Надежда Бенклян е на 31 години и е първата жена-пилот в гражданската авиация на Грузия. Неотдавна тя реши да се установи в Армения, за да работи за една от местните авиокомпании. Младата дама е живо доказателство, че да си пилот, е не само мъжка професия и го потвърждава почти ежедневно.
Може да се каже, че пътя към авиацията ѝ посочва нейният баща. Защото именно с него тя престъпва за първи път в пилотската кабинка и оттам започва мечтата да полети.
Момичето се ражда в грузинския град Боржоми, но расте в Тбилиси. Баща й не успява да стане пилот, работи като бортинженер. А летището се намира в близост до дома им, така че от малка Надежда вижда как всеки ден излитат и кацат самолетите, слуша звука на двигателите им. Всичко около нея е пропито с такава атмосфера, само че едва ли това е я навежда на мисълта да седне зад щурвала. Като много девойчета и тя мечтае да стане певица. После решава, че ще бъде стоматолог. Само че някак си изведнъж всичко това се променя, когато баща ѝ решава да вземе дъщеря си със себе си на един полет. Тогава тя е само на 13 години. „В този ден за първи път прекрачих прага на пилотската кабина. Помня как я разглеждах и си мислех: тези хора са вълшебници. А за мен баща ми бе истински герой. Дори се снимах как седя зад щурвала. Именно тогава, повлияна от тези първи свои впечатления, реших да стана летец“, разказва тя.
Тази идея с годините все повече се засилва и малко преди да завърши училище, тя разказва за мечтата си на своите родители. Отначало те не приемат новината насериозно, но след това осъзнават, че тя е твърдо решена да поеме по избрания от нея път. И започва най-сложното. Майка ѝ се опитва да направи всичко, за да може дъщеря ѝ да се откаже от избора си, предлага ѝ да избере най-престижните и скъпи университети по света, само и само да не отиде в авиацията. „Мама казваше, че цял живот е чакала татко с трепет, а сега ще трябва да очаква всяко мое завръщане“, спомня си надежда и добавя с усмивка: „Но сега мама много се гордее с мен, а аз се възползвам от случая да ѝ напомня, че съм постигнала нещо благодарение на силния си характер и умението да не се предавам“.
Някога бащата на момичето също мечтаел да стане пилот, но тъй като неговата майка не е била съгласна, той така и не успява да я реализира. Вероятно това е една от причините да не се противи, когато научава за решението на детето си. Нещо повече, докато тя учи, той непрестанно я изпитва, проверява знанията ѝ, без никога да я хвали. Едва след като умира, Надежда разбира от приятели, че той им е разказвал за нейните успехи и е бил горд с нея. „За съжаление татко не видя деня, когато за първи път сама седнах зад щурвала на самолета. Година преди първия ми самостоятелен полет той почина скоропостижно. И това е най-голямата загуба в живота ми. Той наистина направи всичко, за да успея да стигна до този ден. Баща ми замина за Африка, за да изкарва повече пари и да ми даде нужното образование, … но съм уверена, че сега той ме наблюдава от небесата и се грижи за мен…“, едва сдържайки сълзите си разказва Надежда. Добавя, че ще направи нужното, за да се гордее татко ѝ с нея.
След като става първата жена-пилот в гражданската авиация на независима Грузия, преди малко повече от година тя решава да се установи в Армения. Всъщност се отзовава на предложението на авиокомпания „FlyOne Armenia“. Така че днес със своите знания тя вече служи на арменската авиация. „Живея в Армения от година и половина. Вече посетих няколко живописни места – Цахкадзор, Гюмри, Нораванк, Амберт. Много ми харесва природата на Армения. Виното също много ми допада, дори не мога да кажа кое е по-добро – грузинското или арменското, но и двете са много вкусни. Много обичам наровото вино, в Грузия не съм пила такова“, признава пилотът. Твърди, че ѝ харесва също водата на Армения, че в Грузия тя не е така вкусна и студена. Но в страната я задържат не природата и водата, а сърдечните хора. „И капка не съжалявам, че дойдох в Армения, тук много ме уважават и ценят, хората ме обичат. Чувствам се отлично и е възможно моето временно идване да прерасне в постоянно“, споделя още Надежда.
За първи път сяда зад щурвала на 24 години като втори пилот. За този миг не говори много, тъй като е била толкова напрегната, че спомените ѝ са размити, няма представа нито за началото, нито за края на полета. Само че в този паметен ден се случват две важни събития за Надежда. По някаква щастлива случайност рейсът, който извършва, е Тбилиси-Ереван-Тбилиси. Така че тогава за първи път тя стъпва на арменска земя, за което преди това само е слушала. „Дядо ми по майчина линия е истински арменец, винаги е разговарял с нас на арменски, разказва ни разни истории, постоянно повтаря, че ние сме арменци. Така че, всичко арменско, което нося като усещане, е благодарение на него. Именно благодарение на него цял живот, където и да съм била, задължително подчертавам, че съм арменка“, твърди летецът.
31-годишната жена със съжаление казва, че не всички пасажери се доверяват на жена-пилот. Дори си спомня как един пътник, когато преди полет узнава, че самолетът няма да се управлява от мъж, изпада в паника и настоява да бъде свален от полета. Но това съвсем не я разстройва, защото е убедена, че не е важен полът на пилота, а неговите знания и умения. „Днешните самолети са дотолкова автоматизирани, че могат да се управляват с два пръста, не е необходима каквато и да била физическа сила. Знам, че моите способности ми позволяват да работя тази работа, затова без да слушам когото и да било, осъзнато предприех тази стъпка. Всеки път, сядайки зад пилотския стол, се убеждавам, че съм направила правилния избор“, твърдо заявява Надежда.
Когато я питат кое повече ѝ се нрави – небето или земята, тя еднозначно и без да се замисля отговаря: небето. И затова е подготвена да преследва още по-далечни и сериозни цели – да седне в командирското кресло и да даде още повод близките ѝ да се гордеят с нея.