Съдбата на един от най-значимите арменски художници е изпълнена със страдания и печал. Нещастието сякаш го следва навсякъде, още от детските му години, когато преживява с майка си и сестра си Вартануш ужаса на Геноцида над арменския народ. Дори когато името му получава известност и е определян като основоположник на абстрактния сюрреализъм, съдбата продължава да му поднася неприятни изживявания. Гениалният майстор на четката завършва трагично живота си – самоубива се след поредица от мрачни събития. Но сега ние ще разкажем не за тази част, а за неговата голяма любов. Защото всеки велик творец има своята муза.
Аршил Горки (Востаник Адоян) се жени два пъти. Бракът му с Марни Джордж не продължава дълго. Срещата му с Агнес Магрудър, която става негова втора съпруга, преобръща живота му. Тя се оказва не само голямата му любов, но и музата, която го вдъхновява в работата му. Именно тя – Мугуш, както той я нарича с обич, му помага да пробие в света на изкуството, поддържа го всячески, дори и в последните, най-тежки за художника години. И макар че отношенията им са сложни, непостоянни, най-вече поради трудния и изпълнен със съмнения характер на Аршил, любовта винаги е съпътствала дните им.
Художничката Елен де Кунинг – близка приятелка на Горки, става причина за запознанството му с Агнес. Нейното внимание е привлечено от 19-годишната Магрудър – дъщеря на морски офицер, която преди да се установи в САЩ, е живяла в Нидерландия, Франция, Швейцария и Китай. Двете се запознават през 1941 г., сближават се. Младото момиче е добре образовано, знае няколко езика, дори сякаш пътят ѝ е определен – да стане съпруга на дипломат. Тя обаче мечтае да стане художничка или писателка. И натоварва сандъка си със сатенени рокли, напусна семейството си в Шанхай и поема към Ню Йорк. Наема си стая в апартамент, пълна с гадинки и започва работа в комунистически китайски вестник.
Агнес е висока и елегантна, с кафява коса, пребоядисана в тъмно в стил Мата Хари. Тя необичайно съчетава качествата на див бунтовник и в същото време на покорна муза. Художничката Жана Рейнал казва:
.„Може би тя е онова, което му е нужно“, решава Елен де Кунинг за Аршил, който по това време преживява поредния си труден период и споделя на приятелката си, че би искал да се среща с американка. И тогава тя разказва на Агнес за своя приятел, описвайки го като велик майстор, но „ужасен позьор, който пее и танцува сам, кара всички останали също да танцуват“. Един ден предлага на Горки тя заедно с нейния любим и бъдещ съпруг Уилям де Кунинг да отидат на вечеринка. „Там ще бъде и една девойка, която вероятно много ще ти се понрави“, увещава го Елен.
На партито арменецът дълго се оглежда в тълпата за красива блондинка (така един приятел погрешно му описва момичето), а Магрудър, седнала до „мъж с мустаци, който беше много тих и по-скоро мрачен“, чака появата на екзотичния непознат, за когото е слушала от Елен. Постепенно гостите започват да се разотиват. Младото момиче също решава да се прибира, когато Горки я спира на вратата:
- Мис Магрудър?
- Вие навярно сте Горки?!
- Искате ли да изпием по чашка кафе?
И двамата отиват в едно кафене, разговарят, художникът задава на Агнес толкова много въпроси, че в крайна сметка тя решава проблема генерално: изсипва цялото съдържание на чантата си върху масата, за да може той да си състави представа за нея. На следващата вечер я води в арменски ресторант. Скоро двамата започват да се виждат всеки ден и тогава Аршил дава на любимата си арменското прозвище Мугуш, което означава „малка и силна“. А когато вижда следите от ухапвания от дървеници по момичето, той ѝ помага да се премести първо в нова квартира, след което я взима при себе си, в студиото си на Union Square.
Отношенията между Горки и Агнес са страстни, понякога помрачени от ревност, непостоянни, от време на време дори трагични. Но винаги пълни с любов. „Агнес, обичам те… Благославям деня, в който те срещнах… Работя благодарение на теб. Лека нощ, мисли за нашата среща… Моли Бог за срещата ни“ – така пише художникът на възлюбената си.
През септември 1941 г. влюбените се женят във Верджини сити. Сватбата обаче се превръща в скандал за семейство Магрудър. Агнес е само на 20 години, а арменецът е почти на 40. Вместо брачни халки младоженците си дават взаимно обети, разменят си халки от корниз за пердета, след което пият шампанско в бар и лагеруват в парка Сиера Невада. В онези години те едва свързват двата края. Скулпторът Исаму Ногучи, приятел на художника, дори разубеждава Агнес да се омъжи, казва ѝ, че Аршил Горки е „заседнал“, прерисувайки едно и също платно от време на време.
Но постепенно нещата започват да вървят нагоре. Благодарение на Мугуш художникът открива нови приятели, на картините му започва да се обръща внимание. А през 1943 г. се ражда първата им дъщеря – Маро. Именно тогава започва и пробивът в кариерата на Горки. Докато двойката гостува на майката на Агнес на село, художникът създава изумително, сложно платно. Магрудър разказва, че през това лято става истинското освобождаване на твореца, той успява да създаде свой собствен свят.
С появата на Мугуш животът на Горки се променя. Съпругата му е убедена, че нейният „кръст“ е да му помогне да изрази цялата си художествена сила върху платно. Тя не само е добре запозната с изкуството, но и става брилянтен помощник в кариерата на съпруга си, преговаря с колекционери и музейни служители.
През 1945 г. се ражда втората им дъщеря - Наташа. Но за Агнес ролята само на съпруга и майка не е достатъчна, тя мисли да стане писателка. На следващата година обаче започва поредица от трагични събития в живота на твореца. Първо става огромен пожар в ателието му, много от картините изгарят безвъзвратно. След това откриват рак на Горки и той изпада в дълбока депресия, съпроводена с пристъпи на ярост. И отношенията със съпругата му все повече отиват към развала. Агнес признава, че ѝ е трудно, но въпреки това обича мъжа си. И когато заминава с дъщерите си за лятото, непрестанно му пише ободряващи писма, за да може да продължи да работи. Само че това далеч не подобрява психическото му състояние. Горки все по-често говори, че трябва да напусне този живот. Всичко това натежава на съпругата му и тя напуска общия им дом, прекарва два дена с чилийския художник Роберто Мата, след което видимо разкаяла се, тя се връща при Горки. Художникът научава за този роман на Мугуш, но не казва и дума за изневярата.
Животът им, макар и труден, някак си продължава, докато не се случва тежката катастрофа, при която Аршил чупи врата си, а дясната му ръка се оказва временно парализирана. И той решава, че никога повече няма да може да рисува. Мугуш се опитва да облекчи страданието му, но всичко е напразно. Един ден, в момент на ярост, Горки започва да чупи мебелите и да къса рисунките, които Мата му е подарил. Жена му се опитва да го успокои, но той я блъска и тя падна по стълбите.
Същата тази трагична нощ Магрудър казва на съпруга си, че го обича и не иска да го остави. Но лекарят на художника смята, че той се намира в такова състояние, че е опасен и препоръчва на жената да отведе двете им момичета при баба им във Вирджиния. На сутринта на 21 юли 1948 г. творецът звъни на съпругата си, за да ѝ съобщи, че не желае повече да живее, защото иска „да освободи и нея, и себе си“. Мугуш му обещава да се върне час по-скоро, но вече е твърде късно. Върху една кутия е намерено късо писма, изписано с тебешир: „Сбогом, мили мои“. Аршил Горки се обесва!
Така завършва жизненият път на един от най-великите художници на ХХ век в Америка. Дъщерите му слабо пазят спомен за талантливия си баща, но и до днес бдят над творчеството му. неотдавна Маро откри една негова нова работа, скрита под друга картина.
Аршил Горки е „последният от великите сюрреалисти, първият от абстрактните експресионисти“ и най-важната фигура в изкуството на ХХ век. Най-често повтарящите се образи в творчеството му се основават на трагичните спомени от детството, въпреки че, разбира се, художникът е повлиян от най-напредналите тенденции в изкуството миналия век. Дори Аштън - една от най-авторитетните американски изследователи на съвременното изкуство, пише в книгата си „Нюйоркската школа и културата на нейното време“: „Кубизмът, Пикасо и европейските художници експресионисти – всичко това попива Горки“.