Музеят на Пикасо в Париж представи изложбата „Dans l'appartement de Léonce Rosenberg: De Chirico, Ernst, Léger, Picabia...“ („В апартамента на Леон Розенберг: Де Кирико, Ернст, Леже, Пикабия...“, посветена на оформлението на жилището на Леон Розенберг – голям меценат, почитател на кубизма и абстрактното изкуство, колекционер на произведения от 1920-1930 г. години. В експозицията е изложена и пространствена картина на Ерванд Кочар от 1934 г.
Бидейки поклонник на авангарда, колекционерът оформя парижкия си дом с работи на авторите, които е харесвал и чиито творби е събирал. Всяка стая от апартамента, в който е живял със съпругата и дъщеря си, Розенберг е украсявал с работи на един от предпочитаните от него майстори на четката. Съчетавайки техните работи с мебелите, той е създал необичайно съчетание на жанрове.
Сред любимите художници на Розенберг се нарежда и Ервант Кочар. Затова неговата пространствена картина, рисувана през 1934 г., която сега се намира в колекцията на Център „Помпиду“ в Париж, също е включена в експозицията, открита в музея на Пикасо. В рамките на изложбата има и други упоменавания за творчеството на арменския художник.
Експозицията ще продължи до 19 май и в организирането й голямо съдействие е оказано от посолството на Франция в Армения.
Музеят на един от впечатляващите с изразните си средства арменски художник – Ервант Кочар, се намира на бул. „Месроб Мащоц“. Факт е, че много арменци нямат представа какъв майстор е бил той и какво неоценимо наследство е оставил, както и че е имал пет самостоятелни изложби в Париж, дори преди великият Мардирос Сарян, който организира само една своя персонална експозиция през 1928 г. Затова си заслужава да разкажем за него.
Трябва да призная, че познавах Кочар като автор на скулптури, знаех, че плод на неговия гений е един от знаковите монументи в Ереван – на Сасуци Давид. Не бях виждала живописните му платна, или поне не абстрактните му творби. Един ден, докато бях на поредна конференция в Ереван и квартирата, която бях наела, се намираше на бул. Месроб Мащоц, вървейки бавно, наслаждавайки се на прекрасното време, нещо сякаш ме накара да се загледам в една врата. Вдигнах поглед нагоре и прочетох „Музей на Ервант Кочар“. Разполагах с време и реших да влезна. Натиснах дръжката на вратата, оказа се заключена. Опитах още веднъж, но уви… Докато се суетях няколко минути, вратата се отвори и едно усмихнато младо момиче ме покани да влезна. Зарадвах се на възможността да разгледам изложените картини на спокойствие, защото нямаше друг освен мен и служителката в музея.
Бавно тръгнах от първата зала, където имаше основно графики, четейки надписите до произведенията, гледайки изобразеното и откривайки за себе си майсторството на художника. Не бях разгледала и десетина неща, когато до мен дойде симпатична руса дама и ме попита откъде съм. Представих й се, казах че съм журналист, че работя в арменски вестник и продължих да разглеждам. Жената обаче не се отдалечи, а вървеше до мен и от време на време казваше по нещо за някоя от изложените работи. В един момент реши да каже, че тя отговаря за музея и че всъщност е внучка на Кочар. Така се запознах с Карине Кочар, която не само ми даде куп материали за своя изключителен дядо, но и разказа интересни неща за него и за творческия му път, който далеч не може да се каже, че е бил лек, въпреки огромния талант, който този майстор е носил.
Тя сподели, че музеят е открит през 1987 г. и колекцията представя различни периоди от търсенията му – тифлиски, парижки, еревански. Показани бяха и работи от серията му „пространствена живопис“. Бяха представени също редки документи и архивни материали за взаимоотношенията на Кочар с други представители на авангардното изкуство. Карине сподели, че в музея се провеждат още лекции, презентации, концерти, а за посетителите има възможност да чуят разказ за художника на арменски, руски, английски, немски и френски езици. Така попаднах в очарователния свят на един велик арменски художник, общувал с френската бохема и с някои от най-изявените по онова време френски майстори на четката като Матис, Пикасо и Леже. А по-късно научих още доста неща за Кочар.
Ервант Кочар пристига в Париж през зимата на 1923 г., както пише писателят-изкуствовед Телман Зурабян „в единствения си, но екстравагантен костюм и подобно на много свои връстници – изпълнен с честолюбиви замисли“. По това време младият арменец е на 24 години, идва от един различен свят (роден е в Тбилиси) и френската столица го омагьосва, защото от детството му тя за него е въплъщение на изкуството. По думите на същия Зурабян, „артистичните идеи, родени тук, моментално се разпръсваха по света като живачни топки“.
Парижката атмосфера го завладява, Кочар често посещава Лувъра, сякаш че работи там. Изучава изкуството на елините, шумерите, древните египтяни, запознава се с Пикасо, остава очарован от кубизма като художествено течение. Това е един напълно нов, различен, вълнуващ свят за твореца, който открива нови страни в изкуството. Така той прекарва 13 години във френската столица, изживявайки живота на бохема. Наема малка стая, която му служи и като ателие, жени се за ексцентрична поетеса – арменка от Константинопол, на име Вартени. Тя му ражда дъщеря, но за жалост и съпругата, и детето му умират рано от туберкулоза.
В Париж Кочар участва със свои работи в много салони, дори сам организира пет самостоятелни изложби, всяка от които е приета с високи оценки от средите, познаващи изкуството в онези години. Но въпреки това, както доста от големите таланти, си остава все така беден. Това обаче не му пречи да бъде ведър, изпълнян с ентусиазъм и вяра. Очевидци разказват, че хазяинът му казвал, че макар да няма пари за наема, не спира да пее. А художникът отговарял: „Ние, арменците, сме такъв народ. Обичаме най-вече да пеем в два случая – когато ни е радостно, и когато ни е тъжно“. За това разказва Зурабян в своето есе, посветено на Кочар.
Може да се каже, че животът в Париж позволява на твореца бързо да се превърне в един от онези, които формират новите принципи на изкуството в началото на миналия век. Френската столица е идеалното място за експерименти. Там Ерванд Семьонович се пробва в различни стилове – импресионизъм, кубизъм, символизъм, сюрреализъм. В резултат на своите активни търсения стига до специален синтез на принципите на живописта и скулптурата. Неговите картини са нарисувани на няколко равнини, свързани заедно. Той нарича този свой метод peinture dans l'espace – пространствена живопис. И може да се твърди, че този негов подход е едно от най-високите постижения на модерното изкуство. Или както казва известният теоретик на изкуството Валдемар Жорж, начинът му на рисуване „е като чистите форми на Константин Бранкузи, минералните форми на Жан Арп, светлинните структури от велпапе и залепена хартия на Пабло Пикасо и Брак“. И допълва: „Кочар обаче не отдава почит на тези начини на изразяване, а по-скоро дава ключ към разбирането на тяхното изкуство“. „Пространствената живопис“ на арменеца разкрива същността на човека в различни аспекти, в различни ракурси.
През 1936 г., заедно с бащите-основатели на модерното изкуство Пикасо, Матис, Леже, Кандински, Пикабия и други Кочар подписва „Манифеста на демансионизма“. Този документ става предвестник на най-напредналите идеи на своята епоха. Според изкуствоведите обаче Кочар използва инструментите на авангарда много преди осмислената му поява в артистичната среда и на изложби.
В живописен план арменският художник изявява себе си в монументални по форма и приглушени по цвят фигурни композиции и натюрморти. Кочар предимно изобразява вечни теми – семейство, война, любов, младост, грях. Пак специалисти-изкуствоведи, които изучават наследството на майстора, насочват вниманието към две негови работи от парижкия му период, които са част от колекцията на Националната галерия на Армения - „De profundis“ и „Семейство - поколения“ (1925). Според тях в тези произведения „сякаш са се слели Пикасо и Матис заедно“. Така че няма място за изненада, че колекционер като Леон Розенберг нарежда един млад художник от Армения до Леже и Кирико. Все пак той излага свои работи редом с тях, както и до творби на Пикасо, Брак, Бранкузи, Дюшан, Миро, Кандински, Пикабия и други
Но парижкият му период приключва през 1936 г., когато той взима решение да се завърне в родината си. Оставя в Париж втората си съпруга Мелине Оханян и поема към Съветския съюз, където по това време вече върлува режимът на Сталин. Едва ли подозира какво ще му донесе този избор! Със сигурност никога повече няма да види Европа. Сполетяват го обаче и други нещастия.
Установява се в Ереван, където гледат на него като на "чужденец" – все пак идва от Запада. Не му дават да работи спокойно, тъй като „европеец не се списва в съветските рамки". Обвиняват го във формализъм, а това автоматично го превръща във „враг на народа“. Тормозят го, името му не се включва в художествените справочници, забранява се присъствието му и в изследователски трудове. Но Кочар не спира да работи и да експериментира. Жени се за трети път и съпругата му Манник Мъгърдичян му ражда син – Давид.
Може да звучи необичайно, но втората му жена Мелине, която явно пази топли спомени от живота си с Кочар, грижливо пази всички негови работи, създадени в Париж. Нещо повече, надява се, че един днес ще се срещнат и дори не може да си прости, че не заминава с него за Армения. Смята за свой дълг да напомня за времето, прекарано от художника в столицата на Франция, така че устройва в ателието му експозиции с негови платна и скулптури, участва в издаването на албуми, посветени на творчеството му. Така че, докато в родината му се опитват да затъмнят присъствието на Кочар, зад границата името му продължава да присъства в артистичния живот. Към това време се отнася и казаното от известния френски изкуствовед Валдемар Жорж, че пространствената живопис е немислима без Кочар, както цялото съвременно изкуство без Пикасо.
Мелине заедно със Соня Делоне – художник-авангардист и първата жена с изложба в Лувъра, както и с други представители на френската интелигенция, се опитват да организират връщането на Ервант Кочар във Франция. Това се оказва невъзможно, съветските власти дори не го пускат да замине за изложбата му, която се организира през 1955 г. в Париж. Така че Мелине и Ервант, разделени от спусната „желязна завеса“, повече не се виждат. А след тази негова експозиция, втората жена на художника слага край на живота си.
Както подчертахме, Кочар го чакат трудни дни. Той не само е тормозен като творец, не само е поставен в изолация, чакат го арест и затвор. Но той не спира да работи и вероятно това го спасява от униние и пълно разочарование. С еднакво въображение и талант той се изявява и в графиката, и в живописта, и в скулптурата. И колкото властите да се стремят да го игнорират, дарованието намира начин да си проправи пъртина.
През 1939 г. му предлагат да направи илюстрациите към епоса „Сануци Давид“. Сцените от произведението той изобразява под формата на каменни барелефи – Майсторът рисува шест листа от епоса, направени с бял и охра гваш, под формата на каменни асиро-вавилонски барелефи. „Битката на Мхер с лъва“, „Давид овчарят“, „Давид с Куркик-Джалали“, „Битката на Давид с Мера Мелик“, „Мъхер Младши“ - всички тези изображения изглеждат като че ли изсечени от туф.
А след това създава и паметника на Давид от Сасун, който и до днес стои на площада пред ереванската гара, гордо яхнал своя кон. Монументът е изработен от кована мед, а постаментът е от базалтови блокове. Мемориалът се извисява на цели 12 метра и е разположен в центъра на 25-метров басейн.
Това обаче далеч не е цялата сага около това творение на скулптора. През въпросната 1939 г. в Армения се готвят да отбележат 1000-годишнината на епоса и искат по този повод да бъде издигнат паметник. Обявява се конкурс, само че много от творците се отказват заради краткия срок – само половин месец. С нелеката задача се заема единствено завърналият се от Париж Кочар. Той създава гипсова статуя на своя Давид върху дървен постамент и то само за 18 дни. Но монументът оцелява само две години. Авторът му е обвинен в… недоброжелателно отношение към Турция. Все пак Съветският съюз поддържа дипломатически отношения с тази страна. Творецът е хвърлен в затвора, а статуята е унищожена. Кочар престоява две години зад решетките, след което е освободен поради отсъствие на състав на престъпление.
Почти 20 години по-късно – през 1957 г., градският съвет на Ереван отново се обръща към скулптора и му поръчва пак да изработи статуята на Давид. Монументът заема своето място през 1959 г. и досега се възприема като визитна картичка на Армения. Това произведение се смята за едно от най-добрите в съвременната скулптура.
Ервант Кочар прави много графика, извайва скулптурни портрети, занимава се със сценография. Дори се връща за известно време към своите авангардни търсения по време на периода на „размразяване“ на Хрушчов, развивайки ги от по-модерна гледна точка. Съчетавайки техниките на футуризма и сюрреализма, създава динамични „барокови" живописни и графични композиции.
Докато Карине Кочар ме разхождаше из залите на музея на своя забележителен дядо, специално се спряхме пред една картина. Нейното заглавие бе „Ужасите на войната” (1962). Внушително въздействие, без да има мъртви тела и кошмарни сцени. Едно футуристично произведение, което говори безмълвно за жестокостите в света.
Първата самостоятелна изложба на художника в родината му се организира 30 години след като се завръща от Париж, през 1965 г. Колкото и някакви власти да се опитват да заглушат или притискат един талант, той рано или късно бива оценен. За съжаление Кочар бе оценен първо извън границите на родината си. Едва десетилетия по-късно и в Армения. Но той със сигурност се нарежда сред най-забележителните майстори на четката и то не само в арменското, но и в европейското изкуство на ХХ век, нареждайки се до имената на Пикасо и Матис.