Военният историк, писател и журналист Константин Гайворонский наред с другите исторически теми, по които прави проучвания, пише и анализира, често поглежда и към България, разнищва руско-българските отношения и бива канен по разни руски телевизионни канали да коментира своите виждания. Един от въпросите, които разглежда, е защо за Русия България е неблагодарна държава, след като тя е направила толкова много за "братушките". Ето как той вижда нещата:
Още през 1879 г. бъдещият премиер на България Константин Константинов (авторът има предвид Константин Стоилов Константинов, бел ред.) казва: "Ако продължават да ни упрекват постоянно за разходите по освобождението ни, искайки в замяна вечна благодарност, то това не е братство. Нека да ги пресметнат и да ни изпратят сметката. Може и с лихвите. Ще се разплатим и ще закрием въпроса".
"Ние ги освободихме в еди-коя си година, а те се оказаха неблагодарни" – това е всичко, което повечето руснаци все още знаят за историята на "неблагодарна" България. Обикновено никой не се интересува от причините за "неблагодарността", вярвайки, че става дума за някаква русофобия – модна "диагноза" в Русия за всичко времена и за всичко неугодно.
През 1853 г. Маркс пише за България, че потребностите й след освобождението "ще породят антируска прогресивна партия, която неизбежно се заражда, щом като някаква част от Турция стане полунезависима". Какви са тази потребности? Ами много прости: да се живее със собствения си ум.
Една инструкция на руското външно министерство от 1878 г. гласи: в българското княжество, което "получава живот само с нашето съдействие, по всички правила господстващото влияние ТРЯБВА ДА БЪДЕ наше".
През май 1881 г. княз Александър Батемберг – племенник на руската императрица Мария Александровна, който управлява България, извършва държавен преврат със съдействието на военния министър, руския генерал Казимир Ернрот (по-късно той става министър на вътрешните работи и министър-председател, макар и за кратко).
Лидерът на Либералната партия Драган Цанков, макар и да взима подкупи от руснаците, повтаря на своите хора: "Ние се прекланяме пред Русия, но България трябва да бъде за българите". Не е тайна, че България успява да се съедини с Източна Румелия въпреки нежеланието на Русия. Този ден и досега се отбелязва като държавен празник. От всички страни единствено Русия през 1885 г. се опитва да попречи на този обединителен процес. Дори султанът, смятайки Румелия за вече откъснато парче, маха с ръка. Русия, която през 1878 г. е готова да воюва едва ли не с половината Европа за санстефанските граници, излиза от кожата си в опит да принуди Батенберг да направи крачка назад. А руският посланик уговаря турците да изпратят войска в България, обещавайки им всяческа подкрепа.
Руското военно аташе в България полковник Сахаров с помощта на група проруски настроени български офицери през нощта на 21 август 1886 г. принуждава княз Батемберг да се откаже от трона, но новото правителство се задържа само за три дни. А след това Стефан Стамболов – изгряваща звезда в българската политика, влиза в София начело с румелийската армия и арестува заговорниците.
Император Александър III сериозно се замисля върху възможността за окупация на България, "за да върне българския народ на пътя на правилното развитие", но се изплашва от евентуални европейски усложнения. Затова Русия поема по пътя да подрива ситуацията отвътре: въстания, убийства на висши чиновници, само че всичко това не води до успех. Студената война с България приключва със смъртта на руския владетел.
Българите, които ги отделя от Истанбул само нишка от фортове на Чаталджката позиция, търси помощ от руския Черноморски флот, за да превземе заедно с русите града. Но Русия ги съветва да се откажат от нападението на Константинопол, защото самата тя има своите претенции към Цариград, а сега някакви българи… Така че в замяна на това им бива обещано да бъде спазен договорът за Македония от 1912 г., като българите са заставени да отстъпят Силистра на Румъния. Само че в най-добрите традиции на руската дипломация, България не получава нищо от обещаното й, защото в онези години Русия решава да заложи на Сърбия. Така през 1913 г. заради македонските земи тя провокира нова война – на България срещу Сърбия и Гърция. Още през 1902 г. Русия сключва договор с България, чийто член трети гарантира на София помощ от страна на руската армия в случай, че има нападение от румънците. Но въпреки това през 1913 г. "молбата за помощ, с която България се обръща към Русия, не е чута и вместо да се окаже влияние на румънската страна да се въздържа, по косвен начин тя я потиква към война", пише за събитията от онова време английският посланик в Петербург Дж. Бюкенан. В резултат България се лишава не само от Македония – една трета част от своята етническа територия, но и от части от Добруджа, превзети от румънците.
Именно тогава в София за първи път прозвучават фрази за това, че по-добре би било през 1878 г. българите да не са се освободили, а да им е била дадена ограничена автономия в пределите на санстефанските граници, тъй като при разпадането на Османската империя българският народ би получил свободата си малко по-късно, но затова пък нямаше да бъде разделена на парчета.
И през септември 1916 г. в Добруджа българската армия кръстосва щикове с руските части, изпратени на помощ на румънците. Именно тогава Николай II произнася следната фраза: "Ако някой ми бе казал, че ще дойде ден, когато ще се наложи да подпиша указ за обявяване на война на България, щях да го взема за безумец, а ето че този ден настъпи". Датата е 18 октомври 1915 г. Руската общественост остава поразена не по-малко от владетеля си: та нали ние ги освободихме от турците, а виж ги тях, неблагодарници…
"В този ден веднъж завинаги бе погребана легендата за това, че българските войски няма да се бият срещу руските освободители", ще напише българският генерал Тошев. А на 7 септември българският поет Иван Вазов реди своето поетично послание "Към руските воини", където четем следните строфи:
"И пак не ви мразим
(не крия, обича ви народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния."
Ето и отговорът на въпроса защо българите се оказват толкова „неблагодарни“ на своите руски освободители от турско иго.