядващи религията на Навасард. Нещо повече, поетът се подписва не съвсем „прилично“. Ако за първия си сборник със стихове той решава просто да посъкрати непроизносимото си фамилно име Джъбукгиарян до корена Джъбукгиар, то за „Езически песни“ избира псевдонима Варужан.
Варужан и Мари - така се наричат двойките гълъби, които в чест на богинята на любовта Астхик влюбените пускат в небето на празненствата за Вартавар и Навасард. С това на практика младият поет прекрачва в онези години всички възможни граници на приличието! Вместо да възпява доблестта на предците, добродетелта на цариците и княгините, както правят всички негови предшественици и съвременници, бунтарят възхвалява земната любов и превъзнася красотата на човешкото тяло.
Е, това поражда доста сериозно недоволство и отците мехитаристи, които в началото по всякакъв начин насърчават младия Таниел Варужан, не пропускат да си кажат думата по най-суров и категоричен начин. Любимият им ученик, завършил образованието си в Европа, почитател на Емил Верхарн и Морис Метерлинк, стига до там да възхвалява греховността на човешката природа! Скандално! Всъщност малцина са онези, които тогава оценяват новостта и свежестта на поетичния поток. Таниел Варужан става първият арменски автор, който открито възпява безсмъртието, непрекъснатостта на жизнения цикъл, силата на кръвта, която трябва да бъде предадена на синове и внуци, призова за отмъщение не само със силата на духа, но и със силата на здравите мишци.
Един от водещите творци на западноарменския литературен свят, който през 1915 г. сложи главата си върху дръвника на младотурците, връща на народа изконния смисъл на християнизирания езически празник, опитвайки се да докаже, че красотата и величието на духа могат да се открият само чрез телесната красота и силата на чувствата. Поетът изразява с думи онова, което великите творци показват чрез четка и мрамор, добавяйки от себе си: „Не плачете за онези, в чиито вени тече кръв. Остави старите да плачат. Младежи - вдигнете купи с вино в чест на Анахит и Вахагн и тръгнете на битка!“.
След „Езически песни” през 1921 г. вече посмъртно излиза сборникът на Варужан „Песента на хляба” като логично продължение на темата за земния живот, след това се появяват поемата „Наложницата” и стихотворения, които не са включени в тематичните му книги. Цялото си творчество Таниел Варужан обединява в своеобразната „Песен на песните” и завинаги остава в историята на арменската литература като „поет-езичник”, певец и кусан на Навасард.
Подготвено по материал на историка и преводача Нуне Мъхитарян