И тази година екипът на София Филм Фест не ни остави без среща с арменски творец. Този път той идва не от Армения, а от САЩ, за да стане част от феста и да присъства на световната премиера на новия си филм – „Умри като мъж“.
Режисьорът Ерик Назарян не за първи път гостува на международния филмов фестивал у нас. През 2010 г. почитателите на седмото изкуство имаха възможност да се срещнат с него и филма му „Часът на тъгата“ (или „Синият час“). Тогава и аз се запознах с този талантлив млад арменски творец, който представи на българската публика своя дебютен филм. Той му донесе много отличия и разкри неговия различен „глас“ в разказването на истории за различни човешки съдби.
„Синият час“ – първият игрален филм на Назарян като сценарист и режисьор, поднася четири разказа за мултиетническия живот на работническата класа в Лос Анджелис. Световната му премиера бе на 55-ия Международен филмов фестивал в Сан Себастиан и беше номиниран за наградата за нов режисьор. След това бе показан на 25-ия филмов фестивал в Торино (Италия) в официалната селекция и бе обявен за „Филм на деня“ от Европейската мрежа на младото кино. Премиерата в САЩ се състоя в рамките на 10-ия международен филмов фестивал „Aрпа“, където Ерик получи наградата за най-добър режисьор. На 5-ия международен филмов фестивал „Златна кайсия“ (Армения) лентата бе отличена със „Златна кайсия“ за най-добър филм в програмата „Арменска панорама“, спечели наградата на Екуменическото жури и тази на министър-председателя.
Поел по пътя на киното, Назарян показа качества не само като режисьор, но и като сценарист. След като през 2008 г. спечели престижната стипендия „Никъл“ на Академията за филмово изкуство и наука (САЩ) за сценария на „Гиганти“, той пише и режисира късометражния филм „Болис“. В него се разказва за потомък на оцелял от Геноцида над арменците, който живее в Истанбул.
По книгата на психиатъра Милтън Рокич „Тримата Месии от Ипсиланти“ Ерик Назарян пише сценария на филма „Тримата Христа“, режисиран от Джон Авнет. Кинотворбата с участието на Ричард Гиър, Питър Динклейдж, Джулиана Маргулис и Уолтън Гогинс прави своята премиера на Международния филмов фестивал в Торонто (TIFF).
През 2021 г. Назарян се заема с работата по „Умри като мъж“ – първата част от филмовата трилогия за обредите на посвещението, изследваща уличните култури, циклите на насилие и облагородяването през първите две десетилетия в Америка на XXI век. Той е и сценарист, и режисьор на лентата, която ще имаме удоволствието да видим на 20 март т.г. в Дома на киното от 20.30 часа и е част от Международния конкурс на София Филм Фест. Зрителите ще могат да я гледат филма в София и на 21 март, пак в същата кинозала, но от 15.30 часа.
Режисьорът и филмът му ще гостуват и на Пловдив на 24 март от 18.30 часа в Lucky – Дом на киното.
Както отбелязват от София Филм Фест „Умри като мъж“ изследва ритуалите на прехода и кодовете на мъжествеността, които са на преден план в духа на съвременната епоха, както и обновяването на бедните райони и влиянието на този процес върху общностите в Лос Анджелис днес“.
Накратко за самото повествование: в сърцето на бързо развиващ се западен квартал на Лос Анджелис, близо до Венис, който все още се възстановява от десетилетията на стрелби и бандитско насилие, самотна майка от работническата класа отчаяно се опитва да откъсне 17-годишния си син Фреди от гангстер ветеран, който се е превърнал в пример за подражание за него.
В едно интервю, говорейки за новия си филм, който предстои да видим на София Филм Фест, Назарян твърди, че го вдъхновява шансът „да се обедините с хора от всяка отделна култура по света чрез универсалния език на киното и аудиовизуалното разказване на истории“. „Подобно на шаха, правенето на филми има универсална парадигма, но всеки филм и всяка игра на шах са напълно оригинални и различни, точно като нас. Чрез нашето сътрудничество изграждаме мостове. Заснех моя филм „Умирай като мъж“ в Лос Анджелис, редактирах го в Гуадалахара, Мексико с моите скъпи приятели Мемо и Пако Наваро, след което направих цветните корекции във Варшава, Полша. Технологиите сега повече от всякога ни позволяват да бъдем глобални не само във взаимодействията и работата, но и в духа и осъзнаването колко специален е нашият човешки вид. Това е, което обичам да съм креативен. Земята е моят творчески дом и наистина вече няма граници за великолепната работа, която всички ние можем да свършим, ако се осмелим да мечтаем и се придържаме към оръжията си и създаваме смели, оригинални и вдъхновяващи произведения, които надхвърлят езика и говорят за нашия човешки опит и въображение“, споделя още той.
Ерик Назарян е от творците в САЩ, чийто поглед почти във всичките му работи е насочен към проблемните страни на американския живот, към различните общности – мексикански, арменски, индиански, афроамерикански, латиноамерикански. Той разказва истории, които обхващат широка география – от Близкия изток до САЩ. И впрочем, още като млад и тепърва поемащ по пътя на киното автор, той не пропуска да посети и следвоенен Арцах.
Когато се запознах с Ерик преди 15 години, ние проведохме интересен и увлекателен разговор, който намери място на страниците на в. „Ереван“. След известно време той отново посети София и ние пак се срещнахме, пак си поговорихме. И сега предстои да се видим и пак да поговорим. Но ако преди 13-15 години той все още правеше първите си стъпки, то днес ще имам удоволствието да общувам с творец, доказал своята креативност, своята различност като режисьор и сценарист, който не робува на холивудското кино, а отдава предпочитание на много човешки, реални истории, наситени от въображението му и от фирософията му.
Роден през 1976 г. в Раздан, Армения. Премества се в САЩ със семейството си на четиригодишна възраст, установяват се в Глендейл (Калифорния). Бабата, дядото, лелята и чичото на Назарян се присъединяват към тях малко по-късно. Баща му отваря фотографски магазин, докато майка му работи като шивачка. Ерик завършва Школата за филмово изкуство към Университета на Южна Калифорния (USC) с бакалавърска степен по филмова продукция. И още тогава пише няколко сценарии. Назарян вярва, че любовта му да разказва истории чрез изображения би се развила независимо от обкръжението му. Той отдава това главно на баща си Хайк, който е катализаторът на любовта му към филмовото изкуство и го сравнява с главния герой във филма „Кино „Парадизо“.
Докато расте, Ерик Назарян открива, че любовта на семейството му към киното е заразна. Изтъкнатите актьори са обсъждани често във фамилията, че момчето си мисли, че те са част от нея. „През целия ми живот докато растях, те говореха толкова много за тези актьори, че кълна се, имаше част от детството ми, когато си мислех, че всички тези хора, като Марлон Брандо, за които говорят толкова небрежно, са от семейството. Мислех, че някой ден ще ги срещна, буквално си мислех: „Да, един ден Марлон ще влезе през тази врата и ще си прекараме добре, а той вероятно ще отиде да пие с баща ми.“ Приемах тези нещо буквално“, признава той.
Назарян бърза да приключи с домашните си и след това записва филми от телевизията, за да може да ги гледа с баща си, след като той се прибере от работа. „Това беше нашият механизъм за свързване“, казва той. Тези взаимодействия баща-син водят до нещо повече от просто свързване. „Бях благословен да имам семейство, което подкрепяше, насърчаваше и подхранваше изкуствата в къщата. Това насърчение ми даде тази бронирана жилетка, за да опитам и да се проваля, и да опитам отново, и да се проваля по-славно, и да продължа да опитвам, докато... не дефинирам гласа си. Тази подкрепа е безценна”, споделя Ерик.
Прекарвайки следобедите след училище в семейната фотолаборатория, баща му го учи как да прави черно-бели снимки и да ги проявява. Лелята на Назарян Парик пък е работи като мениджър на фотоархива в списание AIM и той я смята за допълнителен източник на интереса, който той проявява още като ученик към изображенията. Той работи като фотожурналист, докато е студент. И като такъв смята за себе си, че задачата му е да улови избледняващата история на златния век на града и да се стреми да я запази.
След като завършва USC, Назарян прави няколко пътувания до Планински Карабах като фотожурналист и сценарист (между 1998 и 2003 г.) и вижда „…опустошенията от войната, дългосрочните последици от нея върху хората, които нямат абсолютно нищо общо с оръжията и куршумите, убийствата и насилието“. „Това, което журналистиката и фотожурналистиката могат да направят на най-високо ниво, е да информират и да осведомят хората по такъв начин, какъвто не е възможно] по друг начин...“, смята той.
След дипломирането си Назарян трескаво започва да пише сценарии. „Филмите са думи и образи, така че това беше естествен брак“, разсъждава той.
„Аз не съм войник. Моят пистолет е моята камера и моята писалка“ – това каза преди няколко години Ерик при представянето на късометражния му филм „Болис“ в Лос Анджелис, който стана част от филмов проект, озаглавен „Не ме забравяй, Истанбул“. Може би тук е мястото да припомним, че когато се ангажира да участва в него, изричното му условие е да се използва думата „геноцид“ в лентата.