40 дни след като на бял свят се появява младенецът Иисус, неговата пресвета майка Мария и съпругът ѝ поемат с него на ръце към храма. Такава е еврейската традиция – 40-дневното дете трябва да бъде въведено в него и да бъдат поднесени дарове. Според свидетелството на евангелиста Лука, Богородица и съпругът ѝ Йосиф даряват две гургулици и два гълъба. На входа семейството е посрещнато от благочестивия старец Симеон, комуто е поверено, че ще напусне този свят, след като види Спасителя. Този ден в арменския църковен календар е вписан като Деарънънтарач или Сретение Господне. Той е неподвижен и винаги се отбелязва на 14 февруари, а празненствата започват от предната вечер.
Деарънънтарач е един от най-популярните празници в Армения и за вярващите арменци по света. Може би защото той съчетава езическа и християнска традиция, свързана с трайни народностни обичаи. Затова и в София винаги се организира веселие, пали се огън в двора на Арменския народен дом, който се прескача и се припомня значението на деня
Тази година не направи изключение, но Търндес, както е популярен сред народа, бе почетен на 15-и. И макар че около горящите дървета имаше не повече от 30-ина души, настроението бе позитивно. А за скромната организация на празника се погрижиха Координационният съвет на столичните арменски организации и Църковното настоятелство към храм „Сурп Аствадзадзин“.
Духовният пастир на арменците в София протойерей Кусан Хадавян извърши кратка служба край разпалилия се огън и благослови събралите се. А след това съпредседателят на училищно сдружение „Степанос Ховагимян“ Гоар Хнканосян, която бе подготвила увлекателен и познавателен разказ за празника, въведе присъстващите в неговата същност. Хрант Минасян и Завен Задикян ги запознаха с различните народни вярвания за магичната сила на огъня. И за разнообразие този път имаше и кратко „препитване“ за чутото. На отговорилите вярно на въпросите бяха дадени малки награди.
Последва най-емоционалната част – прескачането на огъня. И тъй като католикосът на всички арменци Карекин Втори преди близо две десетилетия обяви Деарънънтарач за ден на благославяне на младоженците, привилегията беше тяхна първи да „полетят“ над пламъците, хванати здраво за ръце. Най-радостни бяха малчуганите, които с нетърпение и държани от родителите си също се престрашиха да изпълнят ритуала. После се завъртя арменско хоро около огъня под звуците на кочари.
Празникът е известен с различни имена сред народа: Търндез (Господ с теб), Деарънънтарач (Пред Господ), Тандареж, Тариндж-Тариндж ,Тъндалеш, Дорондж, Дериндес, Търндарунч, Даринч, Дентаран, Торонч, Тартаранч и още много други. Корените на този църковен празник трябва да се търсят в предхристиянското минало, когато нашите предци са били още огнепоклонници. Той символизира сбогуването със зимата и идването на пролетта, свързан е с мита за Вахагън – богът на огъня в арменската митология. Според някои изследователи и с бог Тир, който е бил отговорен за науката. А докато огънят гори, жените носели хранителни продукти на поднос: похиндз, стафиди, агхандз, ядки и нахут и ги хвърляли в пламъците.
В миналото се гадаело по посоката на дима за реколтата за годината. Ако димът поемел на юг или на изток, се очаквала обилна реколта, а ако се обърнел на север или запад, се смятало, че предстои суша. Пак по него предците ни се опитвали да познаят от коя посока ще дойде булката или младоженеца. Имало и специален танц за младоженците със свещи или факли. Седем семейни двойки обграждали танцуващите младоженци, за да ги предпазят от зли духове. В този кръг танцували и самите новобрачни. Според народната традиция денят се отнася за младоженци, а не за сгодени двойки.
През хилядолетната история към празника са добавени множество символи. Така сред хората е разпространено поверието, че ако влюбената двойка може да се държи за ръце, докато лети над огъня, любовта им ще бъде вечна. В миналото огънят се палел предимно с житни класове. Смятало се, че когато пламъците на празничната клада докоснат петите на краката, предават силата на съживяване и благополучие.
Безплодните жени също прескачат кладата с надеждата, че това ще им помогне да се насладят на радостта от майчинството. Другите участници в тържеството изпълняват ритуала, за да прогонят лошия късмет и нещастие. След това всички се хващат за ръце и танцуват около огъня. В селските общности пепелта от огньове се разпръсквала по нивите с надеждата за изобилна реколта.
В миналото младоженците завързвали разноцветни парчета плат на клони, намисляли си желание и хвърляли клончето в огъня, който горял в двора на църквата. След като пламъкът изгаснел, мнозина вадели изгорели въглени и ги хвърляли в кокошарника и обора, за да предпазят птиците и добитъка от злото.
Смятало се, че пепелта от огъня има лечебна и обогатяваща сила. Разтваряли я във вода и я давали да пият на болните и бременните жени, мажели с нея шията и лицето на децата, за да не бъдат засегнати от „луната“ и да не се разболяват. С пепел мажели и клепачите, защото се смятало, че тя лекува очите. Пепелта се смесвала също със сол и с нея хранели добитъка. Много хора съхранявали тази пепел и хвърляли по щипка в огъня на пещта всеки път, когато печели хляб.