От най-древни времена арменците са показвали изключителен усет и естетика към ювелирното изкуство. За разлика от чергарските, номадските племена, които пътуват от място на място, водят войни и завладяват чужди територии, в онези най-далечни периоди нашите предци знаят как да обработват метали и да творят красиви предмети с ръцете си. Доказват го откриваните при археологически разкопки прекрасни бижута, отличаващи се с изящество и красота. Така че занаятът е предаван от поколение на поколение и до днес светът познава сътвореното от арменските майстори с изключително умение и финес.
Много са именитите бижутери с арменски имена, оставили толкова трайни следи в своето изкуство, че биват ненадминати. Често сред тях има изключителни новатори, които рушат старите традици, противопоставят се на наложените стандарти, за да родят нови. Те успяват да постигнат забележителни върхове при обработката на камъни, кристали, минерали, преобразявайки ги по начин, който може да предизвика единствено възхищение.
И когато се заговори за иновационен подход при създаването на украшения, европейските изследователи на ювелирното изкуство, ако бъдат запитани, единодушно и в хор ще произнесат едно име – Жан Вандом. Човекът, който разкрива тайната на кристалите, сътворява пръстени и колиета, които са единствени по рода си, наистина уникати, родени в един единствен екземпляр, за който се знае, че никога повече няма да бъде повторен. Не е случайно, че той е наричан „баща на съвременния ювелирен дизайн“, с право спечелил си това определение, което никой няма да му го отнеме…
Този изключителен талант се появява на бял свят в Лион (Франция) през 1930 г. Расте в голямо и задружно семейство, оцеляло като по чудо в годините на Геноцида над арменците, извършен в Османската империя. Спасява го умението да твори. Бабата на Жан – Хайгануш Дер-Харутюнян е родена през 1877 г. в Сивас (Централна Анадола). В някакъв момент семейството й се премества да живее в Марзван (област Амасия в централния черноморски район на Турция). Тя е прославена тъкачка, а по-малкият й брат Цолаг Дилдилян е единственият фотограф в този регион. Тъй като са твърде уважавани хора, в страшните години на преследването на арменците те разчитат, че никой няма да ги закача. Не се оказва точно така. През 1915 г. почти всички арменци в града са убити, а съпругът на Хайгануш е привикан в армията, откъдето така и не се завръща. Възползвайки се от положението си, макар и доста несигурно, Хайгануш приютява в къщата си десетина свои сънародници, за да им помогне да се спасят. Но през 1922 г. ситуацията за арменците отново започва да става сложна – конфликтите между привържениците на Мустафа Кемал и гръцките групировки имат катасрофални последици за региона, където преобладаващо живеят арменци и понтийски гърци. Актовете на насилие продължават. Кемалистите, начело с Топал Осман, палят селата, посягат на малцинствата, повече от 2000 арменци са жестоко избити. Марзван също не е пощаден. Хайгануш, която се грижи сама за петте си деца, разбира, че този път късметът може и да не им помогне. И тръгва на път с тях и брат си, стига до Самсун, после през Пирея в Гърция по обиколни пътища, семейството, водено от коравата и силна по характер арменка, успява да стигне до Франция, до Марсилия. И започва съвсем различна история…
По времето, когато се ражда бъдещият бижутер, родителите му дават името Охан. Така отрочето на фамилия Дутарян расте, проявява детско любопитство към онова, която правят възрастните, най-вече чичо му Арам Дер-Харутюнян, който работи в своето бижутерийно ателие. Момчето, което умее да рисува от малък, показва не просто интерес, а любов към изкуството, стриктно следи в ръцете какво майстори възрастният човек, попива всеки детайл. И на 17 години открива свой собствен бижутериен бизнес на Монмартър. Е, това става неофициално, защото все още е твърде млад, за да получи разрешение да бъде предприемач, така че му се налага да изработва украшения по чужди ескизи. Но щом става пълнолетен, младежът незабавно се заема да въплъщава в живота собствените си идеи. А централно място в работите му заема камъкът. И така до края на удивителната му кариера.
След време приема новото си име Жан, а Вандом избира в чест на знаменития парижки площад. В работата си с камъка той не цени особено неговата кристална чистота и прозрачност, повече се интересува от неочакваните петна, сложните преходи, необичайните нюанси... Привличат го онези фантастични камъни, които при срез приличат на пейзажи от приказни земи или далечни планети. А и те просто са по-евтини. „Използвах цялото си въображение, за да компенсирам липсата на средства“, ще признае по-късно Вандом. Бял кварц, „динен“ турмалин, ахат – големи камъни с необичайни текстури, обработени минимално, за да се запази естествената им красота, са тези, които го привличат. Тогава, в навечерието на петдесетте години, никой друг не работи така. Само младият арменец се решава да подходи по този начин.
По-късно, когато името на Жан Вандом ще загърми по целия свят, младите ювелири на 70-те години „ще преоткрият“ неговите прийоми и ще се нарекат революционери в бранша, бунтари, без да знаят или да помнят, че естествеността на камъка и кристалите никой не е обичал токлова, колкото той. Арменецът обаче няма нищо против. Неговата философия е: „Идеите са създадени за това да се развиват у другите“. Така твърди талантът, отказвайки да вписва патенти и да се бори срещу копирането на неговите работи. И Жак Вандом става най-копираният ювелир в света – факт, който не го дразни, а го прави щастлив.
Специалистите твърдят, че творческият бунт на бижутера не се ограничава с откритото пренебрежение към качествата на камъните, към свойствата, които са показателни за качеството им за ювелирното изкуство в онези години. Освен че използва полускъпоценни камъни в комбинация със злато, Вандом въвежда принципно нови материали в дизайна на бижутата – коралови клони, черупки на мекотели, щипки на раци и дори кости на динозаври (използва ги за копчетата за ръкавели на генерал дьо Гол, поръчани от съпругата му). На своите композиции от камъни и метали творецът се опитва да придаде известна архитектурност, доближаваща се до очертанията на съвременните постройки. Вдъхновява се от всичко. След разговор с изследователя на Арктика Пол-Емил Виктор например на бял свят се появяват две украшения, които бижутерът посвещава на двата полюса – Северния и Южния.
Талантът му не остава незабелязан и сред поклонниците му се нареждат хора ексцентрични, смели и не по-малко надарени от него – Жан Кокто, Виктор Визарели, Василий Кандински. Кокто, който е забележителен в различни области, често вдъхновява приятелите си за нови открития. Така например заедно с арменеца измислят техниката на работа с „необработено“ злато. Всъщност скъпия метал е обработен по особен начин, позволяващ да се създаде аморфна, сякаш случайно родила се форма. А сред интересните решения, дадени от Вандом, е „вертикализацията“ на пръстена с използване на големи, издигащи се над ръката кристали.
Ювелирът пръв започва да създава украшения-трансформъри, чийто брой на вариантите може да достигне до 20. А през 90-те години той започва да отдава предпочитание и да използва още по-редки и странни камъни с наситени оттенъци – дълбоко синьо и бляскаво лилаво, които нарича „цветове на свободата“.
Жан Вандом работи шест дни в седмицата, изпълнявайки всяко свое украшение от начало до край, при това забележително бързо. Смята, че красотата се ражда спонтанно и колкото по-малко време се губи, толкова резултатът ще е по-добър. И постоянно рисува, непрекъснато измисля нещо, в главата му се въртят нови и нови идеи. Дори в последните дни от живота си, макар да е прикован към леглото, той настоява да му се донесе в болничната стая маса, да получи молив и албум, за да рисува. Жан Вандом е от хората, които не спират творческия си порив до последния си дъх – буквално!
Арменецът почина през 2017 г. Остави на света около 30 000 фантастични украшения, но и човек, който да продължи делото му – своя син Тиери Вандом.
Както някога малкият Охан гледа как работи чичо му, така и Тиери от дете наблюдава баща си и повече от 20 години е негов чирак, негов помощник, преди да придобие смелостта да излезе от сянката на знаменития си учител и да започне да твори сам. Всъщност творенията на бащата и сина доста си приличат и на първо място по трепетното отношение към материала и смелия геометризъм. Но в изделията на Тиери има повече лирика и по-малко футуризъм. Много от нещата, които прави, посвещава на Армения – страната, която посещава за първи път като възрастен и сега все по-често се връща към подножието на Арарат. Тиери е сред основните пропагандатори на арменската култура във Франция, а към световноизвестното „Вандом“ той добавя и арменската си фамилия – Дутарян, като начин на признание към обичта към историческата си родина.
Възможността да се видят работи на Жан Вандом е доста рядка. Неговите уникални изделия ги има само в музеите, в частни колекции или на престижни търгове. Всяко едно украшение със знака Jean Vendome съществува само в един екземпляр. Така че можем да си представим каква е неговата стойност. Но в този случай тя не се измерва само в евро, а и в класа, стил и оригиналност, които нямат равни с нищо друго.