Поглед към руския поет Сергей Городецки, в чието сърце Армения и Карабах заемат специално място
През 1924 г. руският поет и публицист Сергей Городецки се 
заема да пише романа си епопея за Западна Армения. Замисълът на автора е това да бъде трилогия под общото заглавие „Източен епос“ („Градините на Семирамида“, „Аленият смерч“, „Черният град“). Обстоятелствата се подреждат така, че авторът започва от втората част, която вижда бял свят през 1928 г. А към „Градините на Семирамида“ се връща през целия си живот, но успява да завърши само първата част, която е чак публикувана след смъртта му в сп. „Литературна Армения“ (1971 г., бр. 3 и 4). Две години по-късно романът е издаден в Полша, а през 1974 г. е включен в сборника „С. Городецки. За Армения и арменската култура“ (Ереван).
„Романът „Градините на Семирамида” израства от стихосбирката „Ангелът на Армения”, пътните му „вански” очерци и дори мемоарните му есета и статии. Поради това е трудно да се определи жанрът на творбата. В нея са налице някои черти на историческата романистика (книгата изобразява истински събития и реални хора), но най-вече тя гравитира към публицистичната, документалната проза. Оттук и схематичността, ескизността, отсъствието на обичайния романен сюжет и действие“, пише Ю.С. Даронян в изследването „Сергей Городецки и Армения“.
През 1916 г. Городецки се отправя на Кавказкия фронт по време на Първата световна война като военен кореспондент на вестник „Руско слово“. Изпратен е във Ван, където пред него се появяват „развалините на зловеща бездна“, бежанците минаваха покрай него в низ. „Слънцето пече във Ван през летните дни, но никое слънце не може да разтопи вечната белота на Сипан. Такъв е бил той и преди хиляди години, когато са го гледали урартийците – предците на арменците, такъв е бил, когато Семирамида строи градините си, такъв е бил, когато арменският народ расте в тези цъфтящи долини...“, ще напише той.
В „Градините на Семирамида“ е изобразен кратък, но един от най-трагичните периоди в историята на Армения от пролетта на 1915 г. до есента на 1916 г.: събитията, разгръщащи се в град Ван в Западна Армения, избиването на западните арменци, освобождаването на Ван от руснаците, отстъплението, новото клане, масовото изселване на арменците от родната им земя...
В архива на Городецки е запазен очерк за работата на руския Съюз на градовете в района на Ван, в който той пише за мястото, където се развива действието в романа му: „Има малко места на земята като ванския рай. Достатъчно е да погледнем от планините към тази обширна равнина, разположена в непосредствена близост до езерото-море и защитена от планини, поставени от самата природа като крепости, за да се приеме това място като избрано, затворено в себе си, израстващо от себе си и страдащо от своята изолация. Такова е било древното царство Ван... В допълнение към природата е необходимо да се посочи и съвременната история на Ван...”.
Разореният рай, изтерзаната страна и нейните нещастни, страдащи хора постоянно са пред очите на руския поет и затова цял живот той работи над романа, запечатал в съзнанието си болката и страданието на арменския народ. Той заобичва веднага и завинаги тази страна.
„Те се движеха в непрекъсната маса от хора и животни, вървяха, пълзяха, като лава, която застива и не иска да се втвърди, и с всеки ден движението им ставаше по-бавно, след всяка нова нощувка им беше все по-трудно да се надигнат, за да продължат напред. Всяка крачка, която ги отдалечаваше от опустошената родина, беше все по-болезнена за тях. Гонени от страха, те сравнително бързо подминаха дефилето Бегрикал, където би могло да се очаква нападение, но след първата нощ в платото затихнаха, хиляди глави се обърнаха, за да хвърлят последен прощален поглед към тясната долина, в далечината на която просия снежният връх на Сипан, старият пазач на езерото Ван. Хиляди ръце, загорели от слънцето и загрубели от мотиките, се издигнаха във въздуха, хиляди старчески и момически устни изпратиха и прошепнаха последен поздрав на Сипан минута преди да изчезне от погледа им“, описва той картина на една човешка трагедия, която се запечатва в съзнанието му.
Сергей Городецки е сред плеядата руски интелигенти от началото на ХХ век. Той се ражда през 1884 г. в Санкт Петербург в семейство, което има подчертан интерес и към литературата, и към живописта, и към фолклора. Родителите му от детските му години внушават у детето любов към поезията, която по-късно ще съпътства целия му живот и чрез която той ще дава израз на своите преживявания и чувства, които го вълнуват. Когато е само на девет години, баща му умира и майката остава сама с пет деца. За да й помага, още като ученик започва да работи и се заема да преподава уроци. Въпреки трудностите завършва гимназия със златен медал и постъпва в Историко-филологическия факултет в родния си град. И там открива един нов свят за себе си, учи славянски и други езици, вълнува го историята, живописта, всичко, което има отношение към изкуството.В Санктпетербургския университет по време на лекциите по сръбски език се сприятелява „с най-прекрасния поет на нашия век“, както сам подчертава, Александър Блок. „Toй бeшe пъpвият, koйтo чy пoeтa в мeн. Пpъв пyблиkyвa мoитe cтихoвe в cтaтиятa cи „Цвeтoвe и дyми“, oтбeлязвaйkи тяхнaтa живoпиcнocт. И внимaтeлнo мe пaзeшe oт тoгaвaшнитe литepaтypни caлoни“, пише Городецки. Поезията на Блок оказва силно влияние върху бъдещата творческа работа на талантливия студент. За него тя е абсолютната мярка за естетическа и морална чувственост.
Първоначално младият автор се увлича по символизма, стиховете му започват да се публикуват още докато следва. Но след като попада в т.нар. „Кръг на младите“, той сам признава, че „вce пoвeчe ce paзoчapoвaх oт зaдyшнaтa миcтиka нa cимвoлиcтитe, oт cтpeмeжa им kъм oтвъднoтo“. Твърди, че именно при „младите“ се нayчава на щacтиeтo дa oбщyвa c мacoвa пyблиka: „нayчих ce дa cлyшaм и нaй -мaлkия дъх нa koлekтивнoтo cъpцe, дa дишaм c нeгo и дa ce зaдyшaвaм, ako cъpцeтo ми нe биe в унисон c нeгo“. А след като по инициатива на поета Гумильов се организира „Работилница за поети“, той попада сред такива забележителни личности като Анна Ахматова, Маделщам, Зенкевич, Лозински. През 1915 г. се запознава и с великия Сергей Есенин, който е впечатлен от поезията на Городецки. Нещо повече, той помага на младия русоляв младеж в неговите прохождащи поетични начинания.
Сергей Городецки става близък приятел и с класика на арменската литература Ованес Туманян, когото дори нарича свой „скъп учител“. От него научава много за Армения и арменците, които познава, макар и по-отдалеч от своите посещения в Тифлис, където живее сестра му със съпруга си (нейният мъж А. Василиев е главен архитект на града). Но едва след като се запознава с патриарха на арменската поезия, той става предан и вечен приятел на арменския народ. Запазена е част от кореспонденцията между двамата. „Ти си поет. Поезията е познание за живота. В противен случай тя не е необходима. Ще видите страшен живот, живота на народа на прага на смъртта. Пишете за това, което виждате – това ще бъде поезия“, напътства младия творец Туманян, след като той попада на Кавказкия фронт и се сблъсква с ужаса, който преживяват арменците в Османска Турция. По време на това свое печално пътуване през 1916 г. в Западна Армения руснакът ще напише: „Вече бях с кораво сърце... от впечатленията от войната, но когато планинското слънце огря бежанците, не можах да се сдържа и сълзи бликнаха в очите ми. Изведнъж разбрах какво означава национална катастрофа. Този момент ме сроди завинаги с Армения...”.
Под прякото впечатление от видяното и преживяното, по-специално в района на Ван, Городецки написва редица високохудожествени произведения – стихотворенията „Армения”, „Ван”, „Градина“, „Ръцете на девойката“, „Лудата“, „Панихида“, „Сбогом“, „Ангелът на Армения“. Всички тези негови поетични образи биват обединени в стихосбирка, която Городецки озаглавява „Ангелът на Армения“. Посвещава я на Ованес Туманян. Тя излиза през 1918 г. в Тифлис и има впечатляващ успех не само сред арменците, но и сред всички онези, които не са безразлични към трагичната участ на арменския народ.
„Да те опозная! Да те разбера! Да те прегърна с любов!
Да отворим сърцата си един за друг!
Армения, звънтяща с огън и кръв,
Армения, искам да те обичам!“
Това е първото четиристишие от първото стихотворение в сборника. И той наистина заобичва Армения, заобичва народа й, сърцето му се изпълва със съчувствие, той страда, преживява заедно с арменците ужаса и взима перото, за да продължи да пише. Така се заема с „Градините на Семирамида“. Но за опустошаването на Западна Армения пише и в кореспонденциите и очерците си, които намират място във вестниците „Руско слово“ и „Кавказко слово“. И се появява цикълът „В страната на ручеите и вулканите“ (1916-1917).Городецки напълно основателно се смята за продължител на славното дело на Валерий Брюсов – друг виден руски писател и интелектуалец, завладян от Армения и нейната култура. По този повод поетът пише, че ако Брюсов е сдружил Русия с Армения, то той е укрепил „тази дружба със стихове и работа на фронта“. Години по-късно творецът, проследявайки изминатия от него път, ще каже, че като една от най-достойните страници в своя живот той смята помощта, оказана на арменските сираци. И ще признае, че именно тогава, „виждайки нищетата и разорението, събирайки бездомните сираци по пътищата, по които се белеят заровените в прах кости на арменския народ“, той се освобождава от илюзиите, откривайки за себе си истинската същност на коварството в политиката на великите държави по отношение на малките народи… Незабравимите си впечатления от Армения, тесният контакт с арменския народ доближават Городецки все повече и повече до арменската култура и до представителите на нейната интелигенция. Достатъчно е да кажем, че в Тифлис освен с Ов. Туманян, той се среща и общува с такива видни личности като А. Ширванзаде, Л. Шант, В. Суренянц, М. Сарян, Ю. Тадевосян, Х. Абелян, М. Зарифян, М. Абехян, Н. Ахбалян, А. Тигранян, Ал. Спендиарян, Д. Демирчян, Л. Калантар, О. Севумян и други. Но сърцето му е завладяно от творчеството на арменския класик и велик арменец, с когото той е в най-близки отношения през 1916-19 г. и тази дълбока дружба го отвежда към това той да се реши да превежда негови лирични произведения. С огромна любов и почит пише и за своя приятел в статията „Ованес Туманян“, където поднася прекрасен негов лиричен портрет.
Дори и след като се връща в Русия, той съхранява в сърцето си топли чувства към Армения и народа й. Вижда не само грозното лице на геноцида, страданието на бежанците и сираците, но доживява и възкресяването на Армения.
През 1919 г. в „Кавказко слово“ той публикува статията си „Карабах“, която ви представяме в превод на български.
„Всяка страна, всяка нация има своите ценни крепости. Когато историята на един народ се развива щастливо, той се превръща в център на културния и политически живот. Когато съдбата преследва един народ, той се превръща в крепост на националния живот, остров на надеждата, гаранция за прераждане. Това е последната роля, която планинският район на Карабах е играл и играе за арменския народ. Самата природа му придава голямо значение. Там, сред непревземаемите височини на Карабах, които са продължение на планините на Карс и Севан, повече от две хиляди години арменският народ устоява на натиска на номадски племена, запазвайки културата си, защитавайки националната си идентичност. След като е обединен етнографски, икономически и езиково, Карабах се превръща в цитаделата на Армения, нейния източен фланг. Така е било в миналото, така е сега, така ще бъде винаги, защото сърцето на Армения, долината на Арарат, не може да се защити без да притежаваш Карабах.
Многократно през историята вълни от нашествия са се разбивали срещу крепостите на Карабах, прониквайки в него само по речните долини, но дори и тук те не са се задържали дълго време. Многократно меликствата, княжествата Сюник, както се е наричал Карабах в древни времена, със собствени сили са прогонвали врага. Историята се повтаря и последния път това се случи пред очите ни.
Природата и историята са създали ясно изразен тип в Карабах. Разпръснати по целия свят, хората от Карабах могат лесно да бъдат разпознати навсякъде. Широк размах, безкористна смелост, склонност към риск, увереност в себе си, своеобразно упорство, праволинейна настойчивост, патриархалност в семейния бит – ето хубавите черти на карабахския гражданин, които са като че ли концентрация на древните арменски добродетели, опетнени от жестокостите на историята и запазени в чист вид в Карабах. Висок, набит народ, отишъл в планината, за да спаси живота си, укрепнал от планинския въздух и предпазил се от заразите, сполетели жителите на долините.
Националната памет на Армения трябва да помни много известни имена на карабахци. Няма област, в която те не са проявили своята инициативност и талант. Политика, литература, социални дейности, търговия – всичко това служи като арена на тяхната работа. Могат да се дадат множество примери, затова, без да претендирам за пълнота, ще напомним за някои именити карабахци, известни на всички: сред обществените дейци в Карабах са родени Арам Паша, Сако Сахакян; във военното изкуство Карабах е дал генерал Лазарев; промишлеността също включва в редовете си немалко карабахци – такъв е бил например Костя Хамбарцумян. В литература също има доста от тях: Лео, издателят на „Арменски вестник“ в Москва Амиров; и накрая, повечето арменски вестници се редактират от карабахци.
Давайки толкова много видни фигури на мъже, Карабах е
създал или по-скоро е запазил в най-чист вид и типа на древната арменска жена, в чиято психология и живот е оцеляла голяма част от епохата на патриархата. Обвързан със своята култура и бит, Карабах не е опозорил древната си слава и днес. Събирайки своите отряди, както по времето на Тамерлан, мелиците защитиха независимостта на Карабах. Епизодът с Шуши не промени общата картина на поражението на Нури паша и линията на отбрана по същество остана непокътната, както в дните на предишни нашествия. Такова е значението на Карабах за Армения.
Без съмнение, ако тя го беше загубила, идеята за самоопределение на нациите щеше да претърпи силно посегателство. И обратно, имайки Карабах, Армения ще получи богат прилив на енергична културна сила, която, изливайки се в опустошените пространства на Армения, ще ги оплоди с култура и по този начин ще завърши славната многовековна история на Карабах. Сега всяка нация търси своето. Цялото бъдеще на възродените народи зависи от това дали те намират в себе си достатъчно, така да се каже, от маята на своята национална култура. При такива условия изключително значение придобиват всички центрове, в които по една или друга причина е съсредоточен културният живот. Такова е значението и на Карабах за Армения. Вярно е, че историята повлече Армения на юг, към топлото море и може би оттам ще се влеят такива сили, които ще превърнат Карабах в северните покрайнини на новата Армения. Но и в този случай тя не губи значението си на неприкосновен и проверен във времето фонд на културата...“.
Проникновено, прецизно, точно и много откровено е написаното от Сергей Городецки, който макар и за кратко да общува с жителите на Карабах, успява да улови вярно тяхната народопсихология и да е предаде чрез словото си. Не по-малко вярно той е предал значението на този къс арменска земя за самата Армения. И ако днес прелистихме литературната история, за да разкажем за един руски творец, то е и за да напомним на онези, които имат претенции към Карабах, чий е той, на кого е принадлежал и принадлежи. Това съвсем точно го е описал един безпристрастен външен наблюдател. Статията „Карабах“ следва да напомни и на едни други хора днес, в чиито ръце сега е съдбата на тази изконна арменска територия, че загубата й би била пагубна и че трябва да бъдат политически и национално по-далновидни.