Всеизвестно е, че няма кътче в света, където арменците да не са оставили своя следа. И често тя е впечатляваща. Така че арменското присъствие в Япония няма защо да буди изненада.
Годината е 1910-а, когато в Токио пристига един арменец. Той е от Карин и се нарича Ованес Гевенян-Сагоян. Роден е в Източна Анадола през 1888 г. и от ранни години работи като пекар. Преди да стигне до Япония той емигрира в Руската империя и известно време работи в двора на императорското семейство Романови като готвач. Царската фамилия вероятно е харесвала неговите ястия в европейски – френски и виенски стил, но арменецът поражда неприязън сред руския елит. Разбира, че няма да успее да развие успешна кариера и се мести в Китай. Установява се в Харбин и започва работа в хотел „Нов Харбин“. Именно там съвсем случайно се среща с барон Окура Кихатиро.
Родом от Ниигата и ветеран от войната Бошин (т.нар. японска революция), японецът е индустриалец и бизнесмен в края на ерата Мейджи. С негова помощ Ованес Гевенян се премества в Токио, приемайки фамилното име Сагоян. Става пекар в хотел „Империал“, както и притежател на собствена пекарна на име „Мосю Иван“. Именно там арменецът изобретява сладкия си хляб под формата на пъпеш, комбинирайки масло и бисквитено тесто. Нарича го мелонпан (メロンパン – пъпешов хляб). И той става изключително популярен.
Съвременният пъпешов хляб е създаден от един от учениците на предприемчивия арменец - Фукуда Мотойоси. Пекарната „Мосю Иван“ съществува и до днес и се управлява от наследника на Фукуда – Огура Такаки.
В Токио Сагоян се запознава с Миякодзава Цуруко, за която се жени през 1911 г. Раждат им се три дъщери – Анна, Евгения и Лили. Съгласно японското законодателство те са апатриди, т.е лица без гражданство, тъй като когато се раждат, Арменска република не съществува, а момичетата нямат право да унаследят японско гражданство от майка си.
През годините на работа в токийския хотелиерски бизнес Сагояните са домакини на много арменски гости, включително и на архимандрит Рубен Манасян. През 1924 г. Ечмиадзинският манастир изпраща духовника в Далечния изток. Той получава пари и подаръци, които изпраща на католикоса, но остава в Харбин, за да започне дълга работа с цел да превърне Далечния изток в отделна епархия и да стане неин лидер. Именно той венчава за втори път Ованес (Иван) и Цуруко по арменския апостолски обред и кръщава децата им. Тъй като в Япония няма арменска църква, за сватбата младоженците избират една от местните руски православни църкви.
Ованес Сагоян иска да даде на дъщерите си американско образование, което обаче впоследствие ще се окаже проблем, тъй като се случва Пърл Харбърт. Нещо повече, подобно на много американци от японски произход, намиращи се в Токио в началото на Втората световна война, сестрите Сагоян са застрашени да бъдат хвърлени в затвора като „враждебни чужденци“. Някак си затворът им се разминава, Иван продължава да работи в хотел „Империал“, а малката му дъщеря Лили започва да работи като сценарист в токийското радио и остава там до края на военните действия. Понякога дори изпълнява ролята на диктор, вкл. и в програмата „Нулев час“.
Тук ще направим една препратка. В годините на войната се появява прозвището „токийски рози“, с които биват наричани жени радиоводещи, които предават японската пропаганда по време на Втората световна война. Радиопрограмите, излъчвани в Южния Пасифик и Северна Америка, имат за цел да деморализират съюзническите войски отвъд океана и техните семейства, като се набляга на военните трудности, на загубите на съюзническите войски и се акцентира върху силата на японската армия. Веднага след края на войната образът на „Токийската роза“, който ФБР сега нарича „митичен“, започва да се използва, за да подчертае нелоялността към Съединените щати. Прякорът никога не е използван от японските телевизионни оператори. За първи път се появява в американски вестници в репортажите за пропагандните радиопрограми през 1943 г.
Макар гласът на Лили Сагоян да не е известен на съюзническите войски в Тихия океан, тя попада в списъка на „Токийските рози“. Най-знаменитата „роза“ е Ива Тогури Д'Акино, която е арестувана в Токио след войната и през 1949 г. е изправена пред съда в Сан Франциско. Делото срещу нея продължава дълги години и подсъдимата е помилвана през 1977 г. Лили също е задържана през 1949 г. в навечерието на процеса срещу Тогури Д'Акино. От обширните показания, дадени в главната сграда на банка „Мицуи“ в Токио, става известно, че по това време тя е работила в щаба на генерал Дъглас Маккартър.
Дори и след края на окупацията Сагоян не са откъснати от общността на арменските емигранти. През лятото на 1953 г. в историята на това пъстро семейство се появява подполковник Джордж Юскалян, родом от Нова Англия, син на имигранти от Харперт. Той е може би най-известният арменски американец във военната история на САЩ. Той е с Първа пехотна дивизия по време на нахлуването в Северна Африка. Заловен е на бойното поле след битката при прохода Касерин и прекарва остатъка от войната като военнопленник в Германия. През 1953 г. става подполковник и като командир на 1-ви батальон, 32-ра пехота, получава втора сребърна звезда за лидерството си в битката при Порк Чоп Хил. Той ръководи успешната евакуация на своя батальон, въпреки превъзхождащите сили на противника. След края на войната военният се оказва в Япония и в Токио чува от колегите си и от капитан Хари Берберян за семейство Сагоян.
В статия, която Юскалян по-късно ще напише за това посещение, той описва първата си среща с Цуруко, вдовицата на Ованес. Но тъй като тя не говори английски, а той – японски, разговорът помежду им не се получава, докато не се появяват трите ѝ дъщери. Същия ден неочаквано пристига офицер от ВМС на САЩ, лейтенант Антъни Варджабедян, когото Юскалян вече познава. Лили Сагоян по-късно казва, че по време на окупацията баща й е имал традиция да кани всеки войник от арменски произход в къщата им и „да се отнася с него като със собствен син“.
Статията на Юскалян завършва със снимка на гроба на Иван Сагоян, който се намира в гробището за чужденци в Йокохама. На надгробната плоча има скромен надпис: Հայրենիքի կարօտով եւ Հայկական ոքիով (С носталгия по родината и арменски дух).
Днес в Япония малцина навярно помнят, че популярният пъпешов хляб е създаден от един арменец. Но самото изделие продължава да се търси и да е далечен полъх за арменското присъствие в тази далечна страна, където Ованес Сагоян успява да съхрани арменската си идентичност.
Материалът е подготвен и преведен на базата на
дългогодишното проучване на изтоковеда Наири Бакалян