Филмовата музика на Таривердиев го прави известен, а Алла Пугачова изгрява с негови песни.
Дебютът на известната днес звезда на руската поп-музика в киното изгрява през пролетта на 1969 г. благодарение на протежирането на Таривердиев. Самият той влиза в киното с написването на песен към филма „Човек зад борда“ през 1956 г. За изпълнението й се спира на тогава все още студентката Людмила Гурченко, която ще се превърне в една от най-ярките фигури на съветската кинематография. Работата му прави впечатление и следват още ред филми, за които композиторът създава музика: „Младостта на нашите бащи“, „Моят по-млад брат“, „Прощавай“, „Пасажерът от Екватора“… Много са!
Микаел вече се радва на популярност, така че изборът на режисьора Павел Арсенов се спира върху него, когато решава да се заеме с филма си „Кралят-елен“. Идеята му е той наистина да „прозвучи“, да се появи на екрана киноопера. „Започнахме да работим, беше много интересно, именно защото това не беше мюзикъл, а опера. Текстът беше минимален, а музиката – максимум. По същото време работех над операта си „Кой си ти?“, така че целият театрален курс на Борис Покровски, който участваше в постановката, ние включихме и във филма. Те пееха всички хорови части… Именно тогава за първи път се появи Пугачова – млада, никому непозната девойка на 18 години. Стори ми се много талантлива, гъвкава, подвижна. Съвсем дете“, разказва Таривердиев.
Една от вокалните парии – дуетът на краля и Анжела, Алла записва през април 1969 г. Междувременно трябва да започнат снимките, но тъй като нещата не са готови докрай, за да не се губи време, се записва и останалата музика, а младата певица записва още две от песните – „Тарантела“ и „Балада за Анжела“. След време Пугачова ще признае, че първата работа в киното й се струва нелека: „От музикална гледна точка това беше късмет, защото като настроение всичко се получи точно както трябва. Но по отношение на актьорското въплъщение на героя, се допуснаха неточности: или от мен, или изпълнителката на ролята на Анджела, актрисата Малявина. Когато записах вокалната партия на Анджела, все още нямаше никакви кадри и трябваше да работя на сляпо. Най-вече слушах композитора: Микаел Таривердиев буквално във всяка песен ми пишеше какво и как да правя. Нашата Анджела беше инфантилна и понякога капризна принцеса. Идеята на Валентина Малявина за този образ на героинята първоначално също се вписва в такава рамка. Тази актриса има много особен тембър на гласа и аз се опитах да се доближа възможно най-близо до него. В резултат на това не пеех със собствения си глас. С една дума, получи се това, от което се нуждаеше композиторът, но не и онова, което беше необходимо за филма. Защото, както се оказа по време на снимките, режисьорът видя у Анджела остър, упорит, прям характер ...“.
Следващата творческа среща между Пугачова и Тариведриев е след пет години . през есента на 1974 г. Певицата тъкмо е заела трето място на Всесъюзния конкурс за естрадни изпълнители, а композиторът започва работа над музиката и песните към филма на Елдар Рязанов „Ирония на съдбата или Честита баня!“. Впрочем известният съветски режисьор за повечето от лентите си кани именно него да пише музикалния съпровод. Започва подборът на актьорите, на местата за снимките, на екипа. Микаел, предварително запознат със сценария, вече е готов с песните и изборът му се спира на младата 25-годишна певица Валентина Игнатиева. За мъжки глас той отдава предпочитанието си на Сергей Никитин.
Валентина вече играе на сцена и творецът я забелязва по време на спектакъл. Истината е, че между тях се завързва и романтичен роман. Вярно, той не продължава дълго, но все пак между двамата има химия. Самата актриса твърди, че Микаел е бил в състояние да разпали страст у всяка жена, дори и най-хладната. Когато й предлага да изпълни няколко от песните за телевизионния филм, който става един от най-любимите на зрителите, тя признава, че „много се измъчих и плаках, беше ми много трудно“. Поради недостиг на време успява да разучи и запише само две. „И на мое място поканиха по онова време все още малкоизвестната Алла Пугачова. Сега разбирам каква грешка направих“, ще сподели тя по-късно.
А самият Таривердиев, който е изключителен перфекционист и изисква твърде много от изпълнителите на песните му, разказва, че е пробвал много певици и все не се получавало. „Тогава помолих легендарния музикален редактор Раиса Рукина да намери Пугачова. След „Краля-Елен“ тя просто беше пропаднала някъде. Бог знаеше къде е, но все пак я откриха. Започнахме да работим. Трудихме се много, около месец. И на нея й беше трудно с нас. Елдар искаше едно от нея, аз – друго. Измъчихме я. за всяка песен направихме поне по 30 дубъла. Трябваше да изпее четири романса, а дневно успяхме да запишем едва по един след дълги репетиции преди това. Но стана забележително. Тези нейни записи не са подвластни на времето, модата или каквито и да било други мимолетни неща. Тези записи останаха. Записите, които тя направи по-късно, бяха поп, естрадни, оказаха се подвластни на модата, омръзнаха ни, хората спряха да ги слушат. Но тези останаха. И никой не ги изпя по-добре от нея след това ...“, четем в спомените на композитора.
В „Ирония на съдбата“ Пучачова изпълнява четири романса по стихове на Белла Ахмадулина, Марина Цветаева и Миша Лвовски. Те биват записани през есента на 1975 г., два месеца преди триумфа на певицата на българския „Златен Орфей“, на който тя великолепно и артистично изпълни „Арлекино“. А публиката за първи път ги чува през януари 1976 г., когато Алла вече става известна. След премиерата на филма Пугачова решава да изпълнява романсите от него на различни места, позволява си да внесе в звученето им свои промени, които не се нравят на композитора. И между тях възниква конфликт, който разделя двамата таланти. Поне такава е официалната версия за взаимоотношенията помежду им.
В живота на Микаел Таривердиев има много жени и много любови, приятелите му с усмивка го наричат „Дон Жуан“.
Както обикновено става, една остава в сърцето му завинаги. И това е последната му съпруга – Вера, с която се запознава през 1983 г. и двамата живеят безметежно 13 години, до края на дните му. Самият той признава: „Имал съм много жени. Остана една… Имаше ли ги или ги нямаше? По-скоро ги нямаше. Не помнех никого, не помнех как изглеждаха предишните жени, как се казваха. За първи път не бях сам. И за първи път имах чувство на страх. Никога не съм се страхувал от нищо. Така ми се искаше да удължа чувството на радост и полет. Струваше ни се, че напред ни очаква само радост“. По този начин пише композиторът за жена си.
До голяма степен благодарение на него съпругата му Вера Гориславовна се отнася с такава любов към историческата родина на музиканта и често посещава Армения и Арцах. При последната си визита преди седмица тя сподели: „Свързва ме голяма любов към Армения и чувство на патриотизъм. Възприемам се като патриот на Армения. Усещам причастност към тази земя, към тази страна и към този народ. Благодарение, разбира се, на връзката чрез Микаел Левонович“.
Не само твоческият, но личният живот на Таривердиев е бурен и богат на събития и преживени страсти. Композиторът е бил красив човек, импозантен, представителен, висок, строен, много елегантен, винаги облечен по модата. И жените са го обожавали, макар че той далеч не е бил достатъчно джентълмен спрямо тях. Повечето му бракове и връзки са приключвали недобре.
Едно от първите му влюбвания е свързано с Лейла - племенничката на наставника му Арам Хачатурян, дори се говори за брак, но скоро Микаел осъзнава, че двамата не си подхождат и нещата приключват само с флирта. С първите две свои съпруги – Елена Андреева и Елеонора Маклакова, живее сравнително кратко, след което се развеждат. Но от първия си брак има дете – Карен. Това е и единственият му наследник, който завършва Резанското висше въздушно-десантско училище, участва във войната в Афганистан в редиците на спецназа.
Разбира се не можем да изброим любовните романи на Таривердиев. Той наистина е бил търсен, желан и е имал множество връзки. Сред най-известните, а и драматични, остава тази с красавицата Людмила Максакова. Композиторът и актрисата са уж трайно влюбени, дори се говори за брак, но една трагична случка ги разделя завинаги. Историята и досега остава с много неизвестни. Едно обаче е известно – тя заляга в основата на един от най-романтичните филми на Елдар Резанов – „Гара за двама“. Но за това ще разкажем малко по-нататък.
Личният живот на Таривердиев се преобръща генерално, когато среща музиковеда Вера Гориславовна. Двамата се запознават на фестивала „Московска есен“ през 1983 г. Тя е малко по-възрастна от него, но се оказва, че е единствената жена, с която той се чувства спокойно и комфортно. В мемоарната си книга пише, че за първи път, след като се събират с нея, той не се чувства сам. Изживените заедно 13 години са един от най-безоблачните за твореца. Вера го разбира, обича, помага му, посвещава цялото си време на него и работата му, подкрепя го безусловно, а след смъртта му и до днес пази спомена за любимия мъж, създава конкурс на негово име, основава фонд, продължава да популяризира творчеството му. Издава след кончината му книгата „Биография на музиката“, в която разказва за живота и творчеството на гениалния арменец.