Този талантлив арменец е впечатляващ живописец, изключителен танцьор и уникален бижутер
Арменците са доказано талантлив народ. И това не е самохвалство, а безспорен факт. Сред тях има достатъчно известни имена, които са познати на цял свят. Има и такива, които са оставили впечатляващо трайна следа, но не са толкова познати. Един такъв многостранно даровит човек е Оник Сахакян – художник, танцьор, ювелир и не на последно място ученик и близък приятел на великия Сарвадор Дали. Той изпитва огромна любов към руския балет, създва украшения за бившата първа дама на САЩ Бети Никсън и други именитости, а платната му са запомнящи се с тяхната индивидуалност, особено безликите му Мадони.
Бъдещият творец се ражда в Техеран през 1936 г. Баща му Баграт Сахакян е от Санкт Петербург, а майка му Мариам Назарян – от Москва. След разтърсващите промени в Русия през 1917 г. хиляди хора решават да напуснат Русия. Сред тях са и родителите на Оник Сахакян, които се опасяват за живота си, защото не знаят какво може да се очаква от новите, дошли на власт, които се заемат да се разправят драстично с по-заможните.
За Баграт и Назарян настъпват сложни времена в Иран, все пак са християни. Не им се разрешава да влизат дори в магазините, затова, когато купуват продукти, им се налага да пишат върху дъска какво им е нужно. На хора като тях, които се установяват в Иран, никак не им е лесно да се адаптират към доста по-различната среда. До такава степен им е трудно, че родителите на Оник дори се замислят дали да не се върнат обратно, но след смяната на властта страната започва постепенно да се европеизира.
С идването на шах Реза Пахлави през 1925 г.
страната започва да се променя: на жените им се разрешава да свалят хиджаба, започва да се развива културата. В крайна сметка семейство Сахакян решават да останат в Техеран. Това обаче не прекъсва връзките им с родината, с нейната култура. Благодарение на своите родители момчето се влюбва в балета, в класическата музика. Самото то расте като доста артистично и пластично хлапе. От седемгодишен започва да танцува и посещава известната по онова време школа на Елена Аведисян. Но това не е единственото увлечение на детето – обича и да рисува. Така стига до института за изящни изкуства. Арменецът живо се интересува от персийската миниатюра.
Оник Сахакян губи твърде рано баща си. Всъщност
дори не го помни, защото когато е само на шест месеца Баграт умира от пневмония. Десет години по-късно майка му Мариам се жени повторно – за арменец и всички се преместват до Каспийско море. Само че отношенията на момчето с втория му баща така и не се подреждат добре. Той му забранява да танцува и да се занимава с изкуство, а това за него е равносилно на смърт. Тийнейджърът не може да понесе неговото отношение и на 12 години решава да избяга от дома си. С помощта на своята леля се връща в Техеран при баба си. И през следващите 20 години не поддържа никаква връзка с майка си.
Още като юноша Оник се показва като изключително многостранна и талантлива личност, а това не остава незабелязано от ценителите на изкуството. Така през 1953 г. правителството на Иран изпраща младия танцьор да учи балет в Москва. Само че престоят му там не продължава дълго. В Болшой театър остава само една година, след което се озовава отново в родния Техеран. Само че и там не се задържа, чувства се някак натясно и решава да поеме към САЩ. Годината е 1956-а, а той е само на 20 години. Благодарение на вродения си интелект, решава да учи право в Южнокалифорнийския университет. Влечението към изкуството обаче надделява и Оник Сахакян постъпва в школата по изкуства в Лос Анджелес.
И славата не закъснява. Артистът участва в солови
програми, снима се в холивудски филми с ориенталски сюжети, в течение на 10 години участва в над 100 танцови постановки. А костюмите си изработва сам. Блестящо умее да изпълнява индийски и персийски танци, които изучава детайлно. Често пътува из Индия, запознава се с местната култура и традиции, изучава индийския костюм. Не изоставя и заниманията по живопис, започва да изучава и бижутерийното майсторство. По-късно в интервю ще каже, че винаги се стреми към самоизразяване – било в балета, било в рисуването. Онези, които го познават отблизо, твърдят, че обича и да готви и често твърди, че ако един мъж с увлечение създава ново блюдо, то не е изгубил юношеската си енергия.
Един ден, докато крачи из Ню Йорк насреща му излиза негов земляк – Себух, който е личен бръснар на гения на сюрреализма Салвадор Дали. Творчеството на великия художник е познато на Оник още от юношеските му години, така че той настоява да се запознае с него. И познатият на Сахакян организира среща между двамата, макар Дали да му казва: „Ако приятелят ти иска да се запознае с мен, значи е луд“. Годината е 1958-а, а срещата им става съдбоносна за танцьора и художника. Когато младият арменец влиза в салона, вижда Дали да седи на стола кротко, докато му оправят мустаците. „Той им обръщаше голямо внимание, защото искаше да прилича на Веласкес. Искаше във всичко да наподобява на този велик испански художник“, твърди Сахакян.
Оник решава да впечатли гения със своето гранд жете (висок въздушен скок с разкрач като при шпагат) и пируета си. Е, подобно влизане не може да остави равнодушен и без внимание ексцентрик като Дали. Той става бавно от стола си и леко докосва рамото на младия човек, сякаш извършва своеобразен обред по посвещаването му. Така започва едно многогодишно приятелство между двама даровити мъже. „Дали харесваше моя характер, моя стил. Започнах да го посещавам в хотела. Разрешаваше ми да гледам как рисува. На никого другиго не позволяваше да присъства, когато твори – това просто бе невъзможно. Но мен ме караше да стоя до него. Казваше: „Искам ти да държиш палитрата ми, за да взимам краските от твоите ръце“. Имаше много странности. Изстискваше боичките от тубата и чакаше, докато излезе от нея нужната му дължина – нито повече, нито по-малко. Чак тогава започваше да рисува. Бях много млад тогава и ми се струваше много смешно, че това е толкова важно за творчеството му“, ще разказва след години Оник.
Арменецът споделя, че двамата се сближават най-вече през 70-те години. Всяка година маестрото пристига в Ню Йорк за три месеца, през които приятелите са често заедно. „Всеки ден по правило прекарваше по два часа във фоайето на хотела, раздаваше автографи, общуваше с хората, купуващи книгите му. Дори, ако човекът му се понравеше, можеше да му нарисува нещо в книгата. Идваха толкова много хора, че понякога той се вбесяваше. А когато се измореше, се качваше в стаята си и ми казваше: „Кажи им да вървят по дяволите. А ти после ела да си поговорим. Твърдеше, че съм „най-далическият“ човек, което ще рече, че без да питам трябва да зная какво иска“, с усмивка си припомня той дружбата с този велик художник. И казва, че най-любимото ястие на художника и жена му Гала е бил хоровацът. Затова на балкона в дома си той разпалвал огън, а Дали все повтарял: „Мога всеки ден да ям хоровац!“.
Сюрреалистът сякаш омагьосва новия си приятел. Нещо повече, именно той го вдъхновява да се заеме отново с живопис. Артистът разбира, че кариерата му танцьор не може да продължи още дълго, така че живописта и ювелирното изкуство се превръщат в света, чрез който даровитият арменец да се изразява и да разкрива себе си. А Салвадор Дали, за чиято чудатост се носят легенди, става не само негов най-близък приятел, но и учител. В течение на дълги години бижутерът помага на гения с неговите картини и склуптури. Прочутият художник до такава степен се доверява на Сахакян, че дори му позволява да рисува цели фрагменти в работите му. Така следа от ръката на Оник може да се открие в ред работи на Дали, например в „Лов на риба тон“ – един от последните шедьоври на великия майстор, рисувана в средата на 60-те години на миналия век.
Въпреки тежкия характер на Дали, неговото приятелство със Сахакян е силно. В течение на тяхната дружба, продължила близо 20 години, художниците се скарват само един път, а причина за това става продажбата на картина на един танцьор. Той е познат на арменеца и колекционира пеперуди. Сюрреалистът, който обичал да рисува тези хвъркати същества, подарява една такава творба на Оник. Колекционерът иска от него да му я продаде за 5000 долара. Но за да провери автентичността на платното, купувачът отива при Дали за подпис и потвърждение на авторството. Маестрото не може да повярва, че приятелят му е продал творбата му. Ядосан до крайност, нарича колекционера на пеперуди крадец и взима картината, която по-късно Сахакян я хвърля в лицето му. Двамата се обиждат жестоко един на друг и спират да си говорят.
След време Сахакян научава от секретарката на Дали, че майсторът е в криза. Има нужда от ангелски крила за една от картините, но никой не може да ги направи както трябва. Творецът буквално полудява от това и се затваря в себе си. Тогава арменецът разбира, че приятелят му има нужда от него, изработва му тези крила – така двамата се помиряват.
Приятелството помежду им продължава чак до 1978 г., докато Салвадор Дали не се мести в Испания за постоянно поради все по-влошаващото му се здравословно състояние. От този миг нататък художникът повече никъде не излиза и практически не общува с никого.
Оник Сахакян споделя, че се заема професионално с рисуване чак след смъртта на своя приятел. А когато журналисти му намекнат, че стилът му на рисуване напомня на този на сюрреалиста, той подчертава: „Не, стиловете ни са различни. Дали е по-агресивен, а аз съм мистик и стилът ми е мистичен сюрреализъм. Той винаги се е опитвал да предизвика шок, да зашемети човека, да внесе потрес. Не съм против такъв стремеж, но не искам да рисувам така. Смятам, че в света всеки миг се случва нещо, което може да шокира човека. И не искам с картините си да увеличавам броя на тези сътресения. Не съм привърженик на негативния подход. Не вярвам в негативния цвят“.
Самият арменец е колекционер, разполага с богата колекция от картини, най-вече предпочита и обича класическата италианска школа. В дома си има картини на Рубенс, Гоя, Гуарди. Притежава и една работа на Рембранд, която продава, защото е малка и се бои да не бъде открадната. По-късно съжалява за решението си. Казва, че има и около 40 работи на Дали – предимно графики с молив, но и масло, акварели, склуптури. Някои от нещата купува, други са му подарък от самия художник, предимно творби с молив. Приживе твърди, че трябва една картина да я почувстваш като твоя. Намира за безсмислено просто да я закачиш на стената ей така.
Пет години преди двамата да се разделят, през 1973 г. арменецът решава да открие своя агенция за дизайн и изкуство „Onik Design Ltd“ в Ню Йорк. Той не само рисува, но изработва и бижута, които са търсени много. Един път съпругата на иранския посланик поръчва на талантливия ювелир да изработи украшение за съпругата на президента Ричард Никсън. С особено удоволствие той прави повече от 30 изискани ювелирни изделия и за съпругата на Дали –любимата му Гала.
През 1986 г. Сахакян се премества да живее в Лисабон – град, който обича и смята за пролетен. Столицата на Португалия го вдъхновява да създава нови произведения. Художникът успява да си сътрудничи с най-добрите музеи не само на Лисабон, но и Париж, Ню Йорк, Москва. Неговото жизнено кредо винаги е било следното: „Трябва да направим така, че животът да бъде интересен. Трябва да умеем да общуваме, да се сприятеляваме. И да се движим – без движение бих умрял“.
Според изкуствоведите едни от най-впечатляващите работи на арменеца са неговите безлики Мадони – те са изобразени без лица, имат само овал. Идеята на твореца е да покаже, да акцентира върху духовната същност, а не да се обръща внимание на човешкия облик. Самият той твърди: „А кой знае как са изглеждали лицата на Мадоната или на Христос? За всеки човек ликът Господен е вътре в него самия, в пределите на неговата съвест!“.
През 2005 г. Оник Сахакян за първи път посещава Армения. Поводът е откриването на негова изложба в галерия „Кеворкян“. „Имам странно чувство. Винаги съм се идентифицирал като американец и само тук, в Армения, разбрах, че принадлежа на тази земя, сякаш в миналия си живот съм живял именно тук“, ще признае той. Твърди, че години наред е искал да гостува на Армения, но винаги е бил много натоварен и не му е оставало време.
Целият си животът талантът посвещава на изкуството и практически не допуска много хора до себе си. Жени се само веднъж, през 1960 г., но бракът му с Шейла се разпада само след три години – различни възгледи за света.
Жизненият път на Оник Сахакян завърши преди 10 години – през 2012 г. Но сиянието му остава в неговата живопис и ювелирните му шедьоври.