Животът и творческият му път са низ от изпитания и успехи, от любови и разочарования, от трудности и радости. Музикалното му дарование се проявява в ранно детство. На осем години той вече е автор на няколко пиеси за пиано, на 10 г. пише симфония, а на 14 – два едноактни балета, които са поставени в Тбилиската опера. В киното дебютира още като студент в „Гнесини“, когато пише музиката към филмите „Човек зад борда“ и „Младостта на нашите бащи“. Тогава е и дебютът му в голямата зала на Московската консерватория, където романсите му звучат в изпълнение на Зара Долуханова.
И така, предстои да поднесем на читателите си няколкото истории за един от най-талантливите композитори – Микаел Таривердиев. Макар да не е сред нас от 26 години, като човек на изкуството той ще остане най-малкото със създадената от него музика, която звучи в руските филми „Седемнадесет мига ог пролетта“ и „Ирония на съдбата“, които са сред знаковите творби на съветската кинематография. Ще разкажем какво го свързва с великия Арам Хачатурян, как открива Алла Пугачова и тя дебютира благодарение на него, каква е връзката му с друг един легендарен филм на руското кино – „Гара за двама“, защо приятелите му го наричат „Дон Кихот-Дон Жуан“, как несправедливо е обвинен в плагиатство, как открива любовта на живота си…
Микаел Таривердиев се ражда в Грузия на 15 август 1931 г. Майка му Сатеник е истинска арменка – нежна, грижовна, мила, но и справедлива, безкомпромисна. Тя е отдадена на единствения си син, така че двамата са много близки. По-късно творецът ще каже, че е научил от майка си само добри неща и че помни уроците й цял живот. Дядо му Гришо Акопов е бил авторитетен човек, земевладелец. В Тбилиси имал голяма триетажна тухлена къща в района на Дидубе. Притежавал големи овощни градини на брега на Кура, занимавал се е и с търговия.
Баща му Левон Навасардович – също арменец, е бил командир в Червената армия. По-късно става успешен финансист, поема ръководството на Централната банка в Грузия като неин директор. Но времената са сложни, ред успешни хора са подложени на репресии. Тази съдба не подминава и него. Така че детството на Таривердиев съвсем не е безоблачно. През 1949 г. баща му е арестуван. Той идва в Тбилиси от Баку, където завършва Финансовата академия, но родом е от Карабах. След смъртта на Сталин е освободен. През тези трудни години обаче на малкия Микаел и майка му им се налага да се крият, да се местят от квартира в квартира, да гладуват понякога. И за да преживяват на момчето му се налага да дава частни уроци по пиано.
Семейната легенда разказва, че предците на Таривердиеви се появяват в Армения с армията на Чингис хан, в която има много християни, както и че пра-пра-пра-дядото е бил хилядник. Или казано накратко, бъдещият композитор произхожда от фамилия с дълбоки корени. И това се чувства в цялото му поведение, в отношението му към света и това с хората, в почтеността му, макар животът да му поднася доста предизвикателства, които могат да накарат мнозина да се усъмнят в нея. Но за тези истории – по-нататък.
Познаващите го твърдят, че младият Микаел и бил изтъкан от противоречия. В училище е бил добър ученик, от петгодишен започва да свири на пиано, но в същото време има и дръзко поведение. Дори се твърди, че е членувал в малка местна банда. Но това са тийнейджърски години, а след ареста на баща си, се взима в ръце, забравя лудориите, работи, за да бъде в помощ на майка си.Таривердиев учи музика цял живот, това е любимото му занимание, но не единственото. Десет години прекарва в музикалното училище в Тбилиси, където сред преподавателите му е маестро Шалва Мшелидзе. След това майка му настоява да продължи в Ереванската консерватория и той се вслушва в съвета й. Но издържа там само година и половина и буквално бяга от арменската столица. Някак си Армения не му понася. И заминава за Москва, приет е в музикално-педагогическия институт на Гнесин и за свой късмет попада не при кого да е, а в класа по композиция на Арам Хачатурян. По това време великият композитор тепърва прохожда като преподавател. Към отношенията между двамата ще се върнем малко по-нататък.
Както казахме Микаел пише музика от малък. И обича да експериментира. Затова и творчеството му е толкова пъстро. С удоволствие създава стотици романси, първите от които се изпълняват от великата Зара Долуханова, също арменка. Неговите мелодии обаче са различни от тези на другите автори, композициите му завладяват още с първите акорди и дотолкова носят почерка на своя създател, че в онези години меломаните няма как да сбъркат творба на Таривердиев с тази на друг негов колега.
Композиторът обича са опитва различни жанрове: опери („Кой си ти“, „Граф Калиостро“, „Чакащ“), балети („Момичето и смъртта“), концерти и симфонии за орган и пиано ("Чернобил"), вокален акомпанимент за поезията на Андрей Вознесенски, Белла Ахмадулина, Марина Цветаева и др., филмова музика. За последното е особено търсен от режисьорите, така че в кариерата си създава музика за над 130 ленти. Последният етап от работата му е посветен на инструменталната музика – композира концерти за орган (Касандра“) и цигулка, хорови прелюдии.
„Музиката е само една от страните на моя живот, но има маса други неща. Има още изгрев, има нощ, има море, има океан, има водни ски, има много неща, които ме интересуват. И още – има я моята любов. А музиката е само един от аспектите на живота ми“ – с тези думи завършва самият Теривердиев книгата си „Аз просто живея“. Мнозина не знаят, че той изключително много е спортувал. Като младеж се занимава с конен спорт, увлича се по бокса, по карането на колело, на водни ски, обича автомобилните ралита, а през последните години от живота си се увлича по уиндсърфинга, дори е кандидат за майстор на спорта в него. Едно от специалните му хобита е фотографията. Никъде не отива без своя фотоапарат – задължително „Никон“. На тази марка остава верен до последния си ден. Микроскопът също е неразделна част от живота му.
А сега да се върнем към отношенията му с Арам Хачатурян.
Когато постъпва в Ереванската консерватория, той попада в класа на проф. Григорий Ехиазарян, но между двамата възниква сериозен конфликт. Микаел Левонович, както твърди съпругата му Вера, е бил истински кавказки тип – страстен, темпераментен, независим, обичащ свободата. А неговият преподавател се опитва да го вкара в рамки, които тогава се смятат за правилни. Само че това се оказва невъзможно за характер като този на младия музикант. Дори като ученик има една история, която говори за това. Когато директорът на училището удря един ученик, Микаел настоява той да се извини на детето. И това става в сталинските времена! Е, разбира се, за дързостта момчето си понася наказанието: директорът принуждава майка му Сатеник да премести сина си във вечерно училище. Така че отрано се вижда, че става дума за човек, който няма да търпи нередности и ще се опълчва срещу тях.
Така че талантливият младеж изоставя консерваторията в Ереван и поема към Москва. Решението му се оказва правилно. Конкурсът е труден, но Таривердиев се представя блестящо. Ето как пише за това години по-късно самият композитор в книгата „Аз просто живея“: „И изведнъж обявиха: Таривердиев – пет плюс. Просто не разбрах. Петицата означаваше, че съм влязъл – все пак имах „червена“ диплома и нямаше други изпити за полагане. Съобщиха, че съм приет в института. Беше петнадесети август, рождения ми ден. Излизам от института, лутайки се като в мъгла по улицата. Изведнъж ме изпревари кафява „Победа“. Дава газ, но аз не се обръщам. Отново бръмчи, а аз – нула внимание. Не забелязвам, че до шофьора седи Арам Илич Хачатурян. Той излиза от колата с думите: „Защо не отговаряш? Поздравявам те. Влезна в института на бял кон“.
Запознанството с Хачатурян става съдбоносно за младия творец. Самият Арам Илич говори възторжено за своя ученик и се оказва тъкмо преподавателят за него, защото му дава мечтаната свобода. Макар като стил двамата да са твърде различни в творчеството си, връзката им е силна. Запознати твърдят, че докато единият е епичен, другият е камерно-интимен като композитор. Съпругата на Таривердиев смята, че само едно съчинение е свързано със звученето на учителя му – първият му концерт за цигулка, който е своего рода посвещение, написано през 1981 г. след кончината на Хачатурян. И до края на дните си с благодарност си спомня за своя наставник. „Основната му връзка с арменската музика бе чрез Арам Хачатурян… Това, че се оформя и се изявява по този начин, в голяма степен е свързано с факта, че му преподава именно той, разказва съпругата Вера Гориславовна при последното си посещение в Ереван преди седмица. Един от принципите на Хачатурян е именно предоставянето на свобода на неговите ученици. Това беше много важно за Микаел. От една страна, Хачатурян насочваше, а от друга осигуряваше свобода на действие, свобода на избор на своите ученици. Това е, което Микаел Левонович оценяваше много. Разбира се, той дължи много на Арам Илич Хачатурян“.
С приемането в института „Гнесин“ Таривердиев няма представа при кого ще бъде разпределен – в класа на Висарион Шебалин или при своя сънародник. В едно писмо до баща си пише: „Още не е известно в чий клас ще бъда – на Шебалин или при Хачатурян, не е решено. Хачатурян е велик композитор, но като педагог е много млад, тази година ще преподава за първи път. Докато Шебалин е признат от всички, най-добрият педагог в Москва, макар като композитор да е доста обикновен. Но мен много ме влече към Хачатурян“.