Защо убийството на един човек да се смята за престъпление, а убийството на милиони – не!
Този въпрос си задава младият Рафаел Лемкин и се заема да проучи въпроса.
През лятото на 1959 г. в бедност и самота 
умира един хуманист, един изключителен човек. На погребението му присъстват само седем души – каква ирония за личността, посветила живота си на спасяването на милиони, за хуманиста, създал дума, която го обезсмърти.
Рафаел Лемкин се ражда в северозападните покрайнини на Руската империя, в Гродненска губерния. Баща му произвежда селскостопански продукти, като наема сезонни работници да обработват земята. Роден в еврейско семейство, малкото момче живее в традиционна еврейска атмосфера. Майка му обаче, която владее няколко езика, учи сина си на европейски езици, внушава му любов към руската и полската литератури. Влечението към езиците го води до филологическия факултет на Лвовския университет, където той трябва да учи арабски и санскрит. Но една история го кара да се преориентира и да се насочи към правото и юридическия факултет. Впечатлява го историята на арменеца Сохомон Техлерян, убил посред бял ден организатора на кланетата и депортациите на арменците в Османската империя – Мехмед Талят. Случилото се е добре известно: Техлерян застрелва в Берлин Талят паша и се предава в ръцете на властите. А когато съдът изслушва него и свидетелите, го обявява за невинен, с привидното „временна невменяемост“.
Тогава едва 22-годишният Лемкин си задава въпроса защо убийството на един човек да се смята за престъпление, а убийството на милиони – не. Бъдещият адвокат се пита защо не съществува международен закон, който да прилага морални критерии в случаите, когато е налице унищожаване на нация, на раса, на религиозна група?
Ще минат повече от 10 години и Лемкин ще работи усилено, за да изгради своята теза и да се опита да постигне целта си – да се появи международен закон за наказване избиването на мирно население на етнически, расов или религиозен принцип.
Без да изпадам в детайли, ще се спра върху онова, което този хуманист прави, за да се появи думата „геноцид“ в правния речник и да има зад себе си ясна и точна правна обосновка. И така блестящият юрист се опитва да намери отговор на въпроса: защо убийството на един човек е подсъдно и се смята за престъпление, а когато една държава убива милиони свои граждани, това вече не се брои за престъпно деяние? Отговорът, който получава от своя професор, отразява съществуващата тогава
явна граница между суверенната държава и международното право.
„Представи си селянин, които има няколко кокошки. Той ги коли и това е негова лична работа. Ако се намесиш, ти незаконно навлизаш в неговата територия“. С една дума професорът на Лемкин му казва, че арменците са турски поданици и държавата може да постъпва с тях както реши, а международното право не може да ги защити. Или казано накратко: ако нахлуеш във вътрешните дела на държавата, нарушаваш нейния суверенитет.
Това поразява младия хуманист и животът му придобива съвсем различен обрат. Той превръща в своя мисия да изобрети такъв механизъм в международното право, който да наказва виновниците за масови унищожения. Ето защо записва право – без юридическо образование няма да постигне целта, която вече е начертал за себе си.В Европа Лемкин получава известност през 1933 г., когато представя Полша на конференция в Мадрид и за първи път предлага да се смятат т.нар. „варварски престъпления“ против собствените поданици за нарушение на международното право. Предлага още лицата, уличени в извършването на подобни престъпни деяния, да бъдат арестувани, независимо от тяхната националност. Някои видни юристи от Европа са заинтересовани от казаното, но нищо повече.
По време на Втората световна война евреинът Лемкин е принуден да бяга от хитлеровата окупация и се установява в САЩ. Но не се отказва от мисията си. От 1941 година юристът започва да събира данни за нацистките престъпления по окупираните територии. Не забравя и унищожаването на арменското население от турците през 1915 г., нито историята на Техлерян. Наясно е какъв вид престъпление преследва: държавата трябва да носи отговорност за масовите си престъпления срещу собствените граждани, независимо от това къде са се случили те – в окупирани територии или във вътрешността на своята държава.
И макар нещата да се изясняват за юриста,
все още става дума за „престъпление без име“.
А правилният избор на дума е повече от важно. „Масово убийство“ не е най-подходящото, защото не предава мотива за извършване на престъплението, което Лимкин има пред вид. В записките му се вижда как той явно дълго разсъждава над термина, загражда в кръг „дума“ и рисува линия, която съединява този кръг със словосъчетанието „морална присъда“. Думата, която търси, трябва да бъде рядка, да носи праведния гняв на обществото. И се спира на ГЕНОЦИД: съчетание между гръцкото „γενο“ – род, племе и латинското „caedo“ – убивам. За първи път тази дума се публикува в 1944 г. В Нюрнберг юристът успява да включи именно тази дума в текста на обвиненията към нацистките престъпници. Така обвинението в геноцид се употребява ЗА ПЪРВИ ПЪТ в международното право.
Ето защо мнозина смятат неправилно, че понятието е създадено, за да обозначи извършеното от нацистите спрямо евреите. Но това далеч не е така. Истината е, че той е провокиран изцяло от осъщественото изтребление на арменците в Османската империя.
В началото на 30-те години на миналия век политическият климат в множество европейски страни започва осезаемо да се променя. В Полша правителството отказва да съблюдава договора за правата на малцинствата, приет на Парижката мирна конференция от 1919 г. и гарантиран от Лигата на нациите, където Лемкин представлява страната като държавен служител. По същото това време Хитлер е избран за райхсканцлер и започва бавно процесът на прокуждането на евреите.
Създалата се атмосфера вероятно кара Лемкин по-задълбочено да се замисли за необходимостта от създаване на законодателна база, която да предотврати преследването, което се основава на расови и религиозни принципи. Казахме, че вижданията му получават известност на конференция в Мадрид, но това не е съвсем точно. Всъщност истината е, че той не успява да прочете доклада си на форума, планиран за 14-20 октомври 1933 г., където адвокатът трябва да представи Полша. В него той предлага в рамките на международното законодателство да се разглеждат два вида престъпни акта, които се практикуват в доста страни. Става дума за варварство, чиито форми на проява са кланета, погроми и/или икономическа дискриминация на етнически, социални или религиозни групи. Втората група е вандализъм, изразяващ се в унищожаването или съсипването на културни и художествени ценности.
По онова време има практика докладите да се публикуват дълго преди началото на конференциите на френски, немски и английски език. С появата на бял свят на вижданията му, почти незабавно на Лемкин му предават по телефона, че министърът на правосъдието на Полша го съветва да не присъства на мадридската среща. А след това се появява статия в пронационалистическата „Варшавска газета“, която обвинява адвоката в преднамерено оскърбяване на немския народ по време, когато полските дипломати работят над подписването на пакт за ненападение с Германия. В отговор Лемкин публикува в октомврийския брой на лвовското сп. „Гласът на истината“ – единственият правоведчески орган в страната, текстът на несъстоялия се негов доклад на полски език. С това настъпва и краят на държавната му служба. Ето как докладът остава необсъден на конференцията в Мадрид, но пък появата му в публичното пространство не минава незабелязано.
Междувременно Лемкин открива частна юридическа практика, която обогатява уникалния му опит в работата с международни комерсиални структури и му дава обширен материал за книгата му „Регулиране на международните плащания“, която излиза във Франция в 1939 г. и получава високата оценка на Европа и САЩ.
По това време вече нацистите започват да върлуват и подобно на хиляди бежанци от окупирана Полша, адвокатът намира временно убежище в Каунас – столицата на Литва, като се надява старите академични контакти да му помогнат. В края на 1939 г. получава покана да чете курс по международно финансово право в Стокхолмския университет, а заедно с това и работна виза в Швеция.
В началото на 1941 г. на Лемкин му предлагат професорско място в юридическото училище на университета „Дюк“ в САЩ, щата Северна Каролина. Но тъй като Европа е вече изцяло окупирана, ученият получава съветска и японска транзитна виза, пресича целия Съветски съюз от Ленинград до Владивосток и стига до Япония, оттам пресича с кораб Тихия океан, за да пристигне в Америка. Преподава сравнително законодателство – европейско, британско, американско. За първи път чете подобен курс във вуза.
Паралелно с това обаче отделя много внимание на събирането на нацистки декрети и постановления, въведени на окупираните и анексирани земи. Дава идеята да се създаде център за документация на окупационни декрети и в библиотеката на Конгреса. От работата му се заинтригува военното министерство на САЩ, което му предлага да започне курс лекции по хитлерово администриране на окупираните територии в училището на военната администрация в щата Вирджиния. За този курс Лемкин превежда въпросните хитлерови декрети на английски език и получава 170 страници доказателства за това как нацистка Германия игнорира правилата и традициите на международното законодателство, които се съблюдават в света почти от втората половина на XVIII век, как създава нови законови положения, които се основават на принципа „законно е всичко, което е в полза и за нуждите на Германия“. А през ноември 1944 г. се появява
уникалният му и новаторски труд
от 674 страници
„Управление на държавите в окупирана Европа. Законите на окупацията. Анализ на управлението. Предложения по овъзмездяването на нанесените щети“. Авторът разделя това свое проучване на три части: първата е „Технология на немската окупация“, втората – „Окупирани страни“, а третата – „Окупационни закони“. В тази последна част Лемкин помества истинските документи от своята „колекция“ – закони, декрети и т.н., действащи в окупираните, анексираните и инкорпорирани към Третия райх държави от Албания до Югославия. Този сборник от окупационни закони е най-добрият източник на информация за правителството на окупантите и преследваните от тях цели, както и най-безпристрастното свидетелство за окупационните порядки.
А в първата част на труда разглежда методите и средствата на управление, които нацистите използват в окупираните територии. Там именно употребява и термина „геноцид“, като обяснява етимологията на създадената от него дума и дава определение на явлението: „унищожаване на нация или етническа група, не задължително по пътя на еднократното масово изтребление, но също и с метода на последователно прилагане на координирани действия, насочени към унищожаване на основите на живота на национални или етнически групи с крайна цел унищожаване на самата група“.
„Геноцидът, продължава ученият, е процес, в хода на който се провежда дезинтеграция на политическите и социалните институции на национални групи, нанася се щета на тяхната култура, език, национално чувство, религия, икономика; всички членове на такива групи се лишават от лична сигурност, свобода, здраве, достойнство и накрая – от живота си, само заради принадлежността си към тази група.
Аз все повече и повече се отъждествявах със страданията на жертвите,
чийто брой растеше колкото повече продължавах да изучавам историята. Аз разбрах, че паметта не само е призвана да регистрира събитията, но и да стимулира съвестта на човека. Скоро последваха съвременни примери на геноцид, подобни на кланетата на арменците в 1915 г. И за мен стана ясно, че многообразието на нациите, религиозните групи и расите има важно значение за цивилизацията, като всяка от тези групи е призвана да изпълни мисия и да внесе своя принос в културата…
...Реших да стана юрист и да постигна забрана на геноцида и неговото предотвратяване посредством обединяването на усилията на страните…
…В главата ми възникнаха смели планове. Помислих за това как да се постигне ратификация от Турция (става дума за Конвенцията…) сред първите 20 страни. Това би било изкупление на вината за геноцида над арменците. Но как може да се постигне това?... Турците се гордеят със своята републиканска форма на управление и прогресивни концепции, които са им помогнали да заменят властта на Отоманската империя. Конвенцията трябваше са бъде обвързана със социалния и международния прогрес. Знам, че в хода на обсъжданията и двете страни ще избягват разговорите за едно, макар то да бъде постоянно в мислите им: арменците“.
(Следва продължение)
Вартануш ТОПАКБАШЯН