Почти нямам пропусната изложба на скулптора Хари Арабян в София от момента, в който го открих за себе си като творец и по-късно се запознах лично с него. За мен Хари е един от най-талантливите и креативни автори в България, а що се отнася до него като човек, думите няма да ми стигнат и да бъдат достатъчно изразителни, за да споделя колко ме очарова. На фона на качествата, които Господ му е дал като художник, той е изключително скромен, не парадира с работата си, притеснява се да говори многословно за изкуството си. В няколкото интервюта, правени с него за в. Ереван“, сме усещали неговото смущение да говори за себе си и творчеството си, буквално думите му трябва да се теглят с ченгел. Но е очарователен в това си „облекло“…
Хари е такъв – отдаден на изкуството, обичащ нещата, които създава и които не могат да оставят равнодушен човека, с афинитет към красивото. Неговите произведения са изящни, в тях авторът сякаш втъкава себе си, своето усещане за онова, което ни заобикаля. А и винаги търси предизвикателството да работи с материали, които трудно се поддават на обработка – стъкло, метал, съчетаването помежду им. На изложбите му съм виждала такива уникални изделия, които няма как да не си пожелаеш да ги притежаваш. Затова съм щастлива, че имам в дома си такива – ценни заради красотата си и излъчването си предмети.
Но нека сега да насоча вниманието към последната му изложба. Тя отмина, разбира се, но когато става дума за изкуство, никога не е късно да се разкаже за него. След отсъствие от около две от столичния художествен пейзаж, се зарадвах искрено, когато Хари ми изпрати покана, че предстои да покаже нови свои произведения в галерия „Нюанс“. Отидох малко по-рано, за да изпреваря другите поканени и да разгледам по-спокойно изложеното. Не знаех какво е подготвил този път, макар че в разговор сподели, че ще подреди нещо по-различно. Това, което е сътворил в последно време беше изненада за мен, защото този път той бе акцентирал изключително върху скулптурата. Някои от работите му на пръв поглед изглеждаше, че се повтарят, че са еднакви, но всъщност бяха различни. Пъстротата идваше и от заложените послания, и от различните материали, които е използвал – бронз, технически камък, стъкло, мрамор, оловен кристал, сребро, мед.
Както в интервю отбеляза скулпторът, представените от него произведения са „препратка към времето, в което живеем“. Бяха подредени 18 работи, от които погледът най-дълго се задържаше върху торса, който посрещаше посетителите на експозицията. Това уникално и с прецизност изпълнено творение от вероятно хиляди стъклени елементи, бе впечатляващо. Не по-малко завладяващи бяха и останалите му произведения: „Пъзел“, „Сваляне от кръста“, „Сафо“, „Автопортрет“, „Слепците по Брьогел“, „Портрет в бяло и зелено“, „Портрет в червено“. Лично аз буквално се влюбих в една изключително изящна малка статуя, наречена „Санта Лучия“. От нея се излъчваше и крехкост, и сила, и хармония, и красота…
А една от скулптурите – „Торс“, бе описана, че е изпълнена с техниката „кинцуги“. Признавам, че за първи път научих за нея. Но все пак съм лаик. Така че повече за този начин на работа в творческия процес чух от изкуствоведа Борис Данаилов, който говори при откриването на експозицията на Хари Арабян. „Категоричната скулптурна пластичност, разнообразните материали, дълбочината на тематичните прозрения се спояват от мощната авторова енергия – Арабян, сякаш, работи в духа японската традиция кинцуги - събирайки различия, от които създава неповторима, органична цялост“, казва той по друг подобен повод. Цитирам го, защото аз по никакъв начин не мога да го кажа така, както може да интерпретира творчеството на един художник един изкуствовед.
Ще продължа с неговото изказване, което присъстващите в галерия „Нюанс“ чуха: „Тук има предмети, които поразяват със своето изящество и предизвиканото у всеки зрител желание да ги притежава. Подобно нещо може да бъде отнесено и към работите му, които са в сферата на скулптурата и точно това е интересното, защото Арабян съчетава една скулптура, която е класическа като форма и разбиране, но много често използва за нейното извайване стъклото като материал. Скулптурата е класическа форма на изява, която обичайно е това, което среща зрителя на повърхността ѝ.
Какво има вътре в самата скулптура, няма никакво значение. Обикновено има една много обикновена конструкция, която крепи външната форма. Когато обаче се прави скулптурата от стъкло, нещата стоят доста по-сложно, защото стъклото е прозрачно и освен всичко друго трябва да си правиш сметката, че вътре не можеш да сложиш някакви кълчища и да ги затвориш по такъв начин, че отвън да не си личи.
Тук това нещо отсъства и към него трябва да добавя и още нещо – технологията на стъклото рязко се отличава от технологията на леенето на метала. Металът, добър, лош, притежава определени качества, които стъклото няма. То трябва да изстива понякога със седмици, има вътрешни пукнатини. Винаги можеш да се издъниш със стъклото, но Хари има една забележителна търпеливост и също така много внимание към обработката на формата. Той прави скулптура и много често я прави от стъкло, съобразявайки се със спецификата на този материал.
По отношение на тематичните му търсения, те са разнообразни – и класически, и внимателно разработени, и дълбочинни като философия и начин на мислене. Неслучайно той се изявява като художник в тази галерия, която прави чудесни изложби. Въпреки тези класически основания отново и тук той ни среща с няколко работи, които като ги види човек ахва! Как може да бъде направено това! Имам предвид и онзи торс, който посреща зрителите, няколко от главите – изпипана работа. Малко са хората, които могат да направят подобно нещо. Много съм щастлив, че се познавам с Хари и, че мога от време на време да присъствам и говоря на неговата премиера.
И накрая ще кажа и още нещо, което е много важно – той работи в една почти непозната посока – традиционното кинцуги. Това е възстановяване на предмети по начин, който ги възвръща не само като форма и конструкция, но и добавя ново и допълнително качество в онзи предмет, който е бил счупен или по някакъв начин разрушен. Трудно е да се каже дали техниката идва от Китай или Япония, но все пак, японците са най-големите майстори. И тук Хари предлага няколко високотехнологични опити в тази сфера. Неговото кинцуги е истинско. Казвам истинско, защото истинското кинцуги означава предметът да бъде счупен. Който не вярва, че предметите, които той събира отново, защото са счупени, да дойде и да види – зад мен има един торс, който специално може да бъде погледнат как е бил счупен и след това е сглобен. Пак изпипана работа! Той се опитва да обединява различни светове. Световете на технологията, световете на изкуството. Неговото вътрешно Аз, вътрешното му чувство – всичко това се появява по един забележителен начин. Каква е спойката в това негово кинцуги – това е неговият талант, това е неговото злато и ние трябва да му бъдем благодарни…“
На откриването на изложбата присъстваха колеги на Хари Арабян, сред които Никола Енев, Гаро Мурадян и други, негови приятели, журналисти, както и почитатели на изкуството му.
От няколко години насам Хари Арабян откри своя творчески рай – село Ичера в Сливенския балкан. Там той сякаш намери онова място, което го сродява с природата и му дава вдъхновение да търси и да ражда нови красоти – фини, изтънчени, изпълнени с неговия дух и усет към творчеството. А и в ателието си разполага с всичко необходимо, за да създава своите уникални творби, без да има усещането, че притеснява някого.
Завършвайки, искам да спомена, че Хари има реализирани два проекта, свързани с арменците и един, който за съжаление, макар и великолепен, остана неосъществен. В родния си град Бургас творецът остави следа с два паметника. Единият се намира пред арменската църква в града „Сурп Хач“ и е изработен още докато е още студент в Художествената академия. Скулптурата е посветена на Геноцида над арменците. А другата му работа – „Майка Армения“ се намира в Морската градина и е знак на признателност от арменците към българския народ.
Що се отнася до нереализираната творба, става дума за една идея по повод 100-годишнитата от Геноцида над арменския народ. Искахме в София да се постави паметник, който освен да бъде знак за трагичните събития, да бъде посветен и на нашата признателност към България за топлото отношение към нашите предци, спасени от гоненията в Османската империя. Обърнахме се към Хари и той изработи проект, който беше много символичен, разчупен, различен. Но се оказахме пред две непреодолими затруднения – с осигуряване на мястото в центъра на столицата и естествено, с финансирането на паметника. Но може би някой ден ще се случи чудо и творбата ще намери своето място.
Вартануш Топакбашян