От началото на XVII век театърът в Западна Европа започва да проявява интерес към историята на Армения. Това се случва по времето, когато шах Абас предприема гоненията на арменците, опитвайки се да ги изтласка от Араратската долина и те започват да се преселват не само навътре в Персия, но и към западноевропейските страни, най-вече във Франция. Има съхранено специално писмо до Людовик XIII в тази връзка.
Първата европейска пиеса, в която се появява арменски персонаж, е трагикомедията на английските драматурзи Френсис Бомонт и Джон Флетчър „Крал и не крал“, написана през 1611 г. И двамата са съвременници на Шекспир, макар да са доста по-млади от него, но вероятно са повлияни от неговата драматургия. Там сред персонажите е налице фигурата на цар Дикран, име, носено от няколко арменски владетели, така че в творбата не става дума за конкретна историческа личност.
През 20-те години на XVII век разнообразни исторически сюжети от арменската история започват да се появяват в Италия, след това и в Испания. Но най-много драматични произведения за Армения създават френските писатели от това време – Клод Делидел, Никола Мари Дефонтен, Жорж дьо Скюдери, Жил дьо ла Тесонери, Тома Корнел, Пус дьо Монтобан. Повечето от тях със сигурност не са особено познати и известни днес, но всички те обръщат поглед към арменската история в разработените от тях сюжети. Сред авторите, които посвещават пиеси на арменска тематика, е и знаменитият класик на френската драматургия Пиер Корней, който на два пъти се обръща към арменската история.
Полиевкт е воин при император Деций Траян. Негов предан приятел, но и убеден християнин, е Неарх. Макар двамата да са близки другари не само по оръжие, Полиевкт предано следва езическата традиция. Когато мястото на императора бива заето от Валериан, започват жестоки гонения на християните. Виждайки как се развиват събитията, един ден Неарх казва на приятеля си: „Друже мой, скоро ние ще се разделим, мен ще ме отведат да ме измъчват, а ти ще се отречеш от дружбата си с мен“. На тези толкова печални слова, Полиевкт Мелитенский отговаря, че е видял в съня си Христос, който свалил одеждата му и му облякъл друга, светла. „От тази минута съм готов да служа само на единствения Христа“, казва той. А после отива на градския площад, публично скъсва Валериановия едикт за задължително поклонение на езическите богове и избива от ръцете на жреците идолите, които носят.
Управителят Феликс – тъст на приелия Христовата вяра със сърцето си Полиевкт, е принуден да го предупреди, че ако не се покае за решението си, ще бъде принуден да го накаже. Преданието разказва, че и той, и дъщеря му дълго го умоляват да се отрече от Христа, но воинът остава непреклонен и заради това е убит. Събитията се случват около 259 година, а Полиевкт Мелитенски става първият мъченик за христовата вяра в арменския град Мелитена (Западна Армения, днес Малатия в Турция).
Когато при император Константин християнството възтържествува из цялата Римска империя, на светеца бива посветен храм в родния му град. А Полиевкт започва да бъде почитан като пазител на клетвите и договорите.
Историята за този мъченик привлича вниманието на вече известния знаменит френски драматург и трагик Пиер Корней. Но далеч преди него в трагическия жанр образът на арменеца е свързван с този на християнина-мъченик. Така е поднесен той и в пиесата на видния класик, написана през 1642 г., която първоначално носи заглавието „Мъченикът Полиевкт“. По времето, когато Корней описва съдбата на своя герой, той вече се радва на известност заради трагедиите си „Сид“ и „Хораций“. За него се говори като за „древен римлянин сред французите“, създаващ рицарски смели образи, органични и изключителни. В своя „Полиевкт“ драматургът обрисува „римския“ характер в лицето на знатния арменски велможа от царски род, който се принася в жертва в името на християнския Бог. В основата на творбата лежи задължителната за драмите от онази епоха борба между дълга и чувствата, в този случай усложнена от конфликта между чувствата и вярата, между вярата и разума. Особено важно за трагедията на Корней е свободният избор на героите му, които се уповават на вярата в Христа. Така казва и Паулина, съпругата на мъченика, на своя баща – римския наместник в Армения Феликс: „Той сам избра вярата“. Трагикът разкрива лицето на човек, който сам гради живота си и е способен да има свободна воля, да направи личен избор.
Тъй като е от царски род, Полиевкт има правото на власт в Мелитена. Но за да се съхрани мирът, той се подчинява на чуждестранния тиранин и приема Армения да се управлява от римския наместник. А после се влюбва в дъщеря му и се жени за нея. С приемането на християнството от него обаче настъпва колизия. Мъченичеството на героя си Корней представя като възможност следващите поколения християни да бъдат спасени от изтезания и от смъртно наказание.
Пиесата на Корней е поставена за първи път в театър Маре през зимата на 1641/42 г. Но „Полиевкт“ не е единствената творба на френския класик, в която той третира арменска тематика. През 1651 г. драматургът пише друга своя трагедия – „Никомед“, където главният герой се влюбва в арменската царица Лаодика.
Гаетано Доницети и неговият „Полиевкт“ – „кредо в три действия“
Премиерата на операта „Полиевкт“ на родения в Бергамо Гаетано Доницети е в Неапол през ноември 1848 г. в театър „Сан Карло“. Тя е създадена в три действия, а либрето е на Салваторе Камарано по едноименната пиеса на Корней. Творбата за първи път прозвучава на сцена след смъртта на композитора.
Съдбата на тази опера се развива доста странно. Идеята е централната роля да бъде изпълнена от прочутия тогава тенор Адолф Нури, радващ се на известност с теноровите си партии в оперите „Хугеноти“, „Вилхелм Тел“, „Еврейката“ и други. Доницети и певецът се срещат през 1838 г. във Венеция и решават, че трябва да има нова опера. Заминават за Неапол, там намират либретиста Камарано. Спират се на сюжета на „Полиевкт“ и всичко върви чудесно, до 1 юли 1838 г. творбата е почти завършена. Всички очакват постановката с огромен интерес. Дори цензурата дава разрешение тя да бъде играна, но крал Фердинанд II забранява представянето на операта, тъй като смята, че сюжетът не е подходящ за сцената и ще бъде обида за светеца. Ядосан композиторът напуска Неапол и заминава за Париж, където създава някои от най-хубавите си произведения през следващите години. Това е сериозен удар за Адолф Нури, който разчита „Полиевкт“ да му върне славата и да затъмни постиженията на съперника му Жилбер Луи Дюпре.
Доницети успява да се разбере с директора на Парижката опера и с френското либрето на Йожен Скриб създава опера, наречена „Мъчениците“. Творбата е представена на 10 април 1840 г. В нея маестрото прави някои промени, придава по-голяма важност на религиозната страна на историята, което кара Берлиоз да я определи като „кредо в три действия“. Иронията е, че точно съперникът на Нури, оперният певец Жилбер Дюпре представя ролята на Полиевкт в Париж. Успехът е голям, изиграни са 20 спектакъла, последвани от турнета в провинцията и в Белгия. В продължение на 11 сезона операта се играе в Ню Орлийнс, преведена е на италиански и е изпълнявана в Лисабон, Прага, Будапеща, в много театри на Испания и в Южна Америка, както и в Лондон, Бостън и Виена. Немската версия е представена на различни места в Германия.
В Италия опера под заглавието „Мъчениците“ никога не е играна. На 8 април 1848 г. Доницети умира. През същата година революционните движения променят Европа, включително и цензурирането на оперни сюжети. Така в Неапол най-после биват представени пред почитателите на операта произведенията „Лукреция Борджияна“, „Набуко“ и най-накрая „Полиевкт“ (на 30 ноември 1848 г.). Разчупила забраните творбата се изпълнява в почти всички италиански оперни театри. Едни от най-големите певци изпълняват партиите, но огромен интерес събужда постановката на Миланската Скала през 1960 г. с Мария Калас, Франко Корели и Еторе Бастианини.
Действието се развива по време на римската империя в Армения – III век. Паулина и Северо – римски генерал, са сгодени, но в града достига слух, че годеникът е загинал в битка. Феличе, бащата на Паулина, настоява тя да се омъжи за благородния арменец Полиевкт. Девойката приема и въпреки, че не изпитва толкова силна обич към него, както към Северо. Слуховете достигат и до арменския благородник, който започва да се съмнява във верността на съпругата си. Подозренията му се подклаждат и от Калистене – великият жрец на Юпитер, който мрази Паулина, тъй като тя отхвърля любовта му.
Полиевкт се среща с водача на християните Неарко, който му е приятел и споделя с него съмненията си. Междувременно става ясно, че е решил да се покръсти, въпреки римските преследвания. Паулина последява мъжа си и по време на срещата ѝ със свещеника научава, че има нов римски закон, който осъжда християните на смърт. Тя присъства на покръстването на съпруга си, а красотата на церемонията дълбоко развълнува душата ѝ. След ритуала по покръстването на Полиевкт Неарко обявява, че е пристигнал Северо и той има задачата да преследва християните. Паулина се радва, че бившият ѝ любим е жив, но знае, че няма връщане назад. Самият римлянин с нетърпение очаква да види своята изгора, само че остава много разочарован, когато разбира, че тя е вече омъжена.
Във второ действие в дома на Феличе Северо и Калистене разискват изневярата на Паулина. Самата тя му съобщава, че го е обичала много, но вече е омъжена и го моли да напусне дома на баща ѝ.
Калистене, който е злият гений в операта, не пропуска да уведоми Полиевкт, че Паулина се е срещнала със Северо. Арменецът няма представа, че двамата имат минало и започва да ревнува. От тъжните му мисли го изтръгва съобщението за ареста на Неарко, който в храма на Юпитер е подложен на мъчения, за да разкрие кой е новопокръстеният християнин. Почтеният и благороден Полиевкт отива и признава, че това е самият той. Паулина моли баща си да се смили над съпруга ѝ, а след това коленичи и в краката на Северо. Вбесен от тази нейна постъпка Полиевкт събаря олтара на езическия бог и я проклина. Двамата с Неарко са отведени в затвора.
В трето действие в свещения храм Калистене предвожда
жреците, които са насъскали и народа срещу християните. В килията си Полиевкт мечтае за своята съпруга и когато тя идва, той ѝ прощава. Паулина се опитва да го убеди да се откаже от новата си вяра, но арменецът е сигурен, че на небето го очаква по-добър живот. Запленена от неговата увереност тя иска също да стане християнка. Така двамата ще умрат заедно.
На финала на операта Паулина, Полиевкт и останалите християни са изведени към дупката, в която ще бъдат хвърлени и разкъсани от лъвовете.
Към темата за този арменски мъченик посяга и друг един виден композитор.
Неговото име е Шарл Гуно, който пише своята опера „Полийк“ (на места може да се срещне като „Полиект“) по Корней, а либрето е на Жул Барбие и Мишел Каре. Целта на френския творец е да изрази „неизвестните и неустоими сили, които християнството разпространява сред човечеството“.
Тази тема занимава музиканта от около 10 години, но ред обстоятелства го възпрепятстват да я реализира. Първата причина е пожар, който през октомври 1873 г. унищожава операта „Льо Пелетие“ в Париж. По-нататъшното забавяне е заради това, че първият проект на Гуно остава в ръцете на сопраното Джорджина Уелдън. Тя е негова близка приятелка, дори се говори, че двамата са любовници. На певицата й е обещано да изпълни главната женска роля. Но за да бъдат прекратени клюките за тях, композиторът през 1874 г. напуска Англия и се връща при съпругата си в Париж. И тъй като ревнивата и отмъстителна Джорджина не му дава партитурите, се стига до съдебен процес. Макар че в крайна сметка тя му връща творбата, цялата надраскана с пастел с нейното име, междувременно той я прекомпозира по памет. В крайна сметка операта е поставена в Пале Гарние чак през 1878 г. И макар че постановката е великолепна, не може да се каже, че творбата има особен успех. „Скръбта на живота ми“ – така говори за нея самият Гуно. Операта пада след 29 представления. Едва през 2004 г. тя е поставена от Жан-Луи Пишон.
Заглавна снимка: Полиевкт Мелитински. Византийска миниатюра от X век, wikipedia.org
Подбор и превод: Вартануш ТОПАКБАШЯН