На 24 април предстои премиерата в Ереван на документалния филм на Ярослав Осетров „Спасявайки Гомидас“. Историята, която авторът поднася, следва две преплитащи се сюжетни линии. Не, във филма не се разказва историята на великия арменски композитор – вартабед Гомидас, станал жертва на гоненията, организирани от османските власти в годините на Геноцида над арменците. И все пак става дума за него или по-скоро за един неосъществен, унищожен преди години филм, посветен на неговата печална участ. Така че в документалната си работа режисьорът проследява чрез игрова реконструкция създаването и изчезването на филма на неговия колега Владимир Алеников, над който той работи през 1974 г., а другата линия е интервюто със самия Алеников и разказът му за случилото се тогава.
Когато преди близо 50 години младият руски творец решава да се заеме със създаването на филм за Гомидас, заради този свой проект той е готов да рискува много – крупна сума пари, личен живот, кариера. Убеден е, че в Армения го очаква голям успех. Когато финалът е вече близко обаче, комисията, която тогава казва „да“ или „не“ на една лента, се произнася категорично: филмът да бъде унищожен. Алеников не се предава до последно, но така или иначе съдбата на труда му е предначертана.
Какво и защо се случва в действителност през онази 1974-а? Подробности около опита да бъде спасен филмът за Гомидас, както и детайлите около бягството на Алеников, научаваме от неговия разказ за събитията с почти половинвековна давност.
„Бях изцяло погълнат от новия си проект. Малко преди това попаднах на една картина на арменския художник Кеворк Крикорян (Геворг Григорян) – той се подписваше с псевдонима Джиото. Вниманието ми бе привлечено от странен портрет. На него бе изобразен плешив човек с някакъв безумен поглед, облечен в черно расо и с вдигната дясна ръка. Надписът гласеше „Гомидас“.
Знаех, че Гомидас е средновековен арменски поет. Но защо бе облечен толкова странно? Реших да си изясня нещата и се оказа, че това е съвсем друг Гомидас – велик композитор от началото на ХХ век, който е взел името на знаменития поет съгласно арменската традиция. Колкото повече научавах за него, толкова повече оставах впечатлен от поразително драматичната му съдба. Научих, че заради забележителния му глас (наличали са го „златният глас“) още като дете взимат Гомидас в резиденцията на католикоса в Ечмиадзин, където той пее в хора, след това завършва духовната семинария, става архимандрит. Гомидас е основоположник на арменската опера, записва, обработва и сам създава повече от 3000 песни.
Когато се намира в разцвета на творческите си сили, започва конфликтът между турците и арменците, прерастнал в кървав геноцид. Турците избиват повече от два милиона арменци. Гомидас се оказва на косъм от смъртта, но в последния миг е спасен. Някой „прошепва“ на турския паша, че този свещеник е гениален музикант и той се омилостява, заповядва да бъде спасен. Но потресът, който изживява, му се отразява, той полудява и последните 20 години от живота си прекарва в лудница в Париж, където е изпратен от своите приятели. Първите пет години той приема неколцина посетители, работи, но после окончателно се затваря в себе си.
Реших, че каквото и да стане, ще направя филм за този удивителен човек. И на следващата година – през 1974-а, се отправих към Армения. Пътувах по местата, където е бил Гомидас, срещах се с хора, които го помнеха (тогава те бяха още живи). Така написах сценария за музиканта, който е живял в пълна хармония с живота и изкуството (струва си да се прочете поне възторженото писмо на Гомидас до неговата възлюбена Маргарита за това как в семинарията е доставен нов роял) до онази минута, когато тя не е разрушена жестоко.
Както е известно, по време на кланетата, реките в продължение на дълги дни са били почервенели от кръвта. И Бог, в който композиторът вярва свято, с нищо не помага. И тогава Гомидас се скрива от този безумен свят на единственото безопасно място – в лудницата. Аз тълкувах това негово оттегляне като съзнателен отказ от живота. Останах доволен от сценария, беше оригинален, струваше ми се достойна основа за изключителен филм. Сега единственото, което оставаше, беше да направим този филм.
Върнах се в Москва и опитах да вървя по официалния път. Много скоро стана ясно, че нямам никакви шансове. Нито темата интересуваше някого, нито някой се интересуваше от мен. И тогава реших да използвам вече проверен път – да действам самостоятелно. От името на моята любителска киностудия „Литфилм“ написах писмо с молба до всички арменски съветски и партийни организации да ми окажат всякакво съдействие в работата над лентата и отново поех към Армения с твърдото намерение да направя своя филм.
Отначало бях приет сърдечно – и от министъра на културата, и от председателя на държавната телевизия и радио, и от директора на студиото, и от много други шефове. Те очевидно вярваха, че съм роднина на един от много големите московски партийни босове, може би дори на самия Брежнев. Настаниха ме в централния еревански хотел „Ани“, дори ми осигуриха кола с шофьор. По молба на министъра арменската капела „Гомидас“ изпълняваше за мен, седящия в правителствената ложа, онези произведения на композитора, които исках да чуя. Въобще, в течение на няколко дни към мен се отнасяха като с писано яюце и аз смятах, че всичко ще бъде наред с филма. Но се оказах в грешка. Щом се разкри, че зад гърба ми не стои никой, приключи с гостоприемството и всички врати пред мен се оказаха затворени. Нищо не помагаше. Дори визитата на петима знаменити арменски народни артисти при министъра, пред когото потвърдиха заинтересоваността си към проекта и нечуваното по това време в Съветския съюз съгласие да работят с мен безплатно. Нищо не оказа влияние…
Ситуацията изглеждаше безизходна. Постепенно изпаднах в отчаяние. Защо въобще отидох в Армения? Изгубих сили, време, пари… Стената изглеждаше непреодолима. И тогава в главата ми се роди една мисъл – да се обърна към католикоса на всички арменци Вазген I. Знаех колко го уважават в републиката, независимо от цялата съветска атеистична пропаганда. И поех към Ечмиадзин, помолих за аудиенция. Обещаха да ми дадат отговор на следващия ден. А след два дни Католикосът ме прие.
Беседвахме с духовника около час и половина. Разговорът ни бе на френски. Аз арменски не говоря, а той не искаше да говори на руски или не го знаеше, не знам точно. Подробно ме разпита за замисъла на филма, вникваше във всеки детайл. Бях поразен и от ерудицията му, и от деликатността, с която водеше разговора. Видимо и аз, независимо от моите 26 години (изглеждах дори по-млад) му бях направил приятно впечатление. Може и френският ми да е изиграл роля, и то не последна. Така или иначе, католикосът обеща да ми окаже всяческа подкрепа, даде ред препоръки, осигури ми и един архиепископ като постоянен консултант, разреши ми да снимам във всички църкви, осигури ми костюми за Гомидас и другите свещенослужители, ангажирани за филма.
Както разбрах, буквално на следващия ден след разговора ни, католикос Вазген е позвънил на тогавашния първи секретар на ЦК на компартията в Армения Карен Демирджян, защото след ден ме извикаха при министъра, който на свой ред ме изпрати при директора на студиото, след което незабавно бе издадена заповед за пускането на игралния филм „Гомидас“ в производство. Вярно е, че не мина и без инциденти.
Малко преди това при поредна среща с директора, в отговор на несправедливите му упреци в користолюбие, аз разпалено заявих, че съм дошъл в Армения, не за да заработя пари, а да снимам кино и пари не са ми нужни лично на мен, готов съм да работя безплатно. Отмъстителният директор го бе запомнил и в историческата заповед за пускането на филма в производство, която пазя и до днес, ме бе лишил от заплата. Така и беше написано: „Режисьор-постановчикът Алеников В.М. – без заплата“. Така че, честно казано, ми беше трудно. Трябваше да доработвам през нощта, да пиша сценарии за всякакви програми за телевизията, да подготвям документален филм.
Но независимо от всичко, основното се получи – филмът бе пуснат в производство и започнахме да работим. Срещнах се с католикос Вазген само още един път – отидох специално, за да му благодаря за подкрепата. Срещата беше много кратка – около 15 минути. Договорихме се, че щом филмът бъде завършен, ще му го покажа. Но това така и не се случи.
Един ден, връщайки се в студиото след тежък снимачен ден, бях извикан в директорската зала за прожекции. Оказа се, че там се е събрало цялото началство. Те набързо прегледаха заснетия материал и веднага се разпоредиха филмът да бъде спрян, а материалът унищожен. Буквално бях зашеметен. Хвърлих се да звъня на всички, които ми помагаха – художници, поети, академици, разбира се и на Католикоса. Но за жалост никой от онези, които по някакъв начин биха могли да повлияят на тези събития, не беше в града. Католикос Вазген беше в командировка в чужбина и моят консултант не можеше да направи нищо.
Все още не знам какво тогава изигра роля за тази внезапна присъда, може би подобряването на отношенията с турците. В крайна сметка един от най-ярките централни епизоди на картината беше посветен на ужасното клане, организирано от турците. Може би и стилът на самия филм да е предизвикал такава остра реакция. Той се различаваше дори повече от предишния ми филм „Градината“ от приетия тогава метод на социалистическия реализъм. Не се опитвах да поднеса биографията на великия композитор, моята задача беше да намеря някакъв кинематографичен еквивалент на неговата невероятна музика. Използвах активно маски, символи, сънища, фантазии.
Не е изключено и друго. Силно акцентирах върху религиозния аспект в живота на Гомидас и това явно се оказа достатъчно, за да доведе властите до раздразнение. Сега мога само да гадая. Така или иначе началството бе избрало много удачно момента за спиране на филма и явно не беше случайно, че тогава не открих никого, който да ми помогне. Беше решено филмът не просто да бъде „поставен на рафта“, а да се унищожи напълно, т.е. да се измие негатива, за да не подлежи на никакво възстановяване.
Така завърши този период от живота ми. Как успях да спася някои от епизодите от унищожаване и как аз самият, преоблечен в женски дрехи, заедно с откраднатите кутии със заснетата лента избягах от Ереван, където усърдно ме издирваше милицията, е съвсем друга история“.
Тази разказ на Алеников, който днес продължава да работи, известен режисьор и сценарист е, канен е дори в Холивуд, където снима филм с участието на Стивън Сагал, разкрива едни времена, когато темата за Геноцида над арменците беше табу, въпреки почитанието, изпитвано към Гомидас. Оказва се, че дори хора като голямата поетеса Силва Капутикян, актьорите Сос Саркисян и Армен Джигарханян, художниците Минас Аведисян и Саро Галенц, с които руснакът се сближава, не са в състояние да противостоят на политическата конюнктура.
Днес тази история отново излиза на бял свят във филма на Осетров „Спасявайки Гомидас“, за да се проследи накъде поема пътят на младия тогава режисьор, толкова отдаден на идеята си да разкаже историята на Гомидас, че дори с риск за бъдещето си успява да спаси частица от онова, което снима преди близо 50 години.