Тези дни бял свят видя романа на арменската писателка Сърпухи Дюсап (1841-1901) „Майда“. Разбира се, творбата на първата арменска романистка в Османската империя, е била публикувана по нейно време, но сега напомни отново за себе си благодарение на Арас Яйънджълък. Написана през 1883 г., тя оспорва патриархалните кодекси на своето време и се превръща, десетилетия преди терминът дори да съществува, в истински манифест срещу „mansplaining“ и подкрепя свободата на жените.
„Майда“ е първото заглавие от поредицата „İstanbullu Ermeni Kadın Yazarlar Dizisi“ („Арменски писателки от Истанбул“), преведена от Марал Актокмакян , която пише и есе, преоткриващо литературното и политическо измерение на писателката Дюсап. Издателството е „Арас“, а романът е символ – както на литературен, така и на социален бунт. „Въпреки мъжката „интелектуална“ суматоха, се казва, че „Майда“ е постигнала успех за една нощ и веднага след публикуването си „беше разпродадена и погълната въпреки високата си цена. По подобен начин писателки, дошли след Дюсап, като Забел Есаян, Зарухи Калемкарян и Хайгануш Марк, са били дълбоко повлияни от нея“, пише преводачката.
Марал Актокмакян отбелязва още: „Когато влязох в света на Дюсап и завърших романа, естествено изпитах силно чувство на безпокойство. Веригите, които държим, както Дюсап посочи преди близо 150 години, все още не са напълно разкъсани. Но точно както в редовете на Дюсап, борбите и мрежите от солидарност, които ни позволяват да се освободим от тези вериги, нарастват всеки ден. Мисля, че най-важното е да помним, че ние „не сме сянка, а глас“, както каза Сира Ханъм, обръщайки се към Майда, и да направим този глас по-силен, където и да сме“. Именно това въздействие и послания в романа го правят актуален и днес.
В историята главната героиня Майда е вдовица с дъщеря и е изправена пред несигурност и социален натиск. В ключово писмо героинята Сира Ханъм ѝ отправя предизвикателство: „Ти, Майда, се оплакваш от несправедливостта в обществото. Но ти имаш сърцето да обичаш, ума да мислиш и волята да действаш. Тогава защо просто се оплакваш? Ти си свободна, затова действай! Свободният и работещ човек няма нужда от нищо. Ти си собственик както на действията си, така и на съдбата си. Ти си личност, а не сянка; ти си глас, а не ехо. Ти си зората, която възвестява новия ден. Не, ти изобщо не си нещастен човек“. Героинята не спира дотук, а продължава, може би твърде неприемливо за времето си: „Изправи се, изгради живота си като жена! Не си жалка!“. Тези думи са пряка провокация към социалния ред, който ограничава жените до домашната сфера.
Появата на първия арменски феминистки роман в Османската империя вдига бурна вълна в арменския интелектуален кръг от края на XIX век . Автори като Крикор Зохрап, Арпиар Арпиарян и Акоп Баронян, които ние възприемаме като прогресивно мислещи, остро критикуват произведението, обвинявайки го в сантименталност и в „разрушаване на свещените основи на дома“. Баронян дори пародира романа в пиеса, озаглавена „Айдам“. За Зохрап изобразяването на жените като „освободени робини“ е „неправилно“ и продукт на повлиян от Запада възглед. Дюсап обаче отговаря в пролога, сякаш предусещайки реакцията, която ще предизвика книгата ѝ, като заявява принципите си: „Ако моето произведение не е съвършено, моля за прошка моите читатели. Факт е обаче, че е написано със смело чувство за истина, основано на съвестта, което несъмнено е най-ценният му аспект. Знам, че ще обидя някои, че други ще бъдат обидени и че мнозина ще го намерят за смело. Писалката обаче трябва да служи само за разкриване на истината“.
Дюсап демонстрира прекрасно отношение през този период и въпреки вътрешните си сътресения, никога не отговаря на мъже писатели. В отговор на покана от редактора на списание „Едеби ве Фелсефик Харекет“ тя просто казва: „Като написах книга, се опитах да изразя идеите, в които вярвах, или по-скоро моите убеждения, независимо от похвалите или критиките. Доста съм щастлива, че имам силна съвест. Изразих убежденията си скромно, това е вярно, но в крайна сметка съм благодарна, че същото това убеждение ме насърчи“.
Писателката не се противопоставя на критиките, те не ѝ повлияват и тя написва още два романа – „Сирануш“ (1884) и „Араксия гам Варджухин“ (1887), в които отново женските образи са в центъра на повествованието, поставяйки под въпрос патриархата и защитавайки правото на жените да работят, обичат и да вземат сами решения.
Преиздаването на „Майда“ излиза след повече от век, но със същото въздействие върху младите арменски читатели. Целта на издателя е да пренесе богатството на истанбулската арменска женска литература в наши дни, да припомни и да предизвика незабелязаното съществуване на жените, техните заглушени гласове и техните забравени думи. Този ентусиазъм показва, че гласът на Сърпухи Дюсап е все още жив, напомняйки ни, че литературата е и окоп на свободата. Публикувана от печатница „Зартарян“ в Истанбул с този роман писателката не само става първата жена писателка на западноарменски език, но и се очертава като пионерски глас, поставящ под въпрос женската идентичност и социалните роли, отредени на жените чрез литературата.
Родена в истанбулския квартал Ортакьой през 1841 г., тя е второ дете в богато католическо семейство. Сърпухи Ваханян губи баща си, когато е само на една годинка. Макар че тази ранна загуба оставя дълбока празнота в живота ѝ, силното присъствие на майка ѝ Назлъ Вахан я мотивира. Тя играе решаваща роля във възпитанието и образованието както на Сирануш, така и на по-големия ѝ брат Ованес. Момичето посещава френското училище в Ортакьой за кратко, получава предимно домашно образование, но то я оформя като високо интелектуална млада жена. Курсовете по история и философия ѝ дават интелектуална дълбочина, докато изучаването на френски, италиански и гръцки език я доближава до европейската литература и култура. Освен това тя свири великолепно на пиано и притежава блестящ музикален талант.
Детството, прекарано под влиянието на вестернизацията (процес на възприемане на западни модели от изостаналите източни общества), поставя Сърпухи в уникално положение в многопластовата структура на османското общество. Въпреки това младата жена поддържа силна връзка със собствените си корени. Тя се запознава отблизо със съвременната арменска литература чрез уроците, които взема от Мъгърдич Бешикташлиян – един от водещите поети на епохата. Двамата имат близки виждания. Стереотипите на ксенофобската, висша социална класа отстъпват място на нови, национални идеи. Така ученичката и учителят предават общи ценности и идеи на публиката чрез своите произведения. В техните творби има много познати и общи черти: език, идеи, настроения.
Нейният живот придобива ново измерение чрез брака ѝ с френския музикант Пол Дюсап – диригент на османския дворцов оркестър (Muzika-i Hümayûn). Егалитарният му подход на Дюсап към жените позволява на Сърпухи да продължи работата си и да запази интелектуалната си свобода. От 1871 г. тя започва да пише под фамилията Дюсап, като първоначално се изявява чрез различни статии. Това е последвано от три значими романа, съсредоточени върху освобождението на жените и равенството между половете. Нейните произведения, „Майда“ (1883), „Сирануш“ (1884) и „Араксия гам варджухин“ (1887), ясно демонстрират нейната феминистка перспектива и подход към социалните проблеми.
Същевременно писателката се включва активно във феминисткото движение за защита на правата на жените в турското общество. През 1879 г. тя вече е активен член на Арменската женска асоциация, а по-късно става неин президент. От 1880 до 1882 г. публикува статии в Истанбул и Измир за статута на жените в съвременното общество, образованието на жените и т.н.
Нека да отбележим, че докато посещава Париж, писателката установява тесни връзки с редица френски интелектуалци, по-специално с известната редакторка Жулиет Адан и композитора Шарл Гуно, който предсказва блестящо бъдеще за дъщеря ѝ Дори.
През 1889 г., поради здравословни проблеми, Сърпухи заминава за Париж и се връща в Истанбул през 1891 г.
„Тук почива Сърпухи Дюсап – възхитителна съпруга и майка със сърце, изпълнено с добродетел, и деликатен интелект, починала на 16 януари 1901 г. С вечно уважение и копнеж …“ – този надпис е поставен върху надгробния камък на семейство Дюсап, който за жалост вече не е на мястото си в латинското католическо гробище във Ферикьой, Истанбул.