Защо убийството на един човек да се смята за престъпление, а убийството на милиони – не!
Този въпрос си задава младият Рафаел Лемкин и се заема да проучи въпроса.
Макар удовлетворен донякъде от това успешно начало, Лемкин не се завръща във Вашингтон към служебните си задължения във военното министерство. Опасява се, че в негово отсъствие рожбата му може да не се развива както той вярва, че трябва да бъде. И се решава на крайна стъпка – напуска работа в средата на 1947 г., връща се в Ню Йорк и следващите 10 месеца спи при познати, живее оскъдно, само и само да е до своето създание. И активно участва в неговото развитие.
През май 1947 г. генералният секретар на ООН Трюгве Халвдан Ли (норвежец) кани Лемкин и още двама други юристи-международници – проф. Донедие де Вабра от Франция и проф. Веспасиан Пела от Румъния да подготвят текст за конвенцията за геноцида. Всичките трима се познават още от 30-те години, самият Лемкин ги смята за свои наставници, но общата работа в Ню Йорк им се отдава трудно. Общо е само решението да препишат основния материал за геноцида от книгата и статиите на поляка по темата, но за всичко останало съгласие липсва. Лемкин например настоява,
наред с физическия геноцид, в проекта да се включи и културният
– похищение или унищожаване на книги, културни и религиозни ценности, унищожаване на националната интелигенция, невъзможността да се използва родният език, изземането на деца от преследваната група и предаването им на други групи. Тази концепция обаче не допада на останалите двама юристи и решението е оставено в ръцете на Генералната асамблея. От друга страна полският юрист има възражения относно идеята за „геноцид над политически групи“, като се основава на това, че тези групи нямат това постоянство и приемственост, като расовите, националните и религиозните.
Първото слушане на работния вариант на конвенцията за геноцида се провежда на 3 март 1948 г. в икономическия и социален съвет на ООН, по време на който повечето от гласовете решават да се свали текстът за „културния геноцид“, но добавят този за „геноцид над политически групи“. Освен това се поръчва на специална комисия да събере коментарите на всички страни, участващи в състава на ООН за черновата на конвенцията и на следващото слушане да се подготви беловата, т.е. официалният текст.
Така 9 месеца по-късно, на 9 септември 1948 г. на пленарно заседание в Париж Генералната асамблея на ООН утвърждава „Конвенцията за предотвратяване на престъплението геноцид и наказването му“. Отправен е призив към всички държави, участници в ООН, да подпишат и ратифицират документа или да се присъединят към него. През октомври 1950 г. 20 страни, положили подписи под текста, го ратифицират и
на 12 януари 1951 г. конвенцията влиза в сила.
На „съвършено неофициалното лице“ Рафаел Лемкин, както посочват всички делегати на ООН, което става инициатор и основен двигател за съставянето и приемането на конвенцията, Куба връчва през 1950 г. най-високата награда на страната – кръстът „Карлос Мануел де Сеспедеса“. Конгресът на американските евреи му присъжда същата година наградата „Стефан Вайз“. Федерална Германия го награждава през 1955 г. с орден „за високи заслуги“. А колеги юристи на Лемкин го предлагат многократно за Нобелова награда – в 1950 г., в 1951 г., в 1952 г. и в 1955 г. Кандидатурата му дори среща подкрепата на Чърчил, но така и хуманитаристът не получава високото признание.
А и постигнатата победа не го радва особено. Лемкин е отчаян от това, че американският Сенат отказва да ратифицира Конвенцията, защото добре осъзнава, че без участието на САЩ тя ще остане безжизнена. И се оказва прав.
Знаете ли кога Америка ратифицира този документ
– едва през 1988 г., а на практика той започва да се прилага от 1990 г., когато се организира съдът над авторите на геноцида над хървати и мюсюлмани в Югославия и отчасти – в Руанда.
Като лично поражение Лемкин смята и това, че в Конвенцията не се упоменава „културният геноцид“, който той смята, че в много от случаите предшества варварското изтребление на етнически, национални или религиозни групи. И постоянно говори за това в лекциите, които чете в Йелския университет и в университета в Ратгерс. През 50-те години започва да работи усилено над книгата „История на геноцида“, където смята да освети многоаспектно въпроса „културен геноцид“. Запазени са бележките му за планомерния културен геноцид над различни народи – корейци, фини, западни украинци, поляци, чеченци, ингуши и т.н.
В 1958 г. Лемкин сключва договор с едно издателство и започва да пише своята „Автобиография“. Той работи усилено, бързо, зареден с нова енергия, докато… На 28 август 1959 г. сърцето на големия хуманист изведнъж спира. Погребението му е организирано от еврейската общност в Ню Йорк. Лемкин никога не създава свое семейство.
И ако трябва да обобщим, то трябва да кажем, че Конвенцията на ООН за геноцида в основата си е
дело на един човек – Рафаел Лемкин.
До края на живота си той продължава да лобира пред правителствата на различни страни да се присъединят към този значим документ. През 1950 и 1952 г. правозащитникът е сред номинираните за Нобелова награда за мир. И макар кандидатурата му да има подкрепата на самия Чърчил, той не получава отличието.
В средата на 40-50-те години името на адвоката е известно на мнозина американци, най-вече заради международния успех, който има неговата книга за окупирането на Европа от хитлеровата коалиция. И второ – той предприема на практика еднолична кампания в ООН за създаване на конвенция относно престъплението „геноцид“ и става автор на текста на този изключителен документ. Лемкин прави всичко по силите си, за да влезе в сила международния закон за наказване на геноцида. И не на последно място е първият изследовател на геноцида в историята на човечеството и първият университетски професор, който чете лекции по този предмет.
Но вече през 60-те години, Америка, заета с други грижи, забравя за адвоката. Името му се появява едва след 1988 г., когато САЩ ратифицират Конвенцията и започват активно да реагират на прояви на геноцид по различни континенти, като изправят техните извършители пред международни съдилища. Същата година Нюйоркската публична библиотека организира изложба на книги и ръкописи на Лемкин. Много еврейски организации, които пазят негови архиви, ги правят достъпни за публиката. В много университети започва да се преподава геноцидознание, а в 2002 г. се основава Международният институт за изследване на геноцида. Именно той всяка година присъжда Лемкиновата награда за най-добрата работа на тази тема. А от края на миналия век започват да се появяват и първите статии и книги за Рафаел Лемкин. Но едва в началото на ХХІ век всички, които се занимават с този проблем, заговориха все повече за „първооткривателя“ и за изследователя на геноцида. Така този хуманитарист излезе на светло и името му отново получи заслуженото си място.
Полякът е от онази изключителна порода борци, които доказаха, че един човек е способен да промени цяла система.
На надгробната му плоча пише: „Д-р Рафаел Лемкин (1900-1959), баща на Конвенцията за предотвратяване на престъплението геноцид“.