Под това заглавие тези дни се появи публикация в арменското издание „Гласът на Армения“. Поводът: възникналият проблем около поставянето на паметника „Немезис“ и реакцията на Турция в тази връзка. Ето какво пише авторът му Марина Григорян:
Паметникът на героите от операция „Немезис“, поставен в Ереван на 25 април и определян от мнозина като „дългоочакван“ и „позакъснял“, може да бъде демонтиран. Това не е шега, не е черен хумор, нито нещо от сферата на ненаучната фантастика. Това е реалност от времената на Пашинян – времената на турската окупация на Армения. Реалност, при която издигането на паметник на героите на арменския народ, на рицарите, върнали чувството за достойнство на арменците по цял свят, осъществили справедливо възмездие за милион и половината убити, измъчени и унижени сънародници, се нарича от същия този режим „неправилна стъпка“.
Вече дори не иде реч за пресичането на всички и всячески „червени линии“. Това е открито предизвикателство към всичко, което досега съставяше дълбочинната, сакрална част от манталитета на съвременното арменство – посегателство върху паметта за Геноцида и готовност да се предаде голямата национална трагедия на забвение. Това е публично признание, че докато начело на Армения стоят вътрешните турци, външните могат открито да се намесват в нашите вътрешни дела, да искат, диктуват, заплашват и поставят ултиматуми, в т.ч. и по отношение на най-святото, неподлежащото нито на забрава, нито на преразглеждане, нито на промяна.
И те – вътрешните турци, ще изпълняват послушно тези ултиматуми. Дори ако утре от Анкара поискат да бъде демонтиран Мемориалът на Дзедзернагаперт – те ще отидат и дотам. С една уговорка: ще продължават лицемерно да почитат паметта на жертвите, но ще престанат да винят за гибелта им турците, в съответствие с турската версия. А паметта за героите, за онези, които смело са се съпротивлявали, оцелели са, а после са потърсили възмездие, ще изтриват яростно.
Защото на турците им е нужно арменците да продължават да живеят с психологията на жертви и да се държат съответно като изплашени манкурти (термин от книга на Чингиз Айтматов, обозначаващ немислещ роб, бел. ред.). като такива, които дори не смеят дори да помислят за реванш, борба, победа и пълноценно възстановяване на своята държавност, на достойнството си. Именно такива „арменци“ стоят днес начело на арменската държава и се опитват да превърнат всички в себеподобни.
На 25 април (на този ден се откри паметникът „Немезис“, бел. ред.) те бяха принудени да изобразят „патриотизъм“ пред останалите им фенове, давайки възможност на Авинян да се покриви заради кметския пост. Малко повече от седмица по-късно, когато техните господари от Анкара затвориха небето за спонсора на „революцията“ на Пашинян и му попречиха да получи дивиденти от политическите инвестиции, Никол побесня. Последните маски паднаха: в името на парите и в името на удовлетворяването на турците, тези (имат се предвид властите в Армения, бел. ред.) са готови да предадат и продадат не само Арцах, те са готови да затворят въпроса за Геноцида, да забравят за отговорността на Турция за милион и половина невинни убити хора, да забравят за Западна Армения – за нашия Йергир (страна на арменски, бел. ред.)
Те са готови да продадат и предадат нашата същност, нашата памет – нашето всичко. Само и само самолетите на Гързо (прякорът на Хачатур Сукиасян – олигарх, политик, милиардер, депутат от партията на премиера Пашинян „Граждански договор“, бел. ред.) да летят, да има пари в джобовете им и да са доволни стопаните им.
Какво може да се каже на човек, задаващ въпроса: „Ако нямаше подобен паметник в Армения кой би пострадал и какво бихме изгубили?“. А след това заявяващ: „Смятам, че е било взето неправилно решение и реализацията на това решение също е била неправилна“?. Става дума за паметника „Немезис“, разбира се!
Не знам, честно – не знам как и какво може да му се каже, за да разбере. Да му се каже например, че през 1921 г. Берлинският съд, оправдавайки Сохомон Техлерян, фактически се е оказал повече проарменски от лидера на Армения през 2023 г., който се съмнява в необходимостта да има паметник на героите в столицата на независима Република Армения? Да се напомни, че този съд и прозвучалите тогава страшни свидетелства, са потресли стотици хора, а полският юрист Рафаел Лемкин именно след това започва да разработва термина и теорията за геноцида, базирайки се на арменската трагедия?
Да кажем, че операция „Немезис“ става фактически изпълнение на присъдите на турския съд за организаторите на Геноцида, че тя връща на изгубилия сякаш всичко, унижен, изтерзан и измъчен народ, чувството за национално достойнство и чест, внушава на арменците слабата надежда за възраждане на Родината и показва на престъпниците неизбежността на наказанието за извършеното? Или че в днешна Турция виновните за Геноцида над арменския народ – не-хора, чиито ръце са до лактите и по-нагоре в арменска кръв, са почитани, чествани, превъзнасяни, смятани за пример за подражание, но в същото време се опитват да забранят на арменците да издигат паметници на героите, които потърсиха възмездие?
Какво да кажем на Симонян (става дума за председателя на арменския парламент Ален Симонян, бел. ред.), който съзнателно публично запълзя в Анкара пред турците все заради същото – самолетите на Гързо и собственото право да плюе безнаказано върху всичко, който не му харесва? Какво може да разбере онзи, който твърди, че поставянето на паметник на героите от операция „Немезида“ не е проява на официалната политика на Армения и нейното ръководство, че това е просто решение на местните власти – „цената на демокрацията“?
Може би трябва да им се съобщи – ако не знаят, че мъжът и жената Алиеви устроиха специална фотосесия в окупирания арменски Хадрут, на самото лобно място, където в дните на 44-дневната война техните аскери – потомци на турските еничари, убиха двама хадрутци, завивайки ги с арменското знаме преди това? И не просто ги убиха, а го заснеха с видеокамера и след това поставиха кадрите в социалните мрежи за всеобщо гледане, доказвайки, че днешният турко-азер не се отличава по нищо от своя кръвожаден прародител?
Да кажем… Но ще разберат ли?
Нищо не трябва да се говори на тези хора – те сами казаха всичко и продължават да се саморазобличават до пълно разголване, вече без да се стесняват и да се притесняват от нищо. На фона на бедственото положение на блокирания повече от 145 дни Арцах, където четири села са лишени от каквато и да е връзка с външния свят, дори от хуманитарна помощ, в условията на очевидната готовност на Азербайджан да продължи и да завърши онзи Геноцид, който Турция започна в края на XIX и началото на ХХ век, на фона на откритите претенции на една терористична държава към цялата територия на Армения, след всичко, което се случи през есента на 2020 г., те са готови да лижат турските ботуши и да изпълняват всички указания на Анкара.
Впрочем, дали е случайно, че в музея-институт за Геноцида именно сега започва да ремонт, като се затварят залите за цели две години? Съвпадение? Едва ли!
Случайно ли е, че след идването на Никол (Пашинян, бел. ред.) на власт Геноцидът бе признат само от една страна – САЩ, и това стана благодарение на дългогодишната колосална работа на Диаспората и правителствата на Армения – преди Пашинян. Кога за последен път Никол и неговите съратници говориха за необходимостта от признаване на Геноцида над арменците? И говорили са въобще за това?
Може да не се съмняваме, че паметникът на героите от операция „Немезида“ ще бъде демонтиран. Както след време ще бъдат демонтирани и други неугодни на турците паметници – на Карекин Нъждех, Антраник, Монте, Азгалдян... Може би това няма да стане утре. Напълно възможно е Никол да убеди господарите си да бъдат малко търпеливи – докато той направи всичко, за което са го довели, казвайки, че не си струва да дразните и без това много недоволното общество сега. Но няма съмнение, че всички паметници на арменските герои, на арменската чест и достойнство, на арменските победи като мемориала в Сартарабат, ще бъдат разрушени. И Мемориалът в Дзидзернакаперд, заедно с музея, също ще бъдат затворени – не се съмнявайте.
Всичко това е неизбежно, ако Пашинян остане. Ако ние изтърпим и това унижение. Ако не осъзнаем, че операция „Немезис“ сега не е просто история. Героите от нея възстановиха националното ни достойнство и ни върнаха вярата в справедливостта и във възраждането на Армения. Те сториха именно това, което бе жизнено необходимо на арменците тогава и подсказват, че именно възстановяването на националното достойнство и вярата в справедливостта са ни нужни днес.
Те изпълниха присъдите, произнесени от външните турци, а сега ни е нужен съд над вътрешните турци. Ние всички трябва да участваме в този съд, всички, на които са им скъпи Армения, Арцах – Родината. В противен случай ние самите ще бъдем разрушени от нашата земя – от ръцете на вътрешните турци.