Във връзка с отбелязването на 21-ата годишнина от формирането на Въоръжените сили на Армения в републиката пристигнаха ред арменски генерали – от САЩ, Аржентина, Франция, Русия, Бразилия, Чили и други страни, за да участват в празниците. Всички те бяха от диаспората. Висшите военни посетиха военния институт „Вазген Саркисян“ към министерството на отбраната, разгледаха музея към него, научиха за историята на създаването на учебното заведение. Накрая написаха по някоя дума в книгата за почетни гости. Разказаха и за своя военен път. Един от гостите тогава каза: „Успях да преодолея трудностите по време на службата, защото съм арменец, силен съм духом, а и нямах право да отстъпя от избрания от мен път. Защитавайки родината, и вие трябва да бъдете упорити и твърди“. Думите му бяха отправени към курсантите. А този униформен бе пристигнал от Ливан. Той е първият генерал с арменска кръв в редиците на ливанската армия. Името му е Панос Манджян.
Бъдещият генерал се ражда на 3 декември 1952 г. в малкото ливанско селище Анджар. Баща му Антраник Манджян, както и повечето жители на селото, са от легендарния Муса лер (Западна Армения). Арменците, потърсили убежище от турските кланета в тази част на света, построяват в Анджар шест квартала, които носят названията на шестте села, намиращи се до родното им място: Йокунолук, Кабусие, Битиас, Вакиф, Хаджи-Хабабли и Хидърбек.
След като страната получава независимост, първото ливанско правителство, в чийто състав има и представители на арменската общност, потвърждава правото на арменците да владеят земята в Анджар.
Панос е най-малкият в семейство Манджян, но това не му пречи да превъзхожда братята си с физическата си сила и издръжливост. „Дядо ми е бил федаин, воювал е срещу турците в отряда на Кеворк чауш. Баща ми, независимо че е бил много млад, е участвал като юноша в отбраната на Муса лер. Той никога не е бил прекомерно строг с нас, но е изисквал дисциплина, учил ни е да бъдем отговорни. Тези негови наставления изиграха важна роля в живота ми и при избора на военна кариера. Татко винаги е настоявал да се стремим да получим добро образование”, разказва генерал П. Манджян.
До 16-ата си година Панос, както и по-големите му братя, учат в гимназия №1 в Анджар, след което младежът решава да продължи обучението си в Бейрут. „През 1968 г. пристигнах в Бейрут, където си наех малка стаичка. Денем ходех на работа на един строеж, а вечер се готвех за изпитите. Спях по два-три часа в денонощие, а имаше и моменти, когато въобще не спях. Дълго време не можех да се прибера в моето село, за да видя родителите си. Така живях в течение на три години”, припомня си военният.
По това време Панос участва дейно в различните прояви, които се организират под егидата на партия „Ташнагцутюн” в Бейрут. През 1970 г. успешно издържа изпитите в Арменската евангелска академия, но след това става ясно, че за обучението трябва да се плаща. Панос няма средства, а не желае да моли за пари баща си. „Бях вече на 20 години, а на моята възраст баща ми с оръжие в ръка е защитавал родния си край. Не бях на себе си от факта, че не мога сам да заработя пари за обучението си”, продължава със спомените генералът. Така младият арменец решава да постъпи във военното училище, в което е приет през 1971 г.
Бившият директор на школата полковник Хамид Харири разказва, че Панос е бил сред най-добрите във всяко отношение, бързо усвоявал военните умения и дори твърди: „В паметта ми няма спомен за друг толкова издръжлив войник като него!”.
Самият Манджян също пази в паметта си моменти, прекарани във военното училище: „По това време за мен като арменец бе много трудно да бъда сред араби. Знаех разбира се арабски, но не на такова високо равнище, а и измежду 270 курсанти бях единственият арменец. Това бе огромна отговорност, защото представлявах не само себе си, но и цялата ни общност пред очите на офицерите и войниците. Ставах по-рано от всички, тренирах повече от всички и правех всичко нужно, за да е ясно, че арменец означава воин“.
През 1975 г. момчето завършва школата и е изпратен на служба. В същата година в Ливан започва кръвопролитната гражданска война. На 13 април 1975 г. стават стълкновенията в Бейрут между отрядите на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и Ливанската армия. За символ на цялата Гражданска война се смята Зелената линия – линията на фронта, разделяща Бейрут на мюсюлманска и християнска части. Официалната позиция на арменските организации в Ливан е да поддържат неутралитет. Решението е продиктувано от това, че арменците имат добри отношения както с християнското население на страната, така и с палестинците. Но още в първите години на войната мюсюлманските отряди започват интензивно да обстрелват арменските квартали в столицата, като особено осезаемо от това страда кв. Бурдж-Хамуд. Затова ръководствата на арменските традиционни партии решават да започнат да формират военни отряди за самоотбрана. В обезпечаването им ключова роля изиграва Панос Манджян.
Създават се десет крупни арменски групи, а отделни арменски отряди идват в Бейрут от Анджар, Метна и други краища на страната, от сирийските градове Алепо и Кесаб, пристигат и млади патриоти от Франция, САЩ, Англия, Иран и Аржентина. В този период Манджян е командир на 179 взвод на ливанската армия, която води боеве срещу отрядите, оглавявани от Кемал Джумбалат. С образуването на християнската партия „Ливански сили”, ръководена от Башар Жмайел, арменецът е назначен за командир на обединените доброволчески сили. В тях влизат не само араби християни, но и арменци, асирийци, гърци, копти. Управляваните от лейтенант Манджян отряди участват в освобождаването на най-важните стратегически обекти в района на източен Бейрут.
През август Панос е тежко ранен и прекарва пет месеца в болница, а след като се изправя на крака, е изпратен на военни курсове в град Форт Нокс, в американския щат Кентъки. Цели осем години там той изучава артилерийското изкуство, специализира в областта на танковите сражения. През 1982 г. е повишен в звание капитан и изпратен във Военната академия на Канада като инструктор. През 1991 г. Манджян е повишен в подполковник, като продължава да работи в Канада чак до 1995 г. В началото на януари 1996 г. – вече като полковник, той се завръща в Ливан и е назначен за началник на щаба на механизираната бригада от пехотата. През 2001 г. ливанският президент Емил Лахуд – също от арменски произход, връчва на арменеца генералското звание и го назначава за командир на 10-а бронетанкова бригада. С генералските пагони той служи няколко години като стига до поста на зам. началник на Генералния щаб. През 2005 г. Панос Манджян е освободен от служба с чин генерал-полковник от Въоръжените сили на Ливан.
През август 2008 г. държавният глава на страната Мишел Сулейман назначава Манджян за свой главен съветник по въпросите на реформирането на Въоръжените сили. „В началото политиката не ме привличаше особено. Но в страни като Ливан, ако не се интересуваш от политика, политиката започва да се интересува от теб“, обяснява генералът и продължава: „Мечтаех да служа на страната си и бях готов да го направя във всяка роля. Ето защо смятах, че е чест за мен, когато през 2010 г. президентът Мишел Сюлейман ми предложи да вляза в правителството с квотата на АРФ „Ташнагцутюн“.Панос Манджян е министър на отбраната, вътрешните работи и националната сигурност в Ливан в продължение на 2,5 години. Това е трудно време за армията. След изтеглянето на сирийските войски от страната въоръжените сили са изправени пред проблема с реорганизацията, чиято координация е възложена на арменеца. След като се справя с тази отговорна работа генералът напусна поста си и насочва цялото си внимание към семейството си и арменската общност.
Военният е известна и уважавана личност в Ливан. Местните арменци често го търсят по различни въпроси. Той обаче се радва на особеното уважение, което имат към него в родния му Анжар. Всяка година на 14 септември в чест на защитниците на Муса Даг той лично се включва в готвенето на традиционната хариса на централния площад на града. По този начин наследниците на жертвите от Геноцида почитат паметта на своите героични предци и френските моряци, на които дължат живота си.