"Сенките на забравените предци"
„Здравей, татко!
Поздравявам те с настъпващата Нова година. Теб и Володя. Много му благодаря за подаръка. Желая ти здраве и скоро връщане на свобода.
При мен всичко е наред. Нашият декан го свалиха – сега имаме друг декан. С ученето при мен всичко е нормално. Този семестър имаше много курсови задания. Нашата катедра е в
катедрата по интериора. Сега проектирам сградата на селския съвет. Посъветвай ме как да прекарам ваканцията. Тя започва от 20 януари.
Щастливо посрещане на Новата година!
Твой син Сурен
Благодаря ти за поздравленията и за подаръка. Той много ми хареса.“
Това лаконично писмо е написано през 1976 г. от Сурен Параджанов – единствен син на великия кинорежисьор, обожаван от него, чиято съдба не е по-щастлива от този на баща му и по-благосклонна към него. Той не доживява своята 63-а годишнина, умира почти в нищета, самотен и вероятно обиден на света през 2021 г. За смъртта му съобщава един от най-големите приятели и почитатели на Маестрото, известният фотограф Юрий Мечитов. Той е арменец, живее в Тбилиси и е великолепен разказвач на истории за Параджанов, колоритен човек и великолепен професионалист. Благодарение на неговите фотоси режисьорът е запечатан по уникален начин и днес светът разполага с кадри, които разкриват нестандартния му образ, поведение и начин на мислене, на отношение към заобикалящото го.
Сергей Параджанов два пъти попада в затвора, всъщност дори три пъти. Това са най-мъчителните моменти в живота му, но по някакъв странен начин и плодотворни. Докато лежи зад решетките, онова, което го държи, са писмата от роднини и приятели. Голяма част от тях днес се намират в музея му в Ереван – магнетично място! Преди две години повечето бяха събрани и издадени в книга. Те не са просто артефакти, а и произведения на епистоларния жанр. Докато излежава присъдата си, трябва по някакъв начин да преживява празниците, които толкова много обича и докато е на свобода, събира огромни тълпи хора – познати и непознати, реди страхотни маси. Затова се опитва преди настъпването на новата година да изпраща на любимите си хора подаръци. Изработва ги сам, от подръчни материали, които намира из боклука в трудовата колония. Пише и трогателни писма. Някои от тях са до обичания му син и до бившата му съпруга.
С жена си Светлана Щербатюк Параджанов се запознава, когато вече е над 30-годишен. А тя е само на 16. Двамата се женят в Киев, ражда им се син. И в негова чест режисьорът рисува своята „Мадона с младенеца“. Това е единствената работа на таланта, която се намира при негови роднини. Всичко останало отдавна се намира в музея му. Иска да нарече детето Давид, но тъща му така остро се възпротивява, че в крайна сметка то получава името Сурен. Бракът просъществува едва три-четири години. След това Маестрото повече не се обвързва, макар около него да има винаги жени. „Разберете, той беше такъв човек, който е създаден само за изкуството, с него не беше леко да се живее“, разказва приживе в едно интервю Сурен. Въпреки че са разделени, Светлана го посещава в трудовия лагер, дори според сина им, двамата говорят отново да се съберат, но тя не се решава да го направи, а по-късно съжалява за това. Но до края на дните на режисьора двамата не прекъсват контактите си.
Така минава детството на Параджановото момче – ту с баща, ту без баща. Макар и дете, чува какво се говори за Сергей, знае, че е обвинен за хомосексуални наклонности. Разказва, че съучениците му не са му създавали проблеми за това, държали се добре с него. Подобни преживявания обаче няма как да не повлияят върху момчето. И все пак той пази светли спомени от детството си, от прекараните с таткото мигове. Дори когато на около 6 -7години баща му го взима да участва в най-знаковия му филм – „Сенките на забравените предци“. Сурен не поема по стъпките на баща си. Той избира архитектурата и е приет в киевския архитектурен институт, макар и трудно заради сложната биография на баща си. Но така и никога не работи по тази специалност.
Има нещо генетично в поведението му, в начина му на живот. Дядо му е бил антиквар, занимавал се е с търговия на най-различни стоки, понякога и не много легални за онова съветско време. Самият Параджанов също е носел такава комерсиална жилка, също е събирал антикварни изделия, продавал-купувал, търгувал. Синът му продължава тази „традиция“, но подходът му да изкара някакви пари, не винаги е особено официален.
В съветските времена той е много известен като успешен продавач на дефицитни стоки (по онова време те са наричани спекуланти) и почитател на хазартните игри в казината. Онези, които го познават отблизо, смятат, че Сурен винаги е вървял през живота без усилие, бил е много мил човек, макар и без късмет. Разказват и за ориенталската му щедрост – черта, наследена от баща му.
„Сам не знам кой съм аз, разказва Параджанов-младши в едно интервю. Дете на любовта. Плод на любовта между 16-годишна спортистка, комсомолка и красавица и 30-годишен гений-арменец, когото смятаха за луд хомосексуалист. Това са два различни свята. Единият – идейно-комунистически, а другият… Дори не мога да намеря подходяща дума. Предците на баща ми са били емигранти от Турция, собственици на публичен дом, дядо ми е търгувал със злато и е бил антиквар… Говоря за световете, които са ме учили по толкова различни начини, че и досега вися някъде между тях.“
Тези няколко изречения са изключително показателни за съдбата на Сурен Параджанов, който сякаш цял живот се лута и не успява да намери своето място. През 2000 г. той е осъден за разпространяване на наркотици, по-конкретно - хероин. Мъжът не отрича, че самият понякога е употребявал такива средства или по-точно – марихуана, но твърди, че никога не се е занимавал с разпространяването им и хероинът му е подхвърлен от онези, които са обискирали дома му. Каквато и да е истината, това му донася пет години зад решетките, от които излежава половината, като по-голямата чест от времето той прекарва в колония № 4 в Житомирска област.
Сурен така и остава неженен (самият той твърди, че е бил женен веднъж за два месеца) и през цялото време живее с майка си, която си остава любимата му жена. Тя също е единственият човек, който го обича безрезервно. На Светлана Щербатюк й се налага да преживее много в живота си. Освен арестите на бившия си съпруг, тя вижда и този на сина си, след това инсултът, който той прекарва, както и тежкия му диабет. Самият Сурен твърди, че в резултат на инсулта се появяват пропуски в паметта му. Така той става инвалид, без работа и без шанс да може да работи нещо. Както сам казва, и за охрана на паркинг няма кой да го вземе. А когато през 2020 г. майка му умира, това напълно го покосява. Няма кой да се грижи за него, пенсията й също я няма, за да се издържа, както е било до този момент. Не може да разчита и на някакви авторски права върху филмите на баща си. Най-много му тежи, че с майка си не успяват да получат такива дори за най-високо оценявания филм на Параджанов – „Сенките на забравените предци“, в който се снима и той като малко дете. Този киношедьовър е продаден за жълти стотинки на Русия. На Сурен му обясняват, че е правен във време, когато не е ставало и дума за някакви авторски права за създателите му, още повече за наследниците.
Въпреки тази своя печална карма, синът на великия режисьор пази прекрасни спомени от времето, когато е общувал с баща си. „Татко се развежда с мама, когато съм бил на три годинки, но той не прекъсна връзката със семейството си. Взимаше ме през почивните дни и ние ходехме на кино, цирк, театър. Навсякъде го познаваха. Веднъж бяхме на представление на „тъжния клоун“ Леонид Енгибаров (-ян). Като видя баща ми в залата, той спря програмата си, дойде до нас, поздрави ни и ми хвърли топка… Дори всички мои съученици добре помнят татко. Неотдавна се събрахме на среща и си припомнихме как с класа ми бяхме извън града и беряхме ягоди. Татко дойде на гости, сложиха го да яде и той забеляза, че в борша почти няма месо. Не каза нищо, след няколко часа си тръгна и се върна с огромен свински труп: „Децата трябва да се хранят добре“, каза той на учителката. А когато преподавателите ни започнаха да го убеждават да остане да спи при нас, той заяви: „Помните ли как разказхте, че момчетата са пили вино и са оставили три празни бутилки в тоалетната? Ето какво, ако остана, то на сутринта ще намерите три кашона с празни бутилки“. Приятелите ми помнят още как дойде на рождения ми ден в училището и организира страхотен празник – с много продукти, напитки. Цялото училище се веселеше“. Такива са спомените, които пази Сурен от своя звезден баща.
Помни обаче и други неща. Например как като 12-годишен лежи в болница болен от коремен тиф и точно тогава арестуват баща му за хомосексуализъм. „Не беше за вярване, че това се случва на татко… Пресата написа много гадни неща. През този период властите иззеха апартамента му. Незаконно. Факт е, че аз и татко бяхме регистрирани там. Смятаха, че баща ми не се нуждае от дом, но никой не се сети за мен. Имуществото беше извадено спешно и бяха настанени нови хора. Няколко пъти повдигнах въпроса за връщане на апартамента или поне за обезщетение. Но уви...“, разказва той в интервю.
Саркис Ховсеп Параджанян – това е рожденото име на гения, оставил няколко забележителни филма, които и днес поразяват със символиката и внушенията си. Неговият син често в интервютата си повтаря известната фраза, че природата си почива при децата на известните, така че и при него става така. По този начин обяснява безпредметния си начин на живот, живот, в който нищо не постига. Твърди, че успява да си изкара дребни пари за кафе и цигари. Цял живот се занимава с покупко-продажби на антики. Купува от хора, които продават вещите си и после ги предлага по-скъпо на други, за да изкара нещичко. Хвали се и с няколкото големи удара, които прави на хазарт. Говори, че е печелил по няколко хиляди долара и дори при един такъв успех си купува скъпа западна кола. Спечелените от казина пари бързо биват изхарчени и Сурен пак остава с празни джобове. „Живея още благодарение и на това, че залагам в лотарията за спортни събития, печеля постоянно. Мисля, че съм добре запознат с големия женски тенис. И ако разбираш от това, то тогава на ден могат да бъдат спечелени без проблеми добри пари. А когато имам пари, обичам да отида в Бесарабка и да купя от баба Гали парче хубава сланина или пастет. Мажа го на хляб – ето ти чудесно ястие. Или домашна наденица...“, така обяснява своя живот Суренчик, както обича да го нарича баща му.
От баща си има запазени само три неща – две вази и една картина. Разбира се, няколко снимки, неколцина верни приятели на режисьора, които от време на време го навестяват… Толкова! И срещите с такива личности като Владимир Висоцки, Андрей Тарковски, Юрий Никулин, Лиля Брик… „Смятам се за щастлив човек: видях много добри хора в живота си, с много от тях се познавам лично, с някои известни хора имах дори добри отношения, а това не се дава на всеки. Семейният живот не се получи, така че може би е за добро. Каквото трябва да се случи, не може да се избегне. Не е нужно да се насилват нещата. Можете да спрете да пушите и да бъдете ударени по главата с леден блок, например. Ако се върнете назад във времето, тогава, разбира се, бихте могли да станете милионер, но от друга страна, дали изведнъж няма да се окаже, че няма да сте живи? А така, всичко е наред. За всичко трябва да плащате и да се разплащате в този живот“ – така отговаря Сурен Параджанов на въпрос дали не е обиден на живота и на хората, които са го заобикаляли.
„Сурен-чик! През цялото време на общуването ми с теб нямах време да ти кажа, че те обичам много. Какво щастие, че се възстанови и се върна към ученето и живота.
Скъпи сине! В живота ми стана катастрофа. Ти нямаш нищо общо с това, затова трябва да реагираш като мъж. Моля те да не задълбаваш в подробностите, покажи характер и знай, че времето ще постави всичко на мястото си. Шест месеца са много трудни за мен без теб и без свободата, но беше по-трудно, когато ти беше болен. Още малко и нямаше да изтърпя твоите болнични мъки. Ти издържа първия си тест за мъже. Пази се…
…Знаеш, Суренчик, че всичко, което имам, ако помниш, в Тбилиси и тук, е изцяло твое. Можеш да правиш с него това, което искаш. Издигни се над всички и не влизай в излишни разговори с никого (и не чети пасквилите)“.
Това пише гениалният Параджанов на своя син през 1974 г. От редовете прозират обич и пестеливи бащини съвети.
Публикуваните снимки са на Юрий Мечитов