„Колко още такива арменци има, за които нищо не ни е известно. И такива, които ще открием за себе си“.
Думите са изречени от великолепния художник Минас Аветисян, който ги казва по определен повод приживе. Този цитат е взет от книгата на Генадий Амирянц, издадена в Москва през тази година и озаглавена на пръв поглед необичайно – „Мъдреци на кантара“.
Авторът е главен научен сътрудник на Централния аерохидродинамичен институт (ЦАГИ), доктор е на техническите науки и е човек със значителен принос за развитието на изследванията на аеромеханиката, гарантирането на сигурността и усъвършенстването на съветските и руските самолети. Важен щрих към неговия портрет е и, че той разработва концепцията за „активна аероеластичност“, която експертите на НАСА нарекоха „първата стъпка към радикалното подобряване на характеристиките и безопасността на самолетите на XXI век“. Името на Амирянц стои върху много книги, публикации, има ред награди. Последният му труд е почти енциклопедичен, с обем от 566 страници. В него 85-годишният автор публикува 31 есета за арменците, които имат огромен принос за развитието на авиацията, създаването на ядрената индустрия, ракетната наука, изследването на космоса и други области на съветската наука и технологии.
На въпроса кое го подтиква да напише книгата за арменските мъдреци. Той самият казва, че не е просто да се отговори на този въпрос. И обяснява подробно причината, правейки почти анатомичен разрез на исторически и политически факти и такива от днешния ден: „Много неща наболяха. Нашата родина: Арцах, а с него и цяла Армения, сега са в критична опасност. Фашисткият по своята неприкрита, цинична същност режим в Азербайджан, заедно с по-опитния палач на арменския народ, неговия по-голям брат Турция, рязко ускориха изпълнението на отдавнашните си планове за премахване на Армения от политическите и географски карти на света. Турция, която днес е установила безпрецедентно близки, взаимноизгодни политически, икономически и военни отношения с Русия, пряко или косвено подкрепяна от тюркските държави, наемници от Близкия изток, Израел, Пакистан, Грузия, Беларус... е по-близо от всякога до осъществяването на старата си мечта – Великия Туран.
Известно е мнението, че Турция и Азербайджан са не толкова основни бенефициенти, колкото инструмент в голямата политика на определени мощни наднационални сили. Те отдавна планират създаването на широк „търговски“ транспортен коридор през южната част на Армения, независим от нея и контролиран от тях. При това положение още по-трудна става ситуацията на Армения, която все повече се свива и се превръща в пионка в голямата игра. Още по-опасни са заплахите за нейното съществуване като независима, самостоятелна, просперираща държава. Ще припомня: всяка десета мащабна война в света беше между Русия и Турция и до руския войник винаги имаше арменски. Войните свършиха, руснаците си заминаха, а кой се озова до турците? Арменците! Жестоката, отмъстителна Турция никога не е прощавала на арменците тяхното дългогодишно и силно приятелство с Русия, вековният враг на турците. И ето че в крайна сметка през последните 100 години Русия, периодично установяваща стратегически важно за нея примирие, постоянно предава Армения и всеки път все по-мащабно, по-безчувствено и по-цинично.
Бедата и иронията за съдбата на Армения, станала изгодна разменна монета за Русия в отношенията й с Турция, е очевидна. В резултат на престъпната ограниченост на своите лидери през последните десетилетия, нашата страна се оказа сляпа, няма и глуха. Затова в многополярния свят тя се превърна в безправна съюничка – единствено на Русия. И това при условие, че през 1920 г. Съединените американски щати бяха готови да осигурят покровителство на малка Армения. Тогава Съветска Русия влезе в тайно споразумение с Турция, което бе пагубно за бъдещето на Армения.
Съединените щати са готови да бъдат и днес гарант за сигурността на Армения (заедно, например, с Франция и други западни страни), ако Армения не беше включена в противостоящия им блок – ОДКБ. Същият този блок, който, разбира се, не защити Арцах (а това е сърцето, изворната част на Армения) от нападението на азербайджанските и турските войски, подсилени от наемници от Близкия изток, през 2020 г. Нещо повече, Русия, в условията на своето небивало противостоене на колективния запад, се оказа дълбоко заинтересована от съюза с Турция и Азербайджан. Тя въоръжи до зъби и с това сама подтикна Баку към тази война, за да изиграе след 44-дневното кръвопролитие ролята на благороден помирител и спасител на арменците. Пасивността на ОДКБ обясниха тогава с измислена причина: Армения не е признала суверенитета на Арцах и Арцах не е Армения. Сякаш просветеният свят не разбира кой не позволи на Армения да признае единодушно изразената воля на карабахския народ за самоопределение! Но Русия и ОДКБ не се притекоха на помощ и на самата Армения, когато Азербайджан, с мощната подкрепа на своите приятели, вече открито нападна Армения през септември 2022 г.!
Така че тази книга е обръщение към руснаците. Към равноотдалечените, безразличните, неинформираните, рационалните – такива са мнозинството. Към тези, на които не им пука… Да, днешна Русия е силно зависима от взаимноизгодните отношения с Турция и нейния по-малък брат Азербайджан. Това е неин избор и нейно право. Но как да си затваряме очите, че тези приятели на Русия не крият своята нагла фашистка идеология? Турция е опетнена от коварното унищожение в началото на миналия век на стотици хиляди мирни съграждани. А Азербайджан – вече в наше време, в продължение на този геноцид, изгони от страната си всички арменци, които не успя да избие брутално.
И всичко това се е случвало и се случва при съучастието, дори с одобрението на Англия, Германия, Израел... Как може да не бъдат забелязани например такива думи: „Турция има силата да изтрие Армения от историята и географията“. Това наскоро заяви заплашително депутатът от турския парламент Мустафа Дестичи. „През следващите 25 години в Южен Кавказ няма да има държава Армения. Тези хора нямат право да живеят в този регион”, заяви през 2004 г. Сафар Абиев, министър на отбраната на Азербайджан – страна, която е изкуствено създадена от болшевиките в началото на ХХ век от номадски пришълци от Централна Азия и Алтай в земите, където са живели арменците от хилядолетия. Година по-късно кметът на Баку Хаджибала Абуталибов, в обръщение към една немска делегация, заяви: „Нашата цел е пълното унищожаване на арменците. Вие, нацистите, вече унищожихте евреите през 30-40-те години, вярно ли е? Така че просто трябва да ни разберете!“. Познатият на целия цивилизован свят майор от азербайджанската армия (има предвид Рамил Сафаров, бел. ред.), които уби с брадва спящият арменски лейтенант, когато двамата участваха в програма на НАТО в Унгария, през януари 2006 г. заяви пред съда: „Ако там имаше повече арменци, бих искал да убия всички тях… Моето призвание е да убия всички арменци“. А ето какво каза през октомври 2020 г. диктаторът-президент на Азербайджан Илхам Алиев, главнокомандващ на страната, който заедно с най-мощната армия в региона – турската, атакува малкия, самоопределил се Арцах (Карабах), героично издържал 44 дни, който помилва и погали убиеца след екстрадирането му в Баку: „Това е краят. Ние им показахме кои сме. Ние ще ги преследваме като кучета!“.
На този фон Англия, Германия, Русия и Израел мълчат… Едва когато стана известно за извършените зверски убийства на арменски военнопленници от азербайджански такива през септември 2022 г., и особено за варварското им отношение към жените, Съветът на Европа поиска от Азербайджан „подробна и точна“ информация за извънсъдебните екзекуции.
Да, всички те, в т.ч. и Русия, имат своята изгода. Политиката, както е известно, е мръсна работа. Но има хора в Русия и аз се обръщам именно към тях, за които остават важни такива архаични, но вечни понятия, като чистота, вярност, благодарност… Един от моите учители – акад. Анатолий Дородницин, казваше: „Няма нищо по-просто, добро, достъпно и естествено от благодарността. И няма нищо по-зло, гнусно, безобразно, противоестествено, от неблагодарността“.
Арменците винаги самоотвержено са служили на Русия: обикновените войници и генерали, търговци и държавни дейци, строители и деятели на културата. Арменците: военачалници, учени, конструктори – вярно служиха и на Съветския съюз, така че значителна част от моята книга е за тях. Освен това се ограничавах предимно до онези, които ми бяха особено близки до естеството на дейността ми. Но книгата говори подробно или просто споменава няколкостотин видни арменски имена, като добрата една трета от тях са от Арцах.
Аз съм родом от Арцах, добре осъзнавам какво щеше да го очаква, ако не беше самоопределението на страната, непризната от никого. И то не по-малко законно от това на Косово, ЛНР, ДНР... Благодарен съм на своите герои за онова, което са ми дали лично на мен и аз връщам с признателност своя дълг. Но с право се надявам да подбудя такова благодарно чувство макар и само у част сред руснаците. Дори не говоря за това колко неоценимо много са дали арменците на Азербайджан. Достатъчно е да назова само някои от героите на тази книга. Академик Андроник Йосифян е направил много за зараждането и изграждането на Азербайджан в космическите изследвания. Георгий Шароев е основоположник на клавирното изкуство в Азербайджан и учител на азербайджанската гордост – композитора Кара Караев. Всеки е чувал славата, както казват азербайджанците, на „най-добрия глас в света” Муслим Магомаев, на когото композиторът Арно Бабаджанян даде неоценими неща ... И колко самоотвержен труд са положили арменците за създаването на петролната и химическата промишленост в Азербайджан, за просперитета на Баку. Изброяването е лесно за продължаване, но да очакваме благодарност от „цивилизования“ Азербайджан, чиито власти през XXI век (!) забраниха на всеки с арменски корен да влиза в страната им, е безсмислено?“.
Още дълго Генадий Амирянц разказва кое го мотивира да напише книгата си за арменските мъдреци. Но нека да надникнем в нея и да видим кои личности представя. Като човек, чийто корени произхождат от Арцах – родителите му са от хадрутското село Азох, сред пъстрата му галерия от герои има впечатляващи арменци – дейци на науката и техниката, произлезли от град Шуши. Някои от имената са познати, но повечето от тях са неизвестни дори на самите арменци. От 17-те шушинци четирима са били носители на Ленинска награда, всички останали са отличавани с Държавната награда на СССР. Много от тях, както и ред други, са работили в секретни сфери. Затова авторът уточнява, че представя само онези, за които знае, но колко са онези, които продължават да бъдат забулени поради ред причини?!
Голяма част от очерците на учения са посветени на хора, свързани с авиацията – летци, главни конструктори, учени, участници в разработки в авиационната, ракетната и атомната промишленост. Наред с Артьом Микоян и Елезавета Шахатуни, които са по-познати, Амиряц разсекретява десетки други фамилии като конструкторите К.Р. Хачатуров, А.А. Саркисов, Б. А. Бабаян, А.Л. Кемурджян. Между другото, последният, като главен дизайнер на института, ръководи разработването на основите на теорията, дизайна и тестването на планетарни роувъри, по-специално Лунохода. От същата кохорта ленински лауреати са Г.С. Нариманов, А.С. Тер-Степанян, Б,К, Йоанисян, Л.А. Петросян, Е.М. Манукян, Р.А. Григорян, Е.Т. Оханезов, С.Г. Кочарянц, Р.А. Сохомонян, А.А. Бунатян. Всички други награди, позиции и заслуги на тези сънародници в ракетната наука, ядрената индустрия и изследването на космоса не могат да бъдат изброени. Само ще отбележим, че С.П. Корольов правилно нарича А.Г. Йосифян „главен електротехник на всички ракети“.
В подробното есе за Андроник Йосифян има много интересни факти. Син на свещеник от карабахското село Цъмакахог, цял живот се грижи за развитието на науката в Армения, три пъти е избиран за вицепрезидент на Академията на науките на Арменската ССР, но така и не получава „заслугата“ за титлата академик на Академията на науките на СССР. Амирянц назовава тези, които „забиват спиците“ в колелата, дава интересни подробности за взаимоотношенията с Виктор Хамбарцумян и Карен Демирчян.
В допълнение към официалните биографични детайли авторът споделя подробности за личните си контакти с героите на есетата, публикува мемоарите на хора, близки до тях. Нинел Полишчук говори за семейството на маршал Арменак Ханферянц (С. Худяков). Нейната майка Олга е била приятелка на съпругата на маршала Варвара Петровна. Когато Худяков е арестуван, най-големият му син Володя е извикан от органите на властта, които му казват, че Худяков не е негов баща, че е син на друг човек, загинал на фронта. И добавят: „Ако се откажеш от Худяков и вземеш друго фамилно име, тогава ще продължиш обучението си в академията „Жуковски“. Младежът естествено не се съгласява, изключен е от академията, уволнен е от армията и отива да работи като чертожник. По-късно той все пак се издигна до чин полковник.
Много място в книгата е отредено на братята Анастас и Артьом Микоян, на синовете на Анастас Иванович, единият от които – пилотът Владимир загива през септември 1942 г. Много интересна история разказва на автора другият син – Вано Микоян, разобличаващ клеветническа статия в „Комсомолская правда“ от 29 юни 2019 г., озаглавена „Децата на Кремъл“ подготвяха в Москва фашистки преврат“. Е, не всичко може да се преразкаже от този обемен труд. Но нека да отделим място за една интересна история. По време на посещението на Микоян в САЩ той е поканен от Хенри Форд, на когото казва: „Без вас никога не бихме построили автомобилния завод в Горки – ГАЗ. В знак на признателност искаме да подарим лично на вас последния модел на лека кола „Форд“. „Какво говорите? Не мога да приема за подарък толкова скъп автомобил“, реагира Микоян. „Тогава ще ви я продадем“, казва Форд. „Но аз нямам такива пари“, отговаря гостът от СССР. „Тя ще ви струва само един долар“, щедро обяснява автомобилният магнат. Тогава Микоян бърка в джоба си, вади два долара и заявява: „Дайте ми тогава две!“.
Да припомним, че на 31 май 1929 г. Висшият икономически съвет на СССР и американската фирма Ford Motor Company сключват споразумение за техническа помощ при организирането и създаването на масово производство на автомобили и камиони. За основа на производствената програма са избрани моделите Ford-A и Ford-AA. Заводът е проектиран от американското архитектурно бюро на Алберт Кан, техническото ръководство на строителството се извършва от американската компания Austin, а строителството е поверено на тръста Metallostroy.
В книгата има доста такива ярки детайли, написана е живо, интересно. Сред героите на есетата на учения се нарежда и Гурген Мусинянц, най-близкият ученик и съратник на „бащата на руската авиация“ Н.Н. Жуковски. Туполев непрестанно го вика от ЦАГИ на работа при себе си, казвайки: „Не можем без този хитър арменец“. Разказва и за пилота Константин Арцеулов (1891-1980), внук на великия маринист И.К. Айвазовски. През есента на 1916 г. за първи път в историята на руската авиация той нарочно вкарва самолета във въртележка и го изкарва от нея. Пише и за Артур Мъкъртичян – първият председател на Върховния съвет на независим Карабах, за академик С.А. Христианович – най-големият учен механик, чиито ученици са били такива изключителни учени като Парис Херуни и Александър Гличев (Гличян).
Разбира се, не е възможно да бъдат споменати всички герои на Генадий Амирянц, но си струва да бъдат представени още неколцина от тях, които са хора на изкуството и също не са така широко познати. Става дума например за съпрузите Жасмин и Анатолий Куролови.
Жасмин Сарабян е художник. При снимките на филма „С цвят на нар“ режисьорът му Сергей Параджанов я нарича своя сянка. Анатолий е актьор, възпитаник на духовната академия в Ечмиадзин. По-късно става личен секретар на католикос Вазген I. С тях също има свързана интересна история. Жасмин и Анатолий дълго време нямат дете и веднъж в съня си художничката чува глас: „Ако нарисуваш Божията майка с младенеца и подариш картината на царя, той ще те благослови и ще имате дете“. И тя създава платното, подарява го на Католикоса. На въпроса му с какво да я възнагради, тя моли да бъде благословена за рожба. Духовният глава на всички арменци полага ръка върху главата й, а след месеци научава, че семейството се радва на бебе. И решава да се пошегува: „О-о-о! Оказва се, че там наистина има нещо…“, поглеждайки към небесата.
Докато живее в САЩ Жасмин рисува портрета на актрисата Никол Симпсън, убита през 1994 г. Майката й, когато вижда картината, възкликва: „Сякаш дъщеря ми е оживяла!“. „Макар че този портрет се възприема като един от най-драматичните на ХХ век, а стойността му се оценява на един милион долара, той е подарен от художничката на родителите на актрисата“, цитира Амирянц материал на английски за твореца, качен в интернет.
Върху корицата на книгата има 56 малки снимки на арменците, прославили нацията си с постиженията си през ХХ век. Тези учени, политици, военни, хора на изкуството карат света да говори за арменците. За родината им Армения, една от най-древните страни в света и в региона на Закавказието. Древност, която днес съседни на нея държави се опитват да й отнемат, търсейки начини да открадната или изопачат историята й, достиженията на нейните чеда и да я заличат.