Филмът на арменския режисьор Шохагат Варданян за издирването на брат й, загинал в 44-дневната война в Арцах, получи две награди на авторитетния международен конкурс за документално кино в Амстердам IDFA. „1489“ бе отличен като „Най-добър филм“ и с наградата ФИПРЕССИ. Това е най-значимата награда за арменската кинематография на XXI века.
"Възхищаваме се на дебютния филм на Шохагат Варданян „1489“ и опита му да създаде силно изживяване“, отбелязаха критиците при връчването на наградата на ФИПРЕССИ. А формулировката за връчване на главната награда на IDFA бе следната: „Филм, който като проникваща светлина осветява колосалния вътрешен свят на скрита скръб, създавайки осезаемо присъствие от непоносимото отсъствие. Киното, като инструмент за оцеляване, ни позволява да видим това, което предпочитаме да не виждаме. И накрая, един незабравим пример за филм като акт на любов“.
По време на 44-дневната война, започната от Азербайджан срещу Арцах през есента на 2020 г., Шохагат Варданян и нейните родители започват да издирват изчезналия им брат и син Сохомон. Режисьорката заснема целия процес на издирване на телефона си и документира изпитанията, през които тя и семейството й трябва да преминат.
Нейният брат – 21-годишният студент и музикант Сохомон Варданян, който вече завършва военната си служба, изчезва на седмия ден от войната. Шест месеца по-късно останките му са открити; ДНК анализът трябва да покаже дали наистина принадлежат на младежа. На близките им се налага да чакат година и половина за резултата от ДНК-то.
„1489“ – заглавието на филма идва от номера, даден на неидентифицираното тяло на починалия брат на Шохагат. „Направих този филм за всички момчета, които загинаха... Той беше почти завършен, когато започна етническото прочистване в Арцах през септември 2023 г. В надписите писах за случилото се. Моят филм разказва за човешкия живот, който се случва в ужасен момент от голямата история“, каза режисьорката в интервю за currenttime.tv в Амстердам.
За Варданян, която е музикант като брат си, а после започва да учи журналистика, това е режисьорски дебют. Филмът е създаден с участието на известната преподавателка Марина Разбежкина, която е и креативният продуцент на филма. Тя обаче се включва в един доста по-късен етап, когато почти всичко е вече заснето. Лентата е създане практически без бюджет, на смартфон, предимно в жанра на домашното видео. Героите са самата Шохакат и нейните родители.
Ето как кинокритикът Антон Долин усеща този рядък филм: „1489” е роден от преживяването на болката, преживяването на неизбежната скръб, която легитимира всякакви кинематографични методи – от привидно аматьорско заснемане с телефон до шокиращите кадри на опознаване, които принуждават зрителя да не отвръща поглед от екрана. Опасно близо до манипулация, филмът остава на ръба, като запазва емоцията чиста и честна. Най-важното е преживяването на съпричастността, предадено на зрителя, за което авторът е намерил обемен образ. Тя подстригва косата си и се появява пред камерата на фона на снимка на брат си, сякаш се „бръсне“. И внезапно външната прилика между брат и сестра става пронизително видима, намалявайки разстоянието между тях.
Тук е невъзможно да се отдели интимното от универсалното, това прави трансгресивния филм на Варданян акт на изкуство. Междувременно самата способност на изкуството да се справи с подобни травми е поставена под въпрос още с първите кадри. Бащата на Шохагат и Сохомон, скулпторът и художникът Камо – разрошен и объркан, сравнява сина си с длето за фина работа, което би било подходящо за туф, но неизбежно ще се счупи върху гранит. Прокарва ръка по хачкара – древен резбован кръст на входа на старинната църква и преразказва арменския епос. Образната система с нейните красиви обобщения обаче се разпада, когато се сблъсква с непроницаема скала от реалност, която не отговаря на основните въпроси: жив ли е Сохомон и ако е жив, защо не иска да се появи, да заяви за себе си?
Архивните кадри от предишната Нова година, когато Камо донася в дома голяма коледна елха, а Сохомон помага да я вкара в къщата през прозореца, са монтирани с настоящ, много оскъден празник: трима членове на семейството пият за връщането на липсващия четвърти. Това е ден на обновление, на отправени желания, възможни чудеса. От естетическото поле „1489” преминава в метафизичното – към молитва, която звучи безнадеждно и тихо, до свещ, горяща в пълния мрак пред иконата. Чудо обаче не се случва. Но костите на Сохомон, които най-накрая са намерени много месеци по-късно и позволяват да бъдат идентифициран чрез ДНК тест, се възприемат от родителите на убитото момче като чудотворно придобити реликви.
Пространството в „1489“ е проектирано по такъв начин, че изображенията да не се нуждаят от дешифриране. Камо и Шохагат хващат врабче, което случайно е влетяло в голяма празна стая, и след това го пускат през прозореца. Връзката между тази проста процедура и темите за смъртта, освобождението и вечния живот възниква спонтанно, от само себе си.
На финала върху намерените кости на Сохомон първо се хвърля бял плат – като саван, след това полиетилен, друга торба, поставят се в ковчег, върху който лежи изгладената му военна униформа, сякаш конвенционална алюзия за изчезнало , безплътно тяло. Този процес е подобен на разказ за това как от пряко и непоносимо преживяване постепенно се формира филм, който може да предаде на публиката поне част от опита на семейството. Знамето на Армения е забодено с телбод към вече затворения ковчег. Ето как всеки от нас е привързан към националната идентичност и колективна отговорност за нея, независимо дали искаме това или не.
Нажежената атмосфера на войната често не позволява на човек да симпатизира на врага и да погледне на събитията през неговите очи. „1489“ е рядък случай, когато скръбта от загубата ще бъде разбираема за зрителя от всяка страна на барикадите или фронтовата линия. Може би това е най-доброто, което изкуството може да постигне в такива времена.“
Филмът е заснет практически без финансиране, въпреки че Варданян получава финансова награда от министър-председателя на Армения след незавършена прожекция. Но тя отказва парите. „Казах не, защото не исках никакъв политически аспект да повлияе или да оцвети този филм по някакъв начин. Честно казано, наистина не знам какво мисля за правителството, но чувствах, че това е правилното нещо. Не бих получил субсидия от никое арменско правителство, което имахме след раждането ми. Направих този филм за хората, които все още са в плен, и за всички семейства, които са загубили някого. Това е емоционално много труден филм, но може би гледането му може да бъде терапевтично за тях. Може би греша, но това си казах, когато работех по него, може би за да се мотивирам да продължа да работя."
Варданян се надява нейната работа да бъде разпространена възможно най-широко, а на въпроса дали ще продължи да прави филми, тя отговаря: „Не знам. Никой не знае. Бих искала да правя филми, но не знам какво ще стане в бъдеще. Единственото нещо, което знам със сигурност е, че каквото и да се случи, ще намеря нещо, което наистина ме интересува, и ще му отделя цялото си внимание“.