Превод със съкращения от The Economist
През 1911 г. Михайло Коцюбински пише „Сенките на забравените предци“ – къс роман, чието действие се развива сред хуцулите (украинска етническа общост) в Карпатите. Събитията в книгата се развиват в края на XIX век и разказват за младия овчар Иван и неговата любов към Маричка – дъщеря на заклетия враг на баща му. След като тя се удавя, момчето скърби и има халюцинации за любимата си. По-късно той сключва брак без любов с нещастната Паланя, която го предава на местния молфар (знахар). Иван и Паланя си причиняват взаимно нещастие, докато накрая и той е убит.
През 1963 г. киностудия „Довженко“ в Киев започва работа по филмовата адаптация на романа, режисирана от Сергей Параджанов, в чест на 100-годишнината от рождението на Коцюбински.
Параджанов е роден през 1924 г. в арменско семейство от средната класа в Грузия. Преди да се премести в Украйна, той учи кино в Русия. В Съветския съюз всяка република има възможност да развива собствена киноиндустрия, но всички филми се финансират от държавата и изискват нейното одобрение. Ранните творби на Параджанов, сред които е и мюзикълът „Най-добрият човек“, чието действие се развива в колхоз, са подчертано в съветски стил. Но в „Сенките на забравените предци“ социалистическият реализъм е изоставен в полза на различен стил, който става известен като „поетичен“.
Експерименталните техники на камерата превръщат „Сенките…“ в един от най-иновативните филми на 60-те години. Началната сцена е заснета от гледната точка на падащо дърво. Сватбената процесия е сниман в ослепително размазване през подраста. Декорите и костюмите са богати на детайли. В саундтрака звучат украински народни песни под звуците на трембита (разновидност на алпийския рог, най-дългият духов инструмент), дрънкане на дръмбой (малък метален инструмент, който се държи в устата и се разклаща с един пръст), флейти, хорове, погребални заклинания и църковни камбани. Хор от стари селянки и деца кАоментира събитията.
Въпреки че „Сенките…“ е украински филм, в актьорския му състав и екипа са включени арменци, осетинци и грузинци. Звездата на филма е Иван Николаичук, етнически хуцул, за чието участие студиото настоява, за да придаде „автентичност“ на продукцията. Факт е, че Параджанов иска за ролята на овчаря Иван да бъде избран по-известен руски актьор, което не се вписва в репутацията му на защитник на украинската култура. През 1988 г. той казва: „Филмът беше заснет не само на украински език, но и на хуцулски диалект. Помолиха ме да го дублирам на руски език, но аз категорично им отказах“. Решението на режисьора е подкрепено от студиото и лентата става, според Джеймс Стефен – автор на книга за творчеството на Параджанов, „един от първите (и много малко) неруски съветски филми, които са пуснати в целия Съюз на оригиналния си език“.
Постъпката е дръзка. „Да чуеш украински език беше утвърждаване“, казва Виталий Чернецкий, професор по славянски и евразийски езици и литература в Канзаския университет. Въпреки че филмът не е откровено политически, той се превръща в такъв. По време на премиерата му украински дисиденти-националисти протестират срещу преследването на украински интелектуалци. Въпреки тази полемика „Сенките…“ е представян от гордите съветски власти на ред филмови фестивали на Запад, където печели повече от 20 награди (макар и без режисьора си, който е включен в черния списък и не получава разрешение да пътува в чужбина). Той се превръща, пише Джошуа Фърст – доцент по история в Университета на Мисисипи, в „първия филм, който западните критици определят като „украински“, а не като „съветски“ или „руски“.
Параджанов работи в период на относителна свобода след смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. Друг негов шедьовър – „С цвят на нар“, е пуснат на екран в Армения през 1969 г. Но съветските власти са много по-малко възприемчиви към тази поетична биография на Саят-Нова – арменскo- грузински поет от XVIII в., и филмът е силно цензуриран преди ограниченото му пускане в останалата част на Съветския съюз през следващата година. През 1972 г. културното „размразяване“ в Украйна приключва и започват репресии. Заедно с много други експериментални филми, „Сенките на забравените предци“ е забранен. През 1973 г. Параджанов е арестуван по скалъпени обвинения в сексуални престъпления. Андрей Тарковски, Федерико Фелини и Джон Ъпдайк – колеги кинорежисьори и писатели, са сред десетките творци, които апелират за освобождаването му. През 1977 г. това е направено, но през 1982 г. той отново е арестуван, този път по обвинение в подкуп. Преди смъртта си през 1990 г. той заснема още два филма. Поддръжниците му обявяват, че „светът на киното е загубил един магьосник“.
Украинците смятат „Сенките на забравените предци“ за определяща част от своята история. Той е едновременно напомняне за творчеството, което може да процъфтява в условията на репресии и емоционална връзка с родината им. За проф. Виталий Чернецкий това усещане за място е особено остро сега, „когато украинците защитават страната си от руската агресия, те също така изпитват това чувство на единство към мястото, от което са родом“.