Търсейки информация за писателя Агоп Ошаган, попаднах на един любопитен материал, автор на който е изследователят Вартан Матеосян. Той разказва за новооткрити от него данни за Ошаган и в. „Абака“ (Филибе).
След като Мудроското примирие бележи поражението на Османската империя, животът на арменците в Истанбул постепенно започва да се възражда със завръщането на оцелелите като по чудо след Геноцида над арменците интелектуалци. Две от спрените арменски издания се завръщат към живот. Меружан Барсамян (1884-1944) с помощта на брат си Мъгърдич възражда вестник „Шант“, който излиза от 1911 до 1915 г. А Микаел Шамданджян (1875-1926) дава втори живот на в. „Восдан“, който се издава от 1911 до 1912 г. от Дикран Чогурян, станал жертва на кланетата през 1915 г.
„Шант“ излиза за кратко – 1918-19 г. В изданието се публикуват основно снимки на загиналите арменски интелектуалци, спомени на оцелели от погромите, литературни материали и кратки новини. Особен интерес представлява една малка информация от ноември 1918 г., която явно убягва от вниманието на историците на арменската литература и журналистика. В нея пише: „Чуваме, че в България се издава двуседмичникът „Абака“ („Бъдеще“) от неколцина арменски интелектуалци, писан на ръка. Двата издадени екземпляра се четат от ръка на ръка. На изданието сътрудничат Арам Чарък, Агоп Кюфеджян, Дикран Читуни, Х. Деведжян, а млад художник на име Куртян го илюстрира“. Не се посочва мястото на издаване на вестничето. Този факт става известен шест месеца по-късно, когато в „Шант“ се отпечатват по едно стихотворение на Хованес Деведжян и В. Ардзруни със следната редакционна бележка: „По време на световната война във Филибе се издава ръкописно списание, наречено „Абака“. Взимаме следните две неотпечатани произведения от него. Деведжян е познат на нашите читатели. Той е най-добрият от новите“.
Тези кратки редове подсказват, за разлика от предишната публикация, че „Абака“ спира да излиза в края на войната. От друга страна, дори двуседмичният вестник да е бил ръкописен и с много ограничен тираж, могат ли произведенията, които виждат бял свят там, да се считат за напълно „непечатани“?
Първите четири имена, споменати в първата вест на „Шант“, намират по различно време пристан във Филибе (Пловдив). Първият е поетът Ховханнес Деведжян (по-късно взима името Армен Севан, 1892-1979) се установява в града през февруари 1915 г. Поетът и етнографът Дикран Читуни (Читджян, 1880-1961) влиза в България по времето на геноцида преоблечен с немска военна униформа и германски паспорт като „Хофман“, а вътре пребивава като 50-годишния „Гарабет Паносян“ от Карнец. По-точно това се случва през 1917 г. Поетът Арам Чарък (Арам Въдарант, Чаркъджян, 1874-1947) също преминава в България дегизиран като немски войник.
След две години и половина издирване, през ноември 1917 г. Ошаган (т.е. Кюфеджян) е арестуван от турската полиция, но е освободен от лапите й от архиепископ Йехише Дурян като подкупва началника на полицията, който го залавя благодарение на предателя Харутюн Мъгърдичян. След това той намира убежище в България, като успява да избяга. Въпреки че Ошаган по-късно пише, че е постигнал това бягство през март 1918 г., „когато се облякох в немска униформа след хиляда и една трудности, прерязах ужасната мрежа на полицията на Талят паша, качих се на влак от Сиркечи и... слязох в България“. Наистина по-логично е бягството да е станало веднага след подкупа. И всъщност Ошаган успява да избяга с учителя Ховханнес Бабикян в края на 1917 г., за което свидетелства фактът, че той пише писмо от Филибе на 3 януари 1918 г. до Аракси Бабикян, която им помага за бягството.
В мемоарите си „Любовни мелодии...“, написани през декември 1953 г., когато Деведжян все още се намира в съветски затвор заедно с Карекин Нждех, той свидетелства, че арменската общност във Филибе не е била в състояние да подкрепи бежанците интелектуалци, нито пък че местното арменско училище се е възползвало от тяхното присъствие. „Следователно, те бяха принудени да се занимават с напълно неподходяща за тях работа в името на единия хляб“, а според свидетелството на Бохос Сънабян, Ошаган отказва подкрепата на арменската църква и работи на черно в тухларна фабрика.
Самият Деведжян не дава никаква информация за „Абака“, което може да означава, че е сътрудничил дистанционно. Всъщност подобно на много други арменци, живеещи в България без гражданство, той също е призован да служи във военна болница в годините на Първата световна война от влизането на страната в нея до поражението й (от есента на 1915 г. до есента на 1918 г.).
Не е изключено в цариградската арменска преса или другаде да се намерят и други данни, които да допълнят пестеливата информация на „Шант“. Наистина, името на „Абака“ не се среща в библиографията на арменската преса. По всяка вероятност броевете на изданието физически липсват и в събраните течения на пресата, освен ако някое копие не е попаднало по чудо в библиотека или архив, затова е убягнало от вниманието на изследователите.
Мемоарите на Деведжян предоставят надеждно свидетелство и за появата на псевдонима на Агоп Кюфеджян – Ошаган. Те опровергават твърдението, че той се подписва така за първи път през януари 1920 г. в сп. „Востан“.
В края на войната Деведжян по указание на Централния комитет на Арменската революционна партия „Ташнагцутюн“ е преместен в София и поема ръководството на редакцията на в. „Хайастан” до август 1919 г., след което заминава за Ереван. Печатания през 1915 г. и спрян после вестник, започва отново да се издава през 1919-20 г. в София, а след това във Филибе (Пловдив) от 1920 до 1925 г. В началото на пролетта на същата година той случайно среща на улицата Агоп, който току-що е дошъл в София, за да получи виза за връщане в Истанбул и го приема в стаята си. Предлага на госта си да напише статия за „фронта“. „Същата вечер приготви материал, посветен на паметта на Арташес Харутюнян и Кехам Парсехян. Когато бе на път да го подпише, аз го хванах за ръката и му предложих да сменим името му с арменско литературно име.
Агоп погледна лицето ми, очите му бяха широко отворени, плачеше.
- Наистина ли казваш, че трябва да е така? Дай ми име тогава.
Деведжян, който вече има предвид името „Ошакан“ в търсене на литературен псевдоним, го предлага на Кюфеджян, който веднага го приема и гореспоменатият материал няколко дни по-късно вижда бял свят в първите колони.
След изминалите 35 години паметта навярно изневерява на Деведжян. Срещата трябва да се е състояла в края на пролетта, защото статията е публикувана в средата на юни 1919 г. на първа страница с подпис „Агоп Ошаган“. Текстът е посветен само на Ардашес Харутюнян и съдържа следното важно признание: „Изминаха пет години, това е първият ми опит да бъда господар на перото си и с болка усещам тежестта в пръстите си и неспособността да разкажа за скръбта си“.
Това изречение подсказва, че след спирането на „Мехян“ (юни 1914 г.) Ошаган не създава нищо. Но е налице сътрудничеството за „Абака“, за чиято природа не се знае нищо, разбира се. Логично е, че поради твърде ограничения тираж на ръкописното издание, материалите от него по-късно да са препечатани на друго място. Написания от писателя на един таван по време на най-свирепия период на преследването му от турската полиция сборник „Смъртоносни цветя“ е отпечатан изцяло във „Востан“ през 1920 и 1922 г. Възможно е да се предположи, че някаква част е била публикувана преди това в България, във в. „Абака“.