Смелостта, твърдостта, постоянството, героичният максимализъм на персонажа на Корней, кара съвременниците на този именит френски драматург да се възхищават „на чувства, на които те смятат, че повече не са способни“. Тези качества на героя, описан от трагика още през XVII век, отвеждат знаменитата френска режисьорка Бриджит Жак-Вайман към идеята да представи творбата в осъвременен вид. Нейният прочит е поднесен на зрителите през есента на 2016 г. в парижкия театър „Абатис“. Към актуализацията на класическата трагедия я потикват действията на Ислямска държава в Ирак и Сирия, най-вече разрушаването на античните статуи в Мосул и храмовете в Палмир, както и жестокият терористичен акт, който бе извършен през 2015 г. в концертната зала „Батаклан“. Жак-Вайман обаче конструира пиесата на Пиер Корней като спектакъл за съвременния религиозен фанатизъм, премахва някои от монолозите и вместо тях добавя думи на Ницше за опасната заразителност на фанатизма и идеята за мъченичеството. При цялата актуалност на подобна интерпретация, режисьорът не улавя дълбокия смисъл на пиесата на видния френски драматург и дори го изопачава.
Преди френския писател да поднесе своята сценична интерпретация на историята на един от първите християнски мъченици, италианският драматург Джироламо Бартоломей пише пиеса за Полиевкт през 1632 г. Двете драми обаче, обърнали поглед към едни и същи исторически и легендарни източници (на първо място, на жития на светците, съставени от Симон Метафраст, познат и като Логотед), се различават значително по характера на героите и конфликта: в пиесата на Вартоломей арменският мъченик, който отначало мечтае за военна слава, е убеден да приеме християнството от проповедника Поликарп и неговият приятел Неарк. Бунтът му срещу идолите е провокиран от завистливия Артабан, а римската му съпруга Паулина остава вярна на езичеството.
От друга страна френският драматург Корней откроява характерната за неговия театър колизия между дълг и чувство, усложнена в случая от конфликта между чувствата и вярата, между вярата и разума. В същото време свободният избор, който Полиевкт прави, избирайки християнската вяра, е особено важен за неговата трагедия. Затова и съпругата му Паулина казва на баща си – римският управител в Армения Феликс: „Той сам е избрал вярата“. Знаменитият френски драматург представя на зрителите човек, който сам гради живота си, способен е да следва свободната си воля.
Корней черпи идеята си за своята пиеса от преписа на монаха Лорен Сириус, който променя много неща. Той не се стреми да създаде хронологичен разказ, а смело съчетава измислени и реални герои в сюжета си, разгръщайки конфликт, характерен за драматургията му, основан на избора от взаимно изключващи се възможности. Тъй като е от царски род, Полиевкт има право да управлява родната си Мелитена. Но за да се съхрани мирът, той се подчинява на тираничната чужда власт и приема Армения да се контролира от римския наместник Феликс. Междувременно се влюбва в дъщеря му и се жени за нея. Една от водещите сюжетни линии в пиесата на Корней е любовта.
Макар да взима решение да стане християнин, той преживява тревогите на съпругата си, която вижда в съня си неговата смърт. Така че, ако първоначално арменецът се въздържа да промени религията си, е именно заради обичта му към Паулина (Полина). Той си задава въпроса: „Как да не се вслушаме в любовта, осветена от закона и да не отлагаме деня, след като е предрешен?“ и като възразява на приятеля си християнин Неарк, признава своя дълг както към обществото, така и към съпругата си, докато решава един от основните проблеми на религиозния живот – как да съчетае земната обич и небесната любов.
Персонажите на Корней сякаш се състезават помежду си в благородство, проявявайки нравствен максимализъм. Колизия има не само у Полиевкт, но и у Паулина, която съхранява съпружеската си вярност, страда, но и осъзнава нуждата на мъжа си да приеме новата религия, дори е готова да загине заедно с него, макар да не споделя убежденията му. Духът на самоотричането и благородството завладява дори и баща й Феликс, с неговия първоначален опортюнизъм, с лутането му между страхливостта и тщеславието, с жалостта към зетя и страха пред фаворита на римския император Северо. В крайна сметка и той решава да пречисти душата си и да стане християнин.
Самият Северо се бори между любовта си към своята бивша годеница Паулина и възхищението си от мъжеството и благородството на Полиевкт, накрая взимайки решението да прекрати преследването на християните. В пиесата той заявява, че „не трябва да се презира заради вярата, бих позволил на хората да почитат всеки един бог“. Тъй като епохата на Корней не е особено предразположена към толерантност, подобна развръзка в пиесата му е твърде важна. Тя разкрива дълбокият вечен смисъл на трагедията. В нея няма предпочитание на жертвената смърт пред достойния живот, няма унижение на земната любов пред божествената благодат. Мъченичеството на Полиевкт, както го тълкува Корней, спасява следващите поколения християни от екзекуции и мъчения или, във всеки случай, прави това спасение възможно. Сложността и нееднозначността на характерите на героите, дълбочината и напрежението на конфликта превръщат пиесата в шедьовър на класическата драма.
И ако се върнем към съвременната интерпретация на режисьора Бриджит Жак-Вайман, то трябва да подчертаем, неуместността в продукцията от 2016 г. Арменският герой-мъченик в театъра от XVII век не е терорист, за него няма нищо по-чуждо от идеята да посегне върху живота на друг човек. Смисълът на християнското мъченичество, както е разкрит и в пиесата на Корней, е да пожертваш само собствения си живот. Полиевкт не жертва живота на други хора за собственото си спасение, неговата готовност да умре не е идентична с неговата готовност да убива.
Нека да добавим, че чрез своя съвременен Полиевкт Вайман излага механизмите на религиозния фанатизъм, когато те завладеят мъж. Защото точно това е нейният прочит: начина, по който един нежен, любящ, разумен гражданин внезапно избира сляпата вяра, жертва всичко за нея и тръгва – весел, уверен, към смърт по съгласие. Режисьорът тълкува съвсем повратно онова, което Корней е вложил в пиесата си: „Унищожаването на Будите от Бамян в Афганистан, по-скорошното унищожаване на древните статуи на музея на Мосул в Ирак, накрая, ежедневното унищожаване на храмовете на древния град Палмира в Сирия, предлага поразителна аналогия с действия на Полиевкт, който иска да накара своя Бог да триумфира и да изкорени всички следи от други вярвания.
Декларациите на талибаните, които се стремяха да оправдаят тяхното унищожаване, изглеждат направо от пиесата на Корней: „Тези статуи преди са били използвани като идоли и божества от невярващите, които ги почитат…. Само Бог, Всемогъщият, трябва да бъде почитан и всички фалшиви богове трябва да бъдат унищожени. С оглед на тези трагични събития, пиесата на Корней придобива изключителна актуалност.
Но преди всичко Полиевкт се посвещава на смъртта с тревожна радост. Готов да пожертва всички чувства на любов и човечност, той кара човек да мисли за тези млади хора, заслепени от сигурност, които оставят всичко зад себе си и се впускат в престъпни авантюри в името на кауза, в която вярват и иска от тях тази жертва. Желание за излишък, желание за смърт, където откриват, че са способни на плашещи действия. Желание за излишък, което отчуждава много повече, отколкото освобождава.
Прекрасната трагедия на Корней изобразява безпощадна борба между желанието за любов и желанието за мъченичество, между вкуса към живота и привличането на смъртта. Тя ни помага днес да разберем по-добре измерението на нетолерантността и унищожаването на религиозната страст, каквито и да са вярванията“. Така вижда Вайман творбата на френския драматург от XVII век и съответно образът на мъченика е преобразен в този на един фанатичен отмъстител.
По материали на Наталия Пахсарян, доктор на филологическите науки, професор в университета „Ломоносов“