Защо убийството на един човек да се смята за престъпление, а убийството на милиони – не!
Този въпрос си задава младият Рафаел Лемкин и се заема да проучи въпроса.
На практика в своя колосален труд Лемкин формулира много детайлно и аргументирано що е това геноцид, книгата му получава много похвали в пресата и е високо оценена в професионалните издания. А на Лемкин му предлагат място на анализатор в отдела за разследване на военните престъпления към кабинета на началника на управлението на военно правосъдие в министерството на отбраната на САЩ. Страните съюзници по време на Втората световна война се готвят за военен съд над престъпниците. Задачата на Лемкин е да подбере от немската документация в окупираните територии всичко, което е нарушавало международните конвенции за водене на война. А това му е до болка познато…
Адвокатът дори участва в съставянето на речта на държавния обвинител на САЩ на Нюрнбергския процес, в която има обвинение, директно взето от книгата му: „...за предумишлено и систематично извършване на геноцид, а именно: унищожаване на расови и национални групи на мирното население в окупираните територии,… в евреи, поляци, цигани“. Лемкин работи с такова усърдие и педантичност, че през септември 1945 г. е повишен от анализатор в Министерството на отбраната в чин съветник по външните работи в същото ведомство.
В тази своя нова роля юристът прекарва много време в Англия и Европа. През лятото на 1946 г. се оказва в Германия, в състава на групата, която инспектира военните съдии, пребивава в лагерите за разселени лица, събирала нови доказателства за геноцид (като отвличане на деца, насилствено предотвратяване на раждането). През август 1946 г. той говори на конференция на Международната адвокатска асоциация в Кеймбридж с доклад за необходимостта от включването на престъплението геноцид в международното право. Предложението му е посрещнато със същото безразличие, както и на конференцията в Мадрид през 1933 г.
През септември 1946 г. Лемкин присъства в Париж на подписването на мирния договор между държавите-победителки и страните-сателити в хитлеристката коалиция. Там той отново предлага да се внесе в договора член за това, че организаторите на геноцида във всяка една отделна страна трябва да носят отговорност в рамките на криминалното законодателство на тази страна. Присъстващите гледат на Лемкин с присмех, а американският представител му казва свойски: „Вие, какво, не четете ли вестници? Ние тук и без геноцида сме побеснели от съветските глупости“.
На хуманиста му остава една надежда – Нюрнбергския процес,
който започва на 20 ноември 1945 г., където в изказванията на американските и британските държавни обвинители неведнъж се говори за „геноцид“. Но този съд действа на основата на лондонското постановление, подписано от Съветския съюз, Британия и САЩ в деня на победата над Германия, в който се уточнява как да се води следвоенният съд над военните престъпници и какви международни закони да се приемат към тях. В Нюрнберг се произнасят присъди за военни престъпления, за престъпления срещу света и за престъпления срещу човечеството. За геноцид в присъдата не се споменава нищо – тази концепция не съществува още в международното законодателство.
Това не може да не огорчи Лемкин. Правоведът разбира, че прецедентното значение на Нюрнберг няма да помогне за постигането на целта да бъдат привлечени към отговорност властите за престъпление срещу собствените граждани в мирно време. Нюрнбергският съд се занимава само с военни престъпления на правителство, окупирало друга страна. А той настоява, че суверенитетът на държавите трябва в определена степен да бъде пожертван за избягване на нови геноциди. Затова като се връща във Вашингтон, взема решение: сам ще представи въпроса за геноцида за разглеждане от ООН. Ето защо насочва своята енергия в следвоенните години към ООН. Посвещава остатъка от живота си на непрекъсната работа по написването, приемането и ратифицирането на Конвенцията срещу геноцида.
Лемкин си взима двумесечен отпуск, опакова книгата си „Управление….“, статиите си за геноцида и се връща в Ню Йорк. Приема го един от асистентите на генералния секретар, изслушва предложението му, предлага му да се настани в хотела, където отсядат и делегатите, обещава му „секретарска помощ“ и му напомня, че до заседанието на Генералната асамблея остават само пет дни. Така Лемкин заема „стратегическа позиция“ в хотела и когото види, му говори за геноцида. Адвокатът няма офис, нито каквато и да било финансова подкрепа или асистенти, не е член на никаква държавна или частна организация.
Адвокатът няма офис, нито каквато и да било финансова подкрепа
или асистенти, не е член на никаква държавна или частна организация. Прегърбената му фигура, движеща се из коридорите на ООН, става постоянно явление за дипломатите. Дори журналистите престават да му обръщат внимание. Практически всеки ден Лемкин търси аудиенции. И въпреки, че поведението му дразни членовете на съвета, той търпеливо разяснява своята гледна точка. Мнозина го наричат „полски фанатик“, като твърдят, че отговорът на геноцида е един – война. Лемкин обаче смята, че Конвенцията ще има предупреждаващо значение: страхът да не се окажат вън от международния закон ще удържи управляващите от престъпление доста по-ефективно от мнимата заплаха за война.
И полякът постига своето: на 11 декември 1946 г. Генералната асамблея на ООН приема резолюция 96(1), в която геноцидът е обявен за международно престъпление и се обръща с молба към юридическия отдел на организацията да подготви разгърнат проект на конвенцията за предотвратяване на геноцида за следващата сесия на Генералната асамблея. Полякът постига своето: ООН единодушно приема Конвенцията за предотвратяване и наказване на геноцида – първия договор на ООН по правата на човека.
В този ден Лемкин се разплаква.
По-късно директорът на Комисията по правата на човека към ООН ще си спомня: „Никога в историята на ООН никой индивидуално не е водил подобна обработка на делегатите в структурата. Той можеше да бъде видян навсякъде и по всеобщото наблюдение, се ползваше с такива привилегии, каквито никога частно лице не е имало“. Но макар да разговаря с всички, юристът търси държава, която да направи предложението, не сред европейските държави, а сред страните от Латинска Америка и далечна Индия. В резултат предложението е направено от делегацията на Куба и е подкрепено от тази на Индия с масовата подкрепа на болшинството от държавите.
Но нещата не приключват до тук. Историята има своето продължение.
Вартануш ТОПАКБАШЯН