Тигран Мансурян приживе се е превърнал в жива класика. Днес той е може би най-видният представител на арменската музикална култура с пребогата творческа биография зад гърба си. И продължава да създава шедьоври.
Композиторът произхожда от семейство на репатрианти. Роден е в Ливан, но семейството се установява в Армения през 1947 г. Там даровитият младеж завършва Ереванската консерватория, а през 90-те години на миналия век става неин ректор. Днес е един от най-изпълняваните съвременни творци на родината си. Неговата авангардна музикална техника се съчетава умело с традициите на народната музика. И това е обяснимо, от младини изпитва огромен пиетет към творчеството на великия Гомидас.
Мансурян има широка палитра на изява. Автор е на оркестрови, камерни, вокални и хорови творби, изпълнявани по цял свят, на симфонии, два пъти е номиниран за „Грами“ – през 2004 г. и 2017 г. Народният артист на Армения пише много и за киното, а списъкът на филмите, автор на чиято музика е, буквално е безкраен – „Есенен пасторал“ на Михаил Вартанов, „Ние и нашите планини“ на Хенрих Малян, „Тангото на нашето детство“ на Алберт Мъгърдичян и още – „Гикор“, „Там, където небето лежи на земята“, „Параджанов. Последният колаж“, „Камера обскура“, „Чаренц: в търсене на моя арменски поет“, „Зулали“. Наистина списъкът е предълъг. И в него липсва най-важната композиторска работа на автора – музиката към филма на Сергей Параджанов „С цвят на нар“. Ето как е създадена партитурата за тази гениална работа на великия режисьор!
Тигран Мансурян разказва, че Параджанов е бил невероятно интересна фигура, личност с огромно обаяние, поетична натура, истински кинематографист – и в работата, и в живота. Впрочем подобно е мнението на всички, които са познавали гения отблизо. Тифлис (Тбилиси), където живее той, се слави с представителите на арменската култура. „От Саят-Нова и Овнатанян до Рубен Мамулян, Арам Хачатурян и Параджанов. Едни са творили далеч от родния град, други имат изключително важен принос в неговия културен живот“, твърди композиторът.
Над „С цвят на нар“ авторът работи през 1969 г. Когато Параджанов му показва филма, Мансурян, както сам подчертава, веднага разбира какво трябва да направи. „Дори най-обикновения битов предмет той поставяше на пиедестал и взимаше кадъра в рамка. Аз трябваше да направя същото, но със звука. Да взема битов звук и да го издигна. Да взема звученето на народните инструменти, да взема словото – арменско, грузинско, азербайджанско, от езиците, на които е пял Саят-Нова.
Тези звуци трябваше да бъдат повдигнати, поставени в нова, необичайна позиция. Да им се даде нов живот, нов смисъл. Да бъдат извадени от течливостта и преведени в друга реалност. Изваждаш няколко звука от контекста и ги поставяш във връзка с други живи звуци. Премахваш звуците от обичайната логическа последователност, изграждайки нова последователност – и, изненадващо, те получават възможността да образуват нова логическа верига и да заживеят нов живот.
Например кратка фраза, изсвирена на тар на фона на камбанен звън. Или два вида барабани. Малък перкусионен инструмент, записан от близко разстояние, и друг голям, записан в стая със силна реверберация. Накратко, музиката трябваше да бъде извадена от битовата среда и повдигната, поставена в рамка, преосмислена, както прави Параджанов с вещите. Той комбинира няколко неща в кадъра – риба, съд…“. Така обяснява своя подход композиторът.
Мансурян казва, че към момента на края на снимките той вече е бил запознат с френската „конкретна музика“ – направление, което възниква след Втората световна война и се състои в използването на звукове и шумове от реалния живот в композицията. Авторите наричат музикалните аудиозаписи „консервирана музика“ и твърдят, че класиката не е подходяща за тази цел, нужна е друга музика, която за разлика от класическата може да се роди и да съществува само на касета или на друг носител. Затова е било необходимо да се създаде специален звуков свят, съответстващ на технологията на звукозаписа.
И както твърди Мансурян, на него са му известни основите на тази „конкретна музика“ и на тези принципи той изгражда своята работа в „С цвят на нар“. Обяснява, че самият филм го обогатява, отбеляза, че нещо по-късно се появява в неговите композиции, но в толкова косвена форма, че не е лесно да се осъзнае връзката с лентата. „Вероятно това беше ехото от онези радостни впечатления, които получих, докато работех върху „С цвят на нар“. Щастлив съм, че на тридесетгодишна възраст ми беше поверена тази работа“, споделя топли спомени композиторът.
Творецът има късмета да се запознае отблизо със Сергей Йосифович. Двамата общуват и в Киев, и в Тбилиси, и до ареста на режисьора, и след освобождаването му. „Казват, че в творчеството му, в неговия кадър има музика. Да, при него има пластика, която достига до нивото на музикалната пластика. Това не е музика, това е, така да се каже „параджановизъм“. Той създаваше около себе си магическо поле“ – така Мансурян възприема своето възприятие за Параджанов като режисьор. „Така се случва, когато пиете и сте в състояние на радостно опиянение. На следващата сутрин в кръвта ти, в обонянието ти е споменът за вчерашния празник. Не е махмурлук, не. Това е Изтокът и радостните, светли спомени. Същото се случва, когато вечерта си говорил няколко часа с Параджанов, а на сутринта си усетил „параджановизма” отвътре. Това въздействаше на хората, почти всички попаднаха под влиянието на тези вибрации”, продължава разказа си Мансурян.
Според композитора е имало пробни снимки за филма „С цвят на нар“, но не знае къде са те сега, предполага, че най-вероятно не са запазени. „Беше нещо! Нямаше нужда от никакъв монтаж. Това, което се смяташе за проба, беше гениален филм сам по себе си. В известен смисъл, дори по-фин и чувствителен от самата крайна, излъскана версия. Имаше девствено отношение към тази естетика – самото начало на работата. Спомням си кадрите, които видях – петнадесет минути и повече. Истински шедьовър”, твърди Маестрото.
Композиторът припомня още, че Параджанов много е искал да екранизира епоса „Давид от Сасун“. Това е трябвало да се превърне в нов етап в творчеството – от камерна ситуация, от живота на придворен поет да се премине към епическата сфера, към епическото ниво.
Интересни са разсъжденията на Мансурян за таланта и изобщо за арменските корени. „Ако дойде талантлив арменец, той идва със своята мисия. Няма талант без мисия. Ако е дошъл с мисия, с вътрешна програма, той няма да си тръгне оттук, никакви технически новости няма да променят пътя му – той ще служи на Гомидас, на хилядолетната арменска музика. Ако човек дойде в изкуството без вътрешна програма, това не е талант. Просто има сръчни хора, които могат да се преструват. Вярвам в целта на таланта. Защото нашите корени са много силни”.
Тези думи безусловно се отнасят и към самия автор, цялата му творческа биография е непрекъсната степен на развитие. След като завършва консерватория Мансурян постоянно е ангажиран със самообразоването си и скоро осъзнава, че да се учиш, е съдба за цял живот. Той много обича композитори, които остават "студенти" до края на живота си. Техните прозорци са постоянно отворени за научаване на нови неща, като великия Игор Стравински. Биографите отбелязват, че през последните години от живота си Стравински копира на ръка, като ученик, партитурите на старите майстори.
Съществено място в развитието на майсторството на композитора има неговият интерес към арменската народна песен, към духовната музика, която е постоянна. Ако става дума за любимите му автори, първенството е за Гомидас. В ранните ученически години се появява любовта и към Арам Хачатурян, която също продължава до днес. С удоволствие слуша Шостакович, към когото започва да изпитва увлечение като ученик в ереванското музикално училище. Стравински, Барток, Хиндемит, новата Виенска школа – Шьонберг, Берг, Веберн, Булез – това са все предпочитани от него композитори през различни периоди. Както има и продължителен период на увлечение към Клод Дебюси. А по-късно се появява интересът и към старинната европейска музика – Монтеверди, Шютц. „Когато се увличаш по новата музика, това естествено и органично те води към старинната добахова музика“. Но завинаги негов фаворит ще си остане Гомидас, чиято музика, както признава, той обича да слуша, изучава и анализира все по-дълбоко и по-дълбоко.