Не е случайно, че близкият му кръг го определя и като „Дон Кихот“.
За човешките качества на Микаел Левонович може да се съди по ред благородни постъпки, които не му носят за жалост добри последици. Само че той е бил човек, отстояващ принципите си и следващ съвестта си. През 1961 г. на екран излиза филма на Михаил Калик „Човекът следва слънцето“, музиката към който пише Таривердиев. Двамата са поканени на кинофестивал в Париж. Само че съветската власт не пуска Калик да напусне страната, тъй като през 1951 г. е бил арестуван със сериозни обвинения – „в еврейски буржоазен национализъм“ и „терористични намерения“. В резултат има издадена присъда – 10 години в изправително-трудов лагер. Слава Богу, през 1954 г. е реабилитиран и освободен, дори е възстановен като студент в ГИТИС.
Въпреки това забраната да напуска пределите на СССР си остава и тогавашният председател на Съюза на кинематографистите Иван Пирьов предлага на композитора да замине сам. Последният категорично отказва да отпътува за френската столица без режисьора на филма. Смята, че това би било предателство не само към приятеля, но и към твореца Калик. Е, това негово решение му коства много – цели 12 години той не е допускан да напусне СССР, въпреки многобройните покани, които получава от чужбина. Тази забрана тегне над него до момента, когато се появява сериалът „17 мига от пролетта“. Поредицата е приета много добре от КГБ и благодарение на това Микаел успява да пътува до Полша, след това стига и да САЩ по покана на Американската академия по музика. Там той побеждава в конкурс, посветен на 200-годишнината от създаването на Щатите и си поделя първото място с Нина Рота.
Нещо повече, от Холивуд му предлагат да напише музиката към американски филм. Таривердиев приема, но все пак знае, че му е нужно разрешение и се обръща към съветското посолство в САЩ, за да му позволят да поостане на американска земя. Отговорът оттам е: „Вие се върнете в СССР, а ние после ще ви извикаме“. Така и не се появява холивудски филм с неговото име в титрите…
Друга една история също е показателна за неговата принципност и също е свързана със „17 мига от пролетта“. Забележително е, че всички, работили за създаването на известния сериал, биват отличени с държавна награда. Единственият, който тогава не получава такава, е Таривердиев. Знае се, че в основата на тази несправедливост стои режисьорът на лентата за разузнавача Щирлиц Татяна Лиознова. Тя настоява името й да фигурира в титрите и като съсценарист. С това обаче не е съгласен авторът на книгата и на сценария Юлиан Семьонов. Той се обръща към композитора за мнение като трето, неангажирано лице и Микаел подкрепя виждането на писателя. Лиознова се засяга дълбоко, така че когато снимачният екип е предложен за награда, Таривердиев не е включен в списъка. И макар отношенията между него и режисьорската да не са топли и радушни, той не й отказва да напише музиката към друг неин филм – „Ние, долуподписаните“ (1981 г.).
За това колко високо оценява Татяна Лиознова работата на музиканта в „17 мига от пролетта“ говори и един детайл, който гледалите сериала, може и да не са забелязали. Когато Щирлиц се среща най-сетне със съпругата си, има „музикален“ епизод, който продължава безпрецедентно дълго. Сцената въздейства с музиката в течение на цели осем минути, без да бъде произнесена и дума от актьорите.
С този сериал е свързана и една друга история – за плагиатство.
Славата за Таривердиев идва с музиката и песните в сериала, посветен на разузнавача Щирлиц. Това обаче явно никак не е по сърце на ред негови колеги, които завиждат на таланта му. И тръгват слухове, че Микаел е откраднал музиката от френския композитор Франсис Лей и филма „Любовна история“, който печели „Оскар“.
Ето и разказът за тази толкова смущаваща и разтърсила живота му случка на самия композитор: „Казаха ми: „Звъняха ни от френското посолство, французите протестират срещу филма, защото музиката е взета от композитора Лей“. После се оказа, че са звъняли и в музикалния отдел на студио „Горки“ – от посолството ли, от Франция ли. Отначало това беше смешно и аз много се забавлявах. А после позвъниха от Съюза на композиторите: „Елате, моля!“. Отидох. На масата на секретарката на Хренников лежеше телеграма, в която буквално бе написано: „Поздравявам с успеха на моята музика във вашия филм. Франсис Лей“.
И започва едно ходене по мъките. Музиката на Таривердиев вече не се пуска по радиото, сваля се от телевизионните програми. На срещи и концерти хората питат само за това – вярно ли е, че музиката е открадната, че правителството е заплатило огромна сума като глоба за постъпката му. Специалните служби също се активизират. С една дума, следват дни на тормоз и притеснения. С разнищването на тази нелепа история обаче се заемат и приятели на композитора, които не вярват, че така може да пострада репутацията на един от най-добрите филми за съветски разузнавач. И към кампанията за търсене на истината се включва председателят на „Совинфилм“ Отар Тенейшвили, занимаващ се с въпросите за авторското право. Той урежда телеграма лично от „потърпевшия“ Лей и отговорът идва от Кан: „Франсис Лей заявява, че никога не е изпращал телеграма в Съюза на композиторите в Москва“. Така става ясно, че някой се опитва да дискредитира Тариведриев или пък си е направил лоша шега.
Впрочем самият композитор подозира в цялата тази история своя колега Никита Богословски, който е известен, че обича да прави такива „шеги“. Запознати коментират, че дори и при подобна сериозна ситуация Микаел се опитва да намери по-меко обяснение на случката – по-добре шегаджия, отколкото зависливи композитори. Но всичко това все пак силно въздейства на психиката и на здравето на твореца. След време Таривердиев ще признае: „…ако знаехте колко беше унизително! На мен, за когото винаги казваха, че музиката ми може да бъде лоша или добра, но има свой стил, че е мигновенно узнаваема, ми трябваше да се изчистя, да доказвам, че не съм я откраднал! А с какво удоволствие участваха в тази история колегите ми! Колко им беше приятно! Нещо повече, от този момент много дълго време на концерти в различните краища на страната, все ме питаха каква е тази история, истина ли е или не. И аз престанах да се доверявам на всички. Дори и на публиката. Преди, когато излизах на сцената, обичах залата, където и каквато и да е тя. А сега престанах да я обичам. Помня любопитството, с което вкусваха подробностите от клюките. Музиката беше по-малко интересна. Скандалът – много повече. Ето каква история. Оттогава не харесвам публиката“.
Такива печални събития съпътстват живота на този даровит човек. Има и друго едно, за което обещахме да разкажем и което води до скъсването на връзката му с актрисата Людмила Максакова. Както и до филма „Гара за двама“, в основата на чийто сценарий стои реална история, свързана с Таривердиев.
Случилото се има две версии.
И досега е трудно да се каже коя е истинската, но повечето, които знаят за разразилата се трагедия, са на мнение, че истината е повече на страната на Микаел, отколкото на твърденията на Максакова.
Датата е 9 май 1967 г. В Съветския съюз се чества Денят на победата и компания от кинематографисти и други представители на съветската художествена интелигенция празнуват в ресторант „Национал“. Пийват си, хапват си, веселят се. Там са и Микаел с Людмила, чийто отношения не са тайна за никого. Дори се коментира, че нещата са стигнали до сватба. Междувременно до актрисата присяда журналист, който е сред гостите, и пита Людмила как е Гриша. Става дума за режисьора Георгий Чухрай, при когото дамата се е снимала във филм. Таривердиев изревнува, ядосва се и пийва повече от нормалното. А на тръгване се качва във „Волгата“, заедно с Людмила и други двама от гостите на увеселението.
Видимо е пиян, но това не му пречи да потегли и то с голяма скорост. Точно срещу хотел „Советская“ на зебрата върви пешеходец – 16-годишно момче. Микаел не успява да спре, бута юношата и продължава... Бързо обаче се опомня, обръща колата и се връща на местопрестъплението. След три дни за съжаление момчето умира в болницата. Завежда се наказателно дело, но композиторът взима един известен адвокат и разразилата се трагедия завършва с условно наказание. Тъй като процесът се забавя и продължава почти две години, на практика съдебното решение влиза в сила, когато срокът, за който е осъден, изтича. Така че Таривердиев не лежи и ден в затвора. Максакова твърди, че след случилото се, й е било противно и гадно, а Микаел се е срамувал от любимата жена, че се е оказал страхливец.
Другата версия разкрива напълно различна картина. Тя бива разказана от съпругата на композитора през 1996 г., т.е. скоро след като е починал. Според нея, зад волана седи не Таривердиев, а Максакова, също порядъчно подпийнала. Именно тя не вижда пресичащото момче, бута го и бяга. Композиторът я кара да спре, сяда на нейното място, връща се на мястото на произшествието и поема цялата вина върху себе си, за да спаси любимата си. Впрочем точно тази история ляга и в основата на „Гара за двама“.
По време на разследването Максакова твърди, че не може да шофира, което не е истина. На последното съдебно заседание дори не се появява, а заминава нанякъде заедно с приятели (както е и във филма на Елдар Рязанов). Актрисата категорично и с възмущение отрича казаното от съпругата на композитора, твърди, че отправените й обвинения са чудовищни, че има много свидетели на произшествието. В крайна сметка историята не получава гласност в онези години, остава само в рамките на съда и замесените. Все пак са времена, когато властта не допуска подобни скандални неща да стигат до вестниците. И досега не може с категоричност да се каже кой е седял зад волана и кой е виновен за смъртта на едно момче. Само че всички, които добре познават Таривердиев, са убедени, че едва ли виновникът е той и че не би постъпил като мерзавец и страхливец.
Композиторът умира на 65-годишна възраст на 25 юли 1996 г., след като пет години преди това е преживял тежка сърдечна операция. Краят на дните си намира в санаториум, където заедно със съпругата си се лекува. Изминалите години не са изтрили паметта за таланта на Микаел Таривердиев. Неотдавнашното посещение на Вера Гориславовна в Ереван бе свързано и с концерта, който тя организира. Конкурсът на негово име се провежда през две години. Първият тур преминава на три етапа – в Лоуренс (Канзас, САЩ), в Хамбург (Германия) и в Москва (Русия). А полуфиналът и финалът са в Калининград. Догодина ще бъде 13-ото му издание.
Съпругата на твореца на 22 октомври т.г. в Дома за камерна музика в Ереван организира концерт с музиката на композитора, писана за орган. „Музиката на Таривердиев се изпълнява не само при юбилейни дати. Тя звучи на концерти и при други случаи“, твърди тя.