На 7 януари дойде тъжната вест за неочакваната кончина на Нерсес Ширинян. Той напусна земния ни свят на 72 години.
За него може да се пише дълго, защото Нерсес бе човек, който в продължение на много години служи на родолюбиви каузи, от които най-важната за него беше и до края си остана църквата. Винаги е бил ангажиран с обществена дейност – и като член и председател на организация „Ереван“, и като дългогодишен кореспондент на нашия вестник, а през последните десетилетия и като председател на Църковното настоятелство в родния си град Пазарджик – цели пет мандата.
Днес в града се издига кокетна, приветлива арменска църква. Ако някои има принос тя да бъде част от живота на малката местна арменска общност, то това е именно Нерсес. Разбира се, без подкрепата на множеството щедри дарители построяването й едва ли щеше да бъде факт. Но моторът, човекът, който неотменно следеше за всеки един детайл, беше той. Построяването на храма се беше превърнало в негова кауза. Като внук на последния арменски свещеник в Пазарджик протойерей Закария, служил цели 33 години в арменската църква, разрушена през 1969 г. (на нейно място и това на арменско училище се построява автогара), Нерсес бе твърдо решен да върне на сънародниците си духовната обител, която им е била отнета. Благодарение на тези огромни усилия и на неговата преданост, отдаденост към тази кауза, арменците в Пазарджик се радват на своя нов храм „Свети Степаннос“ вече десет години. А след това постигна и друга заветна цел – арменски културен клуб, който също отвори врати, за да има място, където арменците да се събират на чаша кафе.
при последната ни среща в град Септември
Лично аз познавам Нерсес от деня, в който постъпих на работа във в. „Ереван“, т.е. близо 35 години. Той вече бе утвърден журналист, който работеше в местния в. „Септемврийско знаме“ (по-късно само „Знаме“), където в течение на 25 години е заемал длъжности като литературен сътрудник, редактор, зам.отговорен секретар и т.н. Завършилият висшето си образование в СУ „Св. Климент Охридски“ наш колега за известен период е и главен редактор на в. „Виделина“ – орган на СДС-Пазарджик. След това работи и на ред други места, но до последно беше сред сътрудниците на нашето издание, предоставяше материали и за останалите арменски вестници, както и на различни български медии.
За последно с Нерсес Ширинян се видяхме миналата година в град Септември, когато там се откри паметната плоча на първия началник-гара. Тогава той ми подари малка, но с изключително ценно съдържание книжка. Това бе и последното от значимите дела, които този арменец ще остави след себе си.
Сега, докато пиша тези редове, пред мен стои неговия труд, който той самия определя като „опит за хронология на съществуването на арменци и тяхната Арменска апостолическа православна света църква „Сурп Степаннос“-Пазарджик“. „Пътят към вярата“ – така е озаглавил той своето изследване от 130 страници, в които почти половината са изпъстрени с фотоси и факсимилета на архивни и по-съвременни документи. В него има важни, ценни и интересни данни, разкриващи вековното арменско присъствие в града. Самият автор сочи, че книгата му има няколко посвещения: на дядо му по бащина линия протойерей Закария, „на моите настояща арменски сънародници, български и иностранни приятели, безкористно помогнали за святото ни дело“, на 10-годишнината от откриването на новата арменска църква и 70-годишнината на автора. „Сторих това дело, да се знае и помни, че арменците са се заселили в Пазарджик преди столетия, трудейки се честно и достойно, допринасяйки ведно с всички граждани за възхода на град Пазарджик. Трудят се и днес в наши дни, а вероятно ще го правят и занапред в бъдното…“, пише Нерсес Ширинян.
Както казах, за човека, цял живот служил на значими арменски каузи, може да се пише дълго. Арменците от Пазарджик, а и цялата ни общност, загуби един човек, който тихо, скромно, без да претендира за почест и признание, се посвети на духовното и запазването на арменските традиции, ценности и памет.
Нека го запомним така – всеотдаен, родолюбив и почтен, скромен и верен раб на своя род и народ!
Дълбок поклон!
В. „Ереван“, Вартануш Топакбашян