Той се превръща в баща на арменските сираци
Класикът на арменската литература Ованес (Ховханнес) Туманян е забележителна фигура за арменската цивилизация. Той оставя незаличима следа не само с поетичните си произведения, със статиите и активната си литературна дейност, но и с общественото си присъствие. Творецът, макар да не е живял в Армения, никога не е стоял далеч от съдбините на своя народ, проявявал е изключителна съпричастност към всичко, което сполетява сънародниците му в началото на ХХ век и се е старал да бъде в помощ и подкрепа на нуждаещите се. Особено забележителна е работата му за арменските сирачета след Геноцида над арменците. За тази част от неговия труден живот ще разкажем в настоящата статия.
Туманян научава за депортацията на арменското население, започнала в Западна Армения през лятото на 1915 г., когато живее в лятната си къща в Табахмела (Грузия). И макар да е сериозно болен, решава незабавно да отиде в Ечмиадзин. Там, според дъщеря му Нъвард Туманян, „...бил зает по цял ден, опитвайки се по някакъв начин да облекчи положението на бежанците и сираците, да осигури храна и лечение...“. „Увит в дъждобран, той вървял напред в проливния дъжд, следван от хиляди бежанци с вързопите им, с деца, дори трупове на роднини... Беше ужасна гледка“, пише тя.
По призив на писателя, арменски млади мъже, жени и момичета, рискувайки живота си, започват да пристигат в Ечмиадзин, Ереван или Тифлис, за да се грижат за болните деца, страдащи от тиф и други заразни болести. Естествено, най-потискащо впечатление върху Туманян прави неутешимата мъка и тежкото положение на малките сираци и особено тяхната смърт. „Беше много, много трудно да говоря с тях, да ги разпитвам... Ако говорех и задавах въпроси, беше много малко, от време на време... Но все още е пред очите ми тяхната тълпа, гладна и дрипава тълпа от изтощени деца... в общия шум и суматоха, безброй скелети ни обграждаха от всички страни, скелети, които все още дишаха“, ще напише той.
Кавказкото дружество на арменските писатели, ръководено от Туманян, оказва всякаква възможна финансова помощ на арменските бежанци по време на войната и в дългите дни на Геноцида, особено на сираците, които по чудо се спасяват от клането. След като изслушва внимателно спомените на сираците и техните стихотворения на една от литературните вечери, организирани от Дружеството на писателите, класикът на арменската литература се обръща към събралите се със следните думи: „Дружеството на арменските писатели... реши да осинови способни и талантливи сираци, които утре ще бъдат единствените свидетели на ужаса, трепета и опустошението... и както самите те бяха прободени и насечени от меча на врага, така ще пронизват и насекат сърцето на човечеството с перото и словото си... Трябва да се отнасяме към тях като към собствени деца, иначе те, още в младата си възраст, насочвайки стрели на протест и отчаяние към омразния арменски бог, молейки се на птиците на своята страна да вземат земята с ноктите си и да покрият хилядите непогребани трупове, утре в праведния си гняв могат да въстанат срещу нас“.
Идеята и инициативата за осиновяване на сираци от Арменското писателско дружество принадлежат на самия Туманян. Той отправя това предложение до управителния съвет на дружеството десет дни преди гореспоменатата лекция, на 18 декември 1916 г. То среща редица възражения на общото събрание, проведено на 3 май 1917 г., мотивирани от факта, че Писателското дружество не е благотворително общество. Големият писател обаче успява да убеди всички: като убедителен аргумент той посочва извънредната ситуация, която позволява „да не се ръководят от буквата на устава“. През юни същата година Дружеството осиновява Вахаршак Ерицян (Норенц), Михран Тутунджян и Норайр Дабагян и продължава да събира информация за други надарени сираци.
Питомците на Дружеството стават възпитаници на самия Туманян. По настояване на поета, в случай на нужда, те се свързват лично с него, посещават го в дома му, вечерят там и всеки път намират топло, гостоприемно посрещане. По молба на поета и тримата гореспоменати сираци постъпват в новосъздадената Арменска гимназия в Тифлис през есента на 1917 г. Туманян сам плаща за образованието им, както и за жилището и облеклото им. В писмата си до него младите мъже разказват за големите и малките си тревоги, оплакват се от отдалечеността на гимназията, недостига на учебници, от трудните условия на обучение и др. и молят да бъдат преместени от сиропиталището в Циранавор в някое друго, наивно вярвайки, че условията в други приюти в Тифлис са по-добри. Архивите на Кавказкото дружество на арменските писатели съдържат много документи, свидетелстващи за постоянната грижа на Дружеството за сираците. Сред тях е следният: „Август 1918 г. Книги и тетрадки са закупени за сираци от самия г-н Туманян – 58 рубли и 70 копейки. Дадени са стипендии на сираците от арменската гимназия Норайр Дабагян и Михран Тутунджян (258 рубли и 70 копейки), през 1918 г. са предоставени стипендии – 900 рубли. През 1919 г. са дадени 50 рубли за книги и тетрадки за сираци. На сираците са раздадени подаръци за Нова година – 30 рубли“.
В периодичните издания от онези години е запазена много информация за даренията към фонда за сиропиталищата, събрани от Арменското писателско дружество. Това чувствително и грижовно отношение на обединението към сираците може да се обясни на първо място със степента на значение, която неговият постоянен председател Ованес Туманян отдава на въпроса.
В семейния архив на Туманян се съхраняват документи, които свидетелстват за това колко време и внимание отделя поетът на грижите за сираците. По негово искане и препоръка са наемани учители в сиропиталищата, болнични лекари и медицински сестри... Сред материалите има много писма, чиито автори молят твореца да настани сираци в един или друг приют. Така например архимандрит Сахак пише: „Ако е възможно, приемете момчето, което предаде писмото в сиропиталището. Моля ви, не отказвайте молбата ми. Вече седмица той и сестра му седят в къщата ми и плачат от глад...“. Най-често болничните лекари се обръщат с подобни молби към Ованес Туманян, тъй като всеки ден пред очите им, често в ръцете им, умират хиляди бежанци, чиито деца остават сираци.
Какво ли не му се налага на Туманян да прави в Ечмиадзин: да приема и да се грижи за сираци, да организира преместването им от един район в друг, от един приют в друг, да се занимава с въпросите за тяхното образование и възпитание, с лечението от тиф, едра шарка, дизентерия и други опасни болести, с организирането на борбата срещу по-нататъшното разпространение на епидемията, със снабдяването на децата с преварена вода и хляб... Но най-трудното за него, разбира се, е, че често му се е налага да се занимава с организирането на погребения. Именно той повдига въпроса за задълбочаване на ямите за погребване на труповете, за увеличаване на броя на носилките и работниците, събиращи и погребващи мъртвите. Именно болният поет намира по всякакъв начин средства за организиране на погребенията на деца, станали жертви на епидемията... Той съставя или събира и списъци на здравите деца, ангажиран е с най-трудната задача да ги изолира от болните.
Туманян лично плаща на шофьора, който превозва сираците, на когото гледачите и възпитателите на „Главната административна комисия“ отказват да плащат, защото „шофьорът иска твърде много“. И пак той влиза в спор с католикоса, когато се налага да бъдат подслонени сираците от дъжда в новата сграда за покоите на патриарха. И в отговор на арогантния упрек, че „противоречи на самия католикос на всички арменци“, той се провъзгласява за „поет на всички арменци“, ясно осъзнавайки историческата роля на своята социална мисия.
Този изключителен творец има много точна представа за живота и проблемите на всички арменски сиропиталища, разположени в Армения и извън нея, тъй като почти всички те се обръщат към него за помощ – както управителите, така и обикновените служители в приютите. Те информират поета за това какво вече е направено и какво все още трябва да се направи за техните нужди и тревоги. И Туманян се стреми – дори с цената на невероятни усилия, пренапрежение на силите си, излагайки здравето и дори живота си на риск, да окаже всякаква възможна помощ и подкрепа на всички арменски сиропиталища. А те са много, твърде много и се намират в различни градове на Армения и Кавказ (Ечмиадзин, Дилижан, Нор-Баязет, Ахалкалак, Караклис, Карс, Карвансарай, Игдир, Ахта, Батум, Санахин, Александропол, Ащарак, Ереван, Баку, Тифлис и др.).
През 1916 г. само в Тифлис има девет сиропиталища, в които живеят 743 деца. Трябва да се отбележи, че само две или три години по-късно броят на приютите и на децата, в които те се настаняват, се удвоява и дори утроява, въпреки изключително високата детска смъртност. През 1917-1918 г. положението на сирачетата в тези домове е особено тежко. Гладът и епидемиите отнемат хиляди детски животи всеки ден. Телеграма, изпратена от Тифлис през ноември 1918 г. до органа по настойничество, гласи: „Сиропиталищата нямат пари... Положението е критично“. А още по-рано, през пролетта на същата година, Арменското благотворително дружество изпраща също толкова тревожна телеграма: „Положението в сиропиталищата в Тифлис е ужасяващо. Националният съвет отказва да съдейства. Молим за незабавна помощ“. И макар че тези телеграми не са изпратени до Туманян, той не закъснява да реагира и да се притече на помощ.
Затова не е случайно, че когато по инициатива на главния комисар на Армения към Арменския национален съвет в Грузия полковник Гаскел се организира Комитетът за подпомагане на арменските бежанци и сираци, Ованес Туманян е избран за негов председател. И сега, по силата на позицията си, той е длъжен да прави това, което отдавна вече върши по собствена свободна воля и инициатива. Като председател на този Комитет поетът провежда заседания в дома си. Решено е да се окаже помощ възможно най-скоро. За тази цел е необходимо да се публикува апел и да се разпределят благотворителните постъпления между различните обществени организации. И отново Туманян се обръща към обществеността с призив – както като председател на Дружеството за настойничество над сираците, така и като безспорен авторитет, чиято дума има огромна сила. Обръщайки се към своя народ, поетът казва: „Комитетът смята, че този въпрос има както материално, така и морално значение, следователно той засяга не само богатите, но и на първо място нашата интелигенция и трудещите се слоеве. Всеки, който с каквото може, трябва да се притече на помощ на сираците и бежанците и да има в джоба си разписка от нашия комитет“. Туманян нарича тази квитанция „морален пропуск“, който според него всеки арменец – от малък до стар, всеки, който има човешко сърце и национално чувство в гърдите си, трябва да има.
Нека да добавим още един щрих към този разказ. Когато търпите бедстващи арменци и останали без родители деца пристигат в Армения, сред видните интелектуалци, които решават да помагат на оцелелите, е и големият художник Мартирос Сарян. Той също бърза да отиде в Ечмиадзин, но успява да остане само няколко часа там. Виждайки ужасяващата картина на болните, изнемощелите и страдащи хора, той толкова се разстройва, че бърза да се отдалечи. Но Туманян, за чието крехко сърце се знае, устоява на този ад, който днес трудно можем да си представим. съвременниците му пишат, че той буквално остарява за няколко месеца. А историкът Лео отбелязва, че не може да разбере как поетът не е загубил разсъдъка си от картините, които вижда ежедневно.
Социално-политическата дейност на Ованес Туманян, чиято фигура е колосална не само в литературен план, но и в хуманитарен, през годините на Първата световна война и Геноцида над арменците е само фрагмент от неговата неуморна борба за спасяването на Родината, арменския народ, за неговото национално, духовно и културно възраждане.