"Арменците в Айнтап: икономика на Геноцида в един османски вилает" – това е заглавието на изследването, които предстои да види бял свят през април т.г. Неин автор е турският учен Юмит Курт, а за предстоящото издание съобщи изместният писател, историк и професор Танер Акчам, който от десетилетия задълбочено проучва въпросите около извършения по време на Първата световна война Геноцид над арменския народ. Това е и една от причините да напусне родинатата си Турция и да се установи зад граница.
Курт преподава в университета Кларк (щата Мазачузетс), а проучването му ще бъде издадено от Харварския университет. Преди него той има още една книга по същата тема, написана в съавторство с Акчам – "Духът на законите: по следите на геноцида съгласно закона за „изоставеното имущество". Всъщност именно един такъв "зарязан" имат става причина ученият да се задълбочи над историята и съдбата на арменците през последните години на Османската империя. Някак си случайно той открива, че в родния му град преди 100 години са живели арменци и че те стоят в основата на неговото процъфтяване.
Юмит Курт расте и учи в родния си Гизантеп, някога носещ името Айнтеп. На външен вид той прилича на всеки друг типичен турски град, така че, когато разбира, че някога там е имало голяма и активна арменска общност, остава силно изненадан. Още по- голямо е учудването му, след като научава, че арменците са лишени от собствеността си, а названието на града е променено. И започва да разследва, да проучва, като поглежда на събитията от един различен ъгъл – разглежда населението, което на практика е спечелило от извършеното преди век етническо прочистване. Намира записки за конфискации на земя, за прехвърляне на население и осъзнава, че те показват колко много ново богатство става достъпно, когато проспериращите арменци, активно участвали в икономиката, селското стопанство и търговията, са прокудени или избити.
Макар че официалната обосновка за отстраняването на арменците е, че те са представлявали заплаха, че са готвели бунтове, Курт показва, че именно перспективата за материална изгода е била ключовия мотиватор за извършеното престъпление. Онези, който най-много са се облагодетелствали от случилото се, са провинциалният елит, богатите земевладелци, държавните служители, търговците, които прибират арменския капитал. И с него отчасти подкрепят създаването на съвременната турска република. Информацията си авторът черпи от първични източници – арменски, османски, турски и британски архиви, от мемоари, лични документи, устни разкази, както и от новооткрити документи за ликвидиране на имущество. Всички те дават основа за изграждане на една пълноценна картина на реализирания планомерно геноцид. В едно интервю Курт разказва как е открил истината за миналото на Айнтап и за живелите там арменци.
След като се дипломира от Техническия университет в Анкара, през 2007 г. той се връща в родния си дом в Газиантеп. Един ден му се обажда близък приятел, с когото не са се виждали от години и го кани да се срещнат в Каякък, където "има едно страхотно място".
"Въпреки, че съм роден и израснал в Айнтап и не го бях напускал до колежа, думата "Каякък" не означаваше нищо за мен. Това беше просто един от кварталите в града, който никога не бях посещавал и за който не знаех нищо. Взех автобуса до квартала и като пристигнах, останах замаян от очарователната атмосфера, оставяйки се да се изгубя из страничните улички. Оставих горкия си приятел да ме чака… Вървях из тясна улица с красиво подредени каменни къщи от двете страни. Сгушен между високите бетонни жилищни сгради на "модернизирания" Газиантеп, този квартал беше като архитектурен мираж. Изпитвах носталгия по минало, което никога не е било мое. Намерих кафене Papirüs, където трябваше да се срещнем. Оказа се, че се намира в една от тези каменни къщи. Тя беше превърната в кафене като част от процеса на "възстановяване" на града. При влизането ми няколко букви, издълбани в горната част на величествената порта, привлякоха вниманието ми. Просто предположих, че са османски. Вътре ме посрещна просторен двор със стълби от двете страни, водещи към две големи стаи. Те бяха пълни с антични мебели, а високите тавани бяха украсени със стенописи и гравюри, подобни на флорентинските катедрали.
Усещайки прилив на гордост от родния си град и предците си, реших да говоря със собственика, за да се опитам да събера малко информация за историята на къщата. Той уморено обясни, че е наследил това място от дядо си. Продължих с въпросите: "А какво ще кажеш за дядо ти? От кого е купил това място?". Мъжът замълча колебливо, преди да ми отговори. След няколко мига тихо промърмори, сякаш говореше на себе си: "Тук имаше арменци". "Какви арменци? За какво говориш? Имаше ли арменци в Газиантеп?", реагирах изненадано. Той кимна. Започнах да се дразня от непрозрачността на отговорите му. "Какво се случи с тях? Къде отидоха?", не спирах с въпросите. А той отвърна равнодушно: "Те си тръгнаха!".
Докато се връщах с автобуса вкъщи, размишлявах защо арменците, защо някой просто ей така ще напусне и ще предаде такъв изискан имот на някого. Бях наивен, до степен на невежа завършил университет, който не знае за съществуването на арменци в родния му град. Няколко години по- късно щях да разбера, че къщата е принадлежала на Назар Назаретян, почетен консул на Иран, член на най-богатото и видно семейство в Айнтап, и че той, децата и внуците му са живели в тази къща. Щях да разбера, че буквите над портата не са били османски, а арменски, изписващи фамилното име на Кара Назар Ага, който е построил тази къща."
Ето така Юмут Курт открива една различна истина. И се ражда у него идеята да продължи да се рови, да търси и да работи по тема, за която се премълчават много истини. И да напише книга. "Тази книга е историята на арменците от Айнтап, които са били откъснати от домовете, кварталите и града, където са родени и израснали. Това е разказ за това как тяхното материално и пространствено богатство сменя собствениците си и се трансформира. Това е исторически документ за тяхното преследване и последващото им заличаване. Това е изследване за Геноцида над арменците, но и биографията на един град във време на беда и насилие" – така авторът обобщава защо се заема с проучването си. Той твърди, че повечето изследвания на събитията от началото на ХХ век и по-общо за насилието в Анадола, пропускат "местното измерение и се фокусират върху голямата политика и машинациите в рамките на Комитета "Единение и прогрес" (така се нарича партията на младотурците, бел. ред.). Според Юмит книгата му носи потенциала да даде нови прозрения за местната администрация и за ролята на местните общества в извършването на зверствата над арменците. "Тя връща идеята за "класа", която преживява затъмнение през последните години в изследванията на геноцида. Показва, че икономическите и политическите (идеологически) интереси на извършителите се припокриват в процеса на преследванията и че пресичането на тези два интереса определя интензивността на насилията", твърди той. Смята, че проучването му предоставя нови прозрения за причината и произхода на политиките на геноцид и тяхното въздействие върху създаването и преобразуването на провинциалните елити и като цяло на съвременната турска република. Авторът не само разглежда местната динамика на геноцида и реформирането на общността, но също така проследява и развиващите се, взаимно информиращи се отношения на столичния властови център с неговата регионална периферия, като по този начин разкрива значимото място на действие сред регионалните елити.
В основата на книгата му стои поредица от изследвания за национализацията, за държавните практики на местно ниво: отчуждаването и ликвидацията на имотите и бизнеса на арменците; техните принудителни масови депортации; тяхното унищожаване. Книгата се фокусира върху произхода и прилагането на тези практики в град Айнтап. „Книгата ми резонира върху изследванията на икономическата, социалната, политическата и културната трансформация на империята, като всички това оказва голямо влияние върху формирането на постосманската турска държава и общество“, коментира още Юмит.
В предходната си книга – "Айнтаб 1915: Геноцид и изпълнители", писателя проследява насилието и неговата локална динамика "със съзнанието за неговата вграденост в конкретно историческо място и време", както сам споделя. В нея той се опитва да покаже как тази динамика изиграва изключително важна роля в разпадането на социалните отношения и на социалната тъкан в град Айнтап, както и преследването, насилственото депортиране и масовите убийства на арменците. И там се спира върху процеса на конфискацията, ограбването на имуществото и богатството на арменците по родните им места. "През втората половина на XIX век можем да говорим за това как нарастващото влияние на Европа и реформите в империята, наред с навлизането на национализма, доведоха до нови идеологически, икономически и политически пукнатини в градските общества. Тези разломни линии се проявиха в нови форми на насилствена мобилизация, водена от политически и идеологически мотиви, както и от икономически. Тази книга обаче надхвърля предишната ми работа, като се фокусира върху тези мотиви като цяло", коментира още Юмит. Той вярва, че новото му проучване ще заинтригува учени, които изучават историята и политиката на късната Османска империя и ранната турска република; малцинствата в Близкия изток; Геноцида над арменците и събития от подобно естество, преживени по време на Първата световна война; историята на местностите; Холокоста и сравнителни изследвания на геноцида; междуетническите отношения. "Книгата ми ясно показва, че трайното семейно богатство е изградено върху санкционирани от държавата експулсации и кражби на активи чрез манипулация на османо- турската правна система. Това е образцова късна османска социална история на проспериращ, но и тежко травмиран провинциален град. И това е история, която би могла и трябва да се разказва за други постосмански народи и земи. Това е въздействието, което бих искал да има книгата ми", твърди авторът.
В момента Юмир Курт работи над два проекта. Единият е съсредоточен върху микродинамиката на ограничаване на насилието и какви микромеханизми правят възможно това на място, като се фокусира върху един много интересен инцидент с прелюбодеяние, случил се в Адапазари през 1911 г. "Чрез това конкретно събитие се опитвам да обясня защо междуобщностните убийства се случват в някои ситуации, но в други не. Аз твърдя, че с внимателно микроисторическо изследване е възможно да се разкрият определени местни фактори, които водят до задържане", разяснява гледната си точка си той.
Другият му проект е фокусиран върху един от извършителите на геноцида – Мустафа Решат Мимароглу, който заема влиятелни позиции в Турция след трагичните събития. "Той е този, който извършва арестите на арменски интелектуалци и политици на 24 април 1915 г. Проучвам продължаването на геноцидния режим в съвременната турска република и как престъпници като Мимароглу представляват основни елементи на новата държава, като изследвам живота му и връзките му с Диран Келекян, който е арестуван от бившия си ученик Мимароглу", разказва за работата си изследователят. Добавя и още нещо: "Докато правех архивното си проучване за книгата, се натъкнах на фантастичен инцидент. Търсих отчетите и записите на комисиите за ликвидация на изоставеното имущество и в частност на техния клон в Айнтаб. Тези комисии са създадени от османското управляващо правителство, тогава отговарящо за ликвидирането и продажбата на арменските движими и недвижими имоти на публични търгове след принудително депортиране на собствениците им. Правителството поддържа цялата документация за тези продажби и други транзакции на тези комисии. В хода на проучването в османските архиви в Истанбул в течение на година и половина не успях да се сдобия със записи на тези комисии, включително и на в клона в Айнтаб, тъй като са скрити и недостъпни за изследователите. Те бяха от съществено значение за книгата ми, за да документирам "законните" кражби, ограбването и ликвидирането на арменското богатство на местно ниво. През 2015 г. посетих Лос Анджелис, за да се срещна с мой приятел, който беше потомък на оцелял от геноцид (Пакрад Казаян) от Айнтап. Искаше да ме запознае с братовчед си, чийто дядо – Саркис Якубян също беше от родния ми град и бе оцелял след геноцида, озовавайки се в Алепо и отваряйки пекарна там. Чичо Пакрад ме заведе в неговата къща. След приятни разговори и вкусна храна, братовчедът на Пакрад донесе десетки стари книжа и документи, всички написани на османски турски и ги сложи пред мен. Помисли, че може да има някои материали, които биха могли да бъдат полезни за моята книга. След известно време, разглеждайки ги, разбрах, че пред мен се намира доклад на комисията по ликвидация в Айнтаб и че чета резултатите от търга относно движими имоти, активи и стоки на дядо му, на самия Саркис Якубян. Това, което ми казваха документите, беше толкова потресаващо. Онова, което открих, доказваше и документираше какво е сторила комисията в Айнтап – официална държавна институция, с богатството и имотите на депортирания арменец. Документите ясно показваха и доказваха грабеж под воала на законността…".
За престъплението, за което няма давност и което днешните турски власти продължават да отричат, няма по ясно, по-конкретно, по-красноречиво доказателство от онова, което този турски изследовател изнася на бял свят. И ако някои продължава все още да се съмнява в реалността на Геноцида над арменците, или приема оправданията, че по време на война могат да се случат подобни трагедии, че потърпевши са били също и много турци, нека любезно да обясни защо наред с безчинствата, извършвани с арменците, такива са правени и с имотите и домовете им – безсрамно, безсъвестно и с ясното съзнание, че те могат да бъдат присвоени, защото собствениците им никога няма да се върнат и да си ги потърсят.
Подготви: Вартануш ТОПАКБАШЯН