Световната премиера на филма „Люляковият вятър на Параджанов“, в създаването на който участват режисьори от постсъветските страни, се състоя на 54-ия филмов фестивал в Ротердам. Документалната лента е заснета от съветско-узбекския режисьор Али Хамраев, който от дълго време живее в Сан Ремо. Заглавието на картината е свързано с факта, че Сергей Параджанов моли своя звукорежисьор да намери люляково звучене на вятъра, но не какво да е, а от XVI век. И тогава творците измислят просто и оригинално решение – да използват шумоленето на кинолентата.
През 1988 г. Параджанов посещава филмовия фестивал в Ротердам и това е първото му пътуване в чужбина. Той току-що е освободен от затвора. През 2019 г., за 95-годишнината от рождението на Майстора, на престижното киносъбитие бяха показани негови късометражни филми, а в една от катедралите на Ротердам беше открита изложбата „Манастирът на киното: Саят-Нова“. Дубли“. Пак тогава се проведе симпозиум с участието на режисьори от цял свят, както и на основателя на ереванския музей на легендарния режисьор Завен Саркисян, който почина по време на пандемията.
Ето няколко откъса от разсъжденията на кинокритика Виктория Хлебникова за този нов поглед към фигурата на Параджанов, появил се миналата година, когато светът отбеляза 100-годишнината от рождението му.
„Юли 1990 г., Ереван носи Сергей Параджанов на ръце, Ереван следва ковчега. Сред познатите и непознатите лица е Александър Кайдановски, снимал Параджанов в последните му дни. Дудук преобръща душата. Неговият плач настройва филма в ритъма на сърце, което изпитва болка, но има и нещо друго освен болката. Това не е филм на историк, изкуствовед или биограф. Това е филм на приятел, приятелска прегръдка през годините, отричаща законите на физиката и самото несъществуване, което може да направи само истинската ексцентрична дарба на изключителния кинорежисьор Али Хамраев“.
„…Али Хамраев монтира невероятния танц на Параджанов зад камерата от снимачната площадка. Той тананика народна песен, вплетена в партитурата на „Сенки“-те (става дума за филма „Сенките на забравените предци“, бел. ред.), ръцете му се вдигат и танцуват, той се върти като дервиш, а самото кино вече не е пленник на сценария и монтажа, а танц на трагични и завладяващи образи, разгръщащи се в плоскостта на кадъра, където въздухът е подложен на монтаж, както в известната сцена на страниците на огромни томове, прелитани от вятъра.
Тази метафора на вятъра - електрическия, средновековния, люляковия, е прозрачна, свободна и същевременно вкоренена в културата като най-желания образ на неуловимото, може би образът на вятъра на Коцюбински, свързващ тези, на които не им е дадено да бъдат заедно в „Сенките на забравените предци“, пеещ своите песни над тях. Във филма на Хамраев магическата сила на вятъра намира доста исторически корени. Синът на звуковия инженер Хари Кунцев си спомня как Параджанов помолил баща си да му намери вятър от XVI век.“
„Разказвайки на публиката в Ротердам как започва филмът, Хамраев си спомня как внезапно наближава юбилейната дата и как Юра Клименко казва на своя приятел: „Това е лудост, това означава, че и ние скоро ще станем на 100 години“. Но вятърът отвява абсурдните числа, люляковият, средновековният, електрическият вятър на сърцето.“
„Али Хамраев нарича Сергей Параджанов приятел, учител и космос. Космосът не може да бъде обхванат от система от биографични и филмографски координати; само сърцето може да се справи с непосилната задача да прегърне необятността. Именно това жизнерадостно, издръжливо сърце ги свързва с Параджанов и превръща този филм в абсолютно изключителен феномен, благодарение на магията, която Гьоте нарича „избирателно сродство.“
„Затова „Люляковият вятър на Параджанов“ е изключително личен филм. В основата му стои особената дарба за възприемане на живота и света, характерна за тези творци, която не позволява човек да бъде повален и пречупен, когато гърбът и съдбата му са пречупени. Човек трябва да бъде Али Хамраев, винаги весел и пълен с вътрешна свобода, за да сподели бремето на страданието, което може да понесе само сърце, изпълнено с радост и мъдрост.“
Али Хамраев работи над филма си в продължение на 18 месеца. В навечерието на 100-годишнината на Параджанов той се обажда на свой приятел – Юрий Клименко, който е работил с Параджанов. И решават да направят филм. Пари нямат, но имат приятели и най-важното винаги е да се започне. Хамраев решава да се обърне за помощ към приятеля си Роман Балаян – също известен режисьор и много близък приятел на Параджанов. Синът му осигурява камерата, но трябва да се отиде до Ереван, за да се правят снимки. „Балаян от името на арменския народ каза: „Ще помислим за това“. След 30 минути паспортите ни бяха изпратени някъде. Още 15 минути по-късно вече имахме самолетни билети от Венеция до Ереван. Продуцентът Гарцев Хачатрян намери отнякъде пари и плати апартамента, в който трябваше да живеем. Това е колективно усилие на няколко държави. Параджанов принадлежи на всички нас“, споделя Али Хамраев.
„Материалът беше труден, разказва още режисьорът. Попитахме всички познати на Параджанов дали имат негови снимки, видеоклипове или VHS. Случайно открихме неща, които не сме виждали преди. Някой в Холандия публикува запис от пресконференцията на Параджанов в Ротердам преди година. Опитахме се да открием този човек, но не можахме. Ако внезапно се намери, ще му сготвим узбекски пилаф и ще го почерпим с арменски коняк. Всичко в този филм е истина, нищо не е измислено. Все още има много какво да се разкаже за Сергей, но това ще го направят вече другите поколения.“
Али Хамраев започва и завършва филма си с една фраза: „Не съм погребвал Параджанов“. Може би затова и му се струва, че гласът му ще прозвучи. И истинският глас на режисьора звучи: „Екшън! Тържествено! Тържествено!" — дава той команда на снимачната площадка.
За първи път Хамраев публикува кадри от почти последния дъх на Параджанов, заснети тайно в болницата. Френският президент Франсоа Митеран приема самолета с умиращия Параджанов. А веднъж друг френски президент – Жорж Помпиду, пристига в Киев със съпругата си, пожелава да се срещне с Параджанов. А той устройва цял спектакъл. Когато гостите пристигат в неговата пететажна сграда, токът спира и асансьорът не работи. И тогава група красавци пренасят на ръце жената на Помпиду до петия етаж.
Али Хамраев се запознава с Параджанов през 1985 г., а през 1987 г. го приема в Ташкент, иска да покаже филма му, но премиерата се проваля, и идва да го посети в Грузия. След 36 години той се завръща в неговия дом в Тбилиси, за да заснеме своя филм, присъства на 80-ия филмов фестивал във Венеция, където показаха реставрирана версия на филма „Сенките на забравените предци“, представен от актрисата Лариса Кадочникова. Тя разказва за театъра на Параджанов, който започва всяка вечер след снимките, когато се събира целият екип. В края на своя филм Хамраев ще благодари на Параджанов за пътешествието, което успява да извърши благодарение на снимките и работата по лентата.