Преди няколко години журналистът от турския новинарски сайт „Haberturk“ Умур Талу написа материал в своята колонка за знаменития изпълнител на шансони, за актьора и композитора Шарл Азнавур, с когото светът се прости преди три години. Ето какво сподели той в него тогава:
„Откъде можехме да знаем, че е арменец… Нашата работа беше да слушаме неговите песни. Ние обичахме тези песни, тъй като си мислехме, че като ги обичаме тях, ще можем да се влюбим… Ще можем да обичаме и да бъдем любими… Приятно беше да се слуша френския и не беше нужно да се знае езика. За каквото и да се говореше в песните, всяка дума танцуваше заедно с мелодията, която те завладяваше и те отнасяше… Дори не знаехме къде отиваме. Беше очевидно, че обичайки едни и същи песни, всеки от нас попада в обятията на различни мечти… В думите на неговата песен „Отнеси ме на другия край на света“ за всеки от нас имаше своя страна на света… Извинете, но откъде можехме да знаем, че той е бил арменец…
Когато звучеше „La Boheme“, личността както на певеца, така и на слушателя, губеше смисъл. В който и кът на света да си, не би могъл да избягаш от себе си...
В паспорта му не успели да напишат „Шахнур“, вместо това го нарекли „Шарл“… Майка му е била от Турция, бащата – от Грузия. Простете, но откъде бихме могли да знаем, че и той е „арменец“… Едва тогава разбрахме кое е било и кое не. Но какво трябваше да направим, да смятаме песните за враг... Песните не бяха враг, а и самият той всъщност не беше враг...
Той нямаше претенции към хората, народите, а и на нас ни се искаше да ги няма... Може би чувството за дълг към изгубените му корени го „политизираше“... Междувременно не искахме такива такива смърти, дори и мнозина от нас да се умрели. Дори в песента „Умри от любов” мисълта ни беше „да обичаш”. Веднъж в една от истанбулските книжарници, докато чаках реда си на касата, един млад мъж сложи на масата диск с „френски песни“: Брел, Реджиан и т.н. Забелязах, че само Азнавур беше жив тогава от 12 певци. Старостта е такава шега... Пазете добре дисковете си, само той е сред живите, макар да отмени концертите си. „Още вчера той каза: „ту ми е добре, ту зле“. Извинете, откъде можехме да знаем... Бяхме очаровани от гласа му, от песните му, които изглеждаха като тайна покана да сложиш глава на нечие рамо, да почувстваш нечия глава на раменете си.“