Миналата година, след като Карабах изцяло премина в ръцете на Азербайджан и стана ясно каква печална съдба ги очаква не само родените там арменци, които бяха принудени да станат бежанци, но и древните арменски църкви и манастири, в най-голямото книгохранилище на Армения – в Матенадаран, бе открита фотоизложба. По стечение на обстоятелствата дни след откриването ѝ, посетих книжовната обител и с трепет разгледах подредените фотоси. Те показваха какво огромно богатство остана в чужди ръце, колко са красиви и древни тези християнски обители, които днес една по една се обявяват за албански. И колкото историци и изследователи да твърдят, че подобни заявления са повече от безпочвени, това не е пречка за Баку да продължава с политиката си на обезличаване и заличаване на това арменско наследство.
Вече писахме как манастирът Дадиванк – бисер на арменската архитектурна мисъл от XIII век, бе предаден на християнската общност удини, която живее в Азербайджан и как нейни представители на духовенството вече се настаниха в храма. Следващата жертва на бакинската политика е манастирът Амарас, който е по-стар от създадената в началото на ХХ век държава, наречена Азербайджан, с цели 15 века. Както сме писали и при подобни други случаи на присвояване на чуждо наследство, когато една държава няма свои дълбоки корени, а иска да демонстрира пред света „древност“, прибягва до единствено възможния за това начин – краде, отнема, нагажда миналото си чрез някакви съчинени историко-културни аргументи. Така се опитва да „обоснове“ своите инсинуации. В случая, „албанизира“, макар че когато все още кавказките албанци са съществували по тези земи, и помен не е имало от каквито и да било азербайджанци и тем подобни.
Амарас винаги се е радвал на специален статут сред древните арменски духовни обиталище в Арцах. Той е сред най-почитани и за това има причина – някъде в началото на V век в тази обител просветителят и създателят на арменската азбука Месроб Мащоц основава първото арменско училище. Според историка Павтос Бузант (Бавдос Пузант), манастирският комплекс е основан през IV век от Крикор Лусаворич, познат и като Григорий Просветител – първия арменски духовен водач, благодарение на когото християнството става държавна религия в Армения. Храмът се свързва и с името на внука на Лусаворич, мъченически убит при разпространението на християнската вяра и погребан в източната част на църквата.
Манастирът Амарас се намира близо до село Мачкалашен в Мартунински район в Арцах. Построен е на площ от около половин хектар и представлява правоъгълна сграда с високи крепостни стени, укрепени с кръгли кули в четирите ъгъла. Жилищни и административни сгради са прикрепени към стените около периметъра. През ранното средновековие обителта е била включена към провинция Мис Хабанд, в областта Арцах на Велика Армения, а през късното средновековие – в Кочиз-Варанда.
Съдбата на това духовно огнище е доста бурна. През IV век персите разрушават манастира, но в края на V век цар Вачаган Благочестивия го възстановява и издига параклис на гроба на епископ Григорис. Според историка Мовсес Каланкатуаци в края на V век Вачаган Благочестивия намира вече забравеното място на гроба на Григорис, събира мощите му и „заповядва да се положат основите на параклис над гроба на светеца, бързо да завършат строителството и да нарекат постройката на името на Свети Григорис”.
От V век Амарас е един от най-големите религиозни центрове в региона и седалище на епископа. Тук се извършват много културни, просветителски, образователни и стопански дейности. Манастирът има надеждна ограда и в случай на опасност е използван като крепост за защита на населението. Но през 640 г., по време на арабското нашествие в Арцах, е разрушен и по-късно, през IX век, е възстановен отново от княз Дизак Есаи. Върху комплекса са нанесени големи разрушения и от селджукските турци и монголо-татарите. През XIII век той е разграбен от последните, като според историците през 1293 г. татарският хан Бату взема със себе си оттам жезъла на Свети Григорис и кръст, излят от злато, украсен с 36 скъпоценни камъка, на всеки от които е изобразена буква от арменската азбука.
Следва нападението на войските на Тамерлан (Тимур Ланг) през 1387 г. Според легендата водачът на дивите орди заповядва на армията си да се подреди от Амарас до река Аракс и разрушавайки манастира, войниците да предават камъните, с които е иззидан, от ръка на ръка и да ги хвърлят във водите на реката. След като владетелят на Източна, Централна и Южна Азия си тръгва, жителите на Арцах връщат камъните по същия начин и възстановяват храма. В древния духовен център отново зазвуча арменското слово и започва пак се отслужва Божествена литургия.
Въпреки всички тези перипетии и критични периоди, въпреки чуждите нашествия и разрушения, обителта, подобно на други знакови манастири в Арцах като Дадиванк и Гандзасар, в течение на столетия осигурява духовния живот на арменците в региона, остава религиозен и културен център, школото не престава да съществува, давайки образование на много поколения. През XV-XVI век там биват написани ред ръкописи и са направени копия на ценни книги. Много от манускриптите, създадени в Амарас, достигат до наши дни. А през 1664 г. със средства на манастира край село Гергер е построена лятната резиденция-църква на епископията, която също носи името на свети Григорис.
Спокойствието обаче не продължава дълго. Идва ред на тюрките и персите, които през XVII век нанасят пореден удар върху манастира. И той отново е възстановен – този път от княз Варанда Шахназар. В края на XIX век манастирът вече разполага с доста имоти: плодородна земя, градина и мелница.
В продължение на около 15 века арменската молитва звучи в Амарас, но с идването на съветската власт, подобно на други църкви в Карабах, духовната обител е затворена, изоставена и захвърлена в забвение. Нещо повече, Планински Карабах е единственият регион в бившия Съюз, където вярата е абсолютно забранена и където няма нито един действащ храм. И това при положение, че преди болшевишката революция, по данни от 1913 г., епархията на Карабах има 222 действащи църкви и манастири, 188 духовници и 206 000 енориаши, живеещи в 224 арменски селища.
След като болшевиките насилствено присъединяват Карабах към Азербайджанска ССР арменското християнство в региона попада под двоен гнет – от една страна на болшевиките-атеисти, а от друга – бакинските националисти. Епархията на Карабах е ликвидирана през 1930 г., много от свещениците са изпратени в Сибир на заточение, а някои са убити направо пред вратите на църквите и манастирите, понякога докато служат на олтара. Жестоки, сурови времена!
Според бившия настоятел на Степанакертския катедрален храм „Покров на Пресвета Богородица“ отец Нерсес Асрян още от създаването си Азербайджан си поставя задачата да завземе всичко арменско. След като е затворена Арцахската епархия, твърди свещеникът, азербайджанските власти започват да унищожават, присвояват и изкривяват арменското духовно и културно наследство, по-специално чрез политиката на „албанизация“ на духовните паметници на Арцах. Движението за освобождение на Карабах, което се разгърна през 1988 г., обаче разбужда арцахци, времената на войнстващия атеизъм остават назад, хората се втурват към свободата – не само политическа, но и духовна. Те възраждат духовни ценности, които изглеждат безнадеждно забравени, изтрити от съзнанието на народа през няколкото десетилетия на съветската власт и започват да се връщат към вярата, към Бога.
През 1989 г., под натиска на Ереван, Степанакерт и арменската диаспора, Кремъл дава зелена светлина за връщането на манастира Гандзасар на Арменската апостолическа църква. Амарас се нарежда сред петте най-велики арменски църкви. В годините на народоосвободителната борба храмът наистина се превръща във вдъхновител на населението на района, потопен в бездната на войната. Бойците на самоотбраната отиват там, за да се помолят преди битката и да получат благословията на свещеника, така че, ако им е писано да загинат, тогава ще умрат като истински християни. През 1992 г., в разгара на мащабната война, отприщена от Азербайджан, Амарас не спира дейността си.
Самото село Мачкалашен е атакувано от различни страни, бомбардирано и обстрелвано. В битките и под руините загиват десетки хора, но селото и манастирът оцеляват. Окопите на защитниците са построени точно пред манастира и бойците се бият до смърт, защото всички разбират, че „Амарас е вратата към Арцах“. Вражеските танкове и бойни превозни средства на пехотата се оказват безсилни пред желязната воля и непоклатимата вяра на мачкалашаните и войниците от съседните села, които им се притичат на помощ.
Хиляди хора посещават манастирската обител в годините на независимостта на Арцах. Тук идват и много чуждестранни туристи и поклонници от различни страни. Във връзка с отбелязването на 1700-годишнината от приемането на християнството в Армения като държавна религия историческият храм е реконструиран и засиява с целия си блесък.
Врагът обаче не изостави плановете си да завладее свободолюбивия край. Защитниците на Арцах успяха да защитят село Мачкалашен и манастира Амарас по време на 44-дневната азербайджанско-турска агресия, въпреки че дори след сключването на примирието и въвеждането на миротворци в района селото е постоянно обстрелвано от азербайджанска страна.
След етническото прочистване през септември-октомври 2023 г. Амарас, заедно с Гандзасар, Дадиванк и Газанчецоц, се озоваха под окупацията на Азербайджан и в епицентъра на нарастващите с всеки изминал ден политически и пропагандни спекулации от страна на режима в Баку. Азербайджанските псевдоучени безсрамно заявяват буквално следното: „Азербайджан е бил дом на общности с различни култури и религии, малко хора знаят, че той е бил люлката на Албанската апостолическа църква от източния обред, създадена в центъра на голямо кралство, известно като Кавказка Албания, което сега се смята за изчезнало, въпреки че църквата и общността все още съществуват“.
Да се твърди, че духовният и културен център на арменците от Арцах и Утик – манастирът Амарас, е „албански“ паметник на културата е повече от абсурдно, особено като се има предвид фактът, че той се е намирал извън пределите на изконната Кавказка Албания. Нека да припомним, че самата Църква на Кавказка Албания, е създадена през V век като автокефална, а през 705 г. става част от Арменската апостолическа църква. Следователно твърденията, че арменската църква иска да присвои албански църкви, са безсмислени и безпочвени.
Чужди наблюдатели наричат опитите на Баку да „албанизира“ арменските църкви „културен фашизъм“ или „културен геноцид“. Но макар че в академичните среди опитите на азербайджанската страна да представя арменските паметници за албански не се приемат на сериозно, все пак системните безбожни бакински фалшификации действат върху умовете на непосветените хора и създават лъжливо обществено мнение, което азербайджанските власти използват за общите си геноцидни планове. Така съдбата на над 2000 арменски паметници, уникални древни манастири, църкви, исторически крепости, намиращи се днес в ръцете на Баку, се намират под сериозна заплаха. И са потенциална жертва на вандалите, които не се свенят да посегнат върху вековни светини, в стремежа си да осъществят плановете си да унищожат всичко арменско и значимо.