Тези дни Грузия се раздели с едно от най-знаковите си имена и то не само в сферата на културата. Актьорът, режисьорът, сценаристът, активистът и дори депутатът Вахтанг Кикабидзе бе забележителен човек със забележителна кариера. Филмите, в които се е снимал през годините, са христоматийни. Песните, които изпя, се знаят от цяла Грузия и извън нея. Концертите и в родината му, и на гастроли в чужбина, изпълваха залите, а зрителите пееха заедно с него „Мои года, мое богатство“… Така го изпратиха и многобройните му почитатели – с аплодисменти, както се полага на голям и обичан артист. Поклонението пред големия творец бе впечатляващо и трогателно. Разкриваше и почит, и любов, и гордост от този син на Грузия, който остави дълбока следа в културния и обществения живот на страната си. Но не само там…
Вахтанг Кикабидзе имаше свой сантимент и към Армения. Един от последните филми, в които участва, бе свързан с нея и по-точно с град Гюмри. „Яр-ари-Гюмри“ се нарича документалната лента, в която се снима както заради привързаността си към арменската култура, така и заради своя голям приятел и колега Фрунзик (Мъхер) Мъгърдичян, който е роден в този град и с когото го свързваха много нишки. През 2014 г. кметството на Ереван награди грузинския актьор със златен медал по повод неговия 75-годишен юбилей, тогава той изнесе и концерт.
Днес, припомняйки си за актьора, създал паметни образи в такива легендарни филми като „Не тъгувай!“, „Мимино“, „Мелодии от Верайския квартал“, „ТАСС е упълномощен да заяви“ и много други, нека да разгърнем старите албуми със снимки и спомени, за да разкажем за топлото приятелство между един грузинец и един арменец. Защото двамата не само бяха прекрасен тандем на екрана, но хранеха изключително чисти чувства един към друг.
Фрунзик Мъгърдичян обичал често до гостува на Тбилиси – с гастроли и просто ей-така, на гости. Защото хората там го обичали и чистосърдечно му се радвали. Харесвало му да се разхожда из града, понякога да се заговаря с местните хора „за живота“. А когато решавал да посъветва някого, обикновено започвал с цитат от своя забележителен герой от „Мимино“: „Ще ти кажа нещо умно, ти само не се обиждай…“.
Ето какво разказва Кикабидзе, който в тази наистина легендарна работа играе летеца Валико, за своя приятел и екранен партньор: „Ние с Фрунзик бяхме приятели, той беше много талантлив човек, със своеобразно чувство за хумор. Правилно някой беше казал, че той е велик комик с тъжни очи. Когато се срещахме, се веселяхме, разигравахме се взаимно. Така например веднъж в четири часа сутринта му позвъних: „Извинявай, казах, че те събудих, но сега по „Гласът на Америка“ предадоха зашеметяваща новина за Армения“. И замълчах. Арменците обичат, когато се говори за тях. Мъгърдичян веднага се оживи: „Какво казаха?“. В Дилижан археолозите намерили камък с надпис „500 години арменски комсомол“. И зачаках кога ще започне да се смее. А той помълча и накрая проговори: „Буба джан, нима археолозите не можаха да намерят този камък в 12 часа по обяд? Поне щях да се наспя“.
Зад тази забавна история стои и конкретна причина. Вахтанг споделя, че приятелят му много се гордеел, че е арменец. По време на снимките на „Не тъгувай!“, когато снимали сцената в църквата в Мцхета, Фрунзик, виждайки надписа на храма на старогрузински, намерил сходство с арменската писменост и се пошегувал, че „и тази църква също арменците са построили“. Озадачен, Кикабидзе попитал как така арменците? Почти повярвал! След това дълго мислил как да отвърне на шегата. Това успял да стори по време на снимките на филма „Мимино“ с разказаната по-горе история.
В своя дом, в хола, Кикабидзе имал цяла изложба – афиши, картини, статуетки от награждавания, огромна колекция от маски от цял свят. Сред тях правел впечатление един нестандартен експонат – изработен от дърво голям нос. Актьорът приживе разказвал, че това е копие от носа на приятеля му Фрунзик. Донесли му го като подарък група млади журналисти от Ереван, отишли до Тбилиси за интервю с него.Великият арменски комик, твърдят негови близки, никога не е страдал от комплекси заради специфичния си нос и се отнасял философски към различните коментари по този повод. „Още като дете се замислях над това не защо моят нос е масивен, а защо на другите е малък“, обичал да се шегува Мъгърдичян. Харесвало му и да обяснява произхода на това „национално достояние“ също със закачка: „Когато Бог раздавал на хората носове, той ги попитал каква форма искат да има техния орган за обоняние. Руснакът пожела такова, че шишето да не пречи при пиенето. Грузинците отговорили – като Кавказките планини. А арменецът попитал: „Колко?“. Когато Господ отговорил, че е безплатно, арменецът казал: „Тогава колкото е възможно по-голям!“.
Във връзка с носа на Фрунзик Кикабидзе също имал своя история, която често разказвал: „Когато гледах премиерата на спектакъла „Сирано дьо Бержерак“, където Фрунз играеше Сирано, там има един много дълъг монолог, в който героят разсъждава по темата за своя голям нос. Но при него той се оказа много къс, дори не продължи и минута. Когато след края на пиесата го попитах защо е съкратил така този дълъг монолог и че все пак това е класическо произведение, той отговори: „Буба джан, когато дълго говориш за носа, това не се харесва много на арменците!“.
През 1981 г. в Тбилиси отбелязвали образуването на Грузинска ССР. В голямата зала на филхармонията вървял празничен концерт. На сцената своето майсторство демонстрирали такива имена като Реваз Лагидзе, Михаил Туманишвили, Софико Чаурели, Елисо Вирсаладзе, Зураб Соткилава и много други. В края на представлението пред зрителите се появил Фрунзик. На сцената, седнали на столове, в национални носии стояли подредени куп дейци на изкуството. Гостът от Армения обаче, излязъл на сцената с торта в ръка, питайки: „Не сте ли виждали моя приятел Валико, летеца?“. Всички стояли изненадани, все пак това не било по сценарий. Бързо на сцената се появил Вахтанг и двамата приятели силно се прегърнали.
По-нататък Кикабидзе доразказва историята: „Фрунз сложи ръка на рамото ми и попита, пак не по сценария: „Валик джан, що за хора има тук, това добри хора ли са?“. Почувствах как ръката му силно затрепера върху рамото ми. Излезе така, че въпросът му се отнасяше не само за гостите на сцената, но и за тези от правителствената ложа. А там седяха генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев, пристигнал за юбилейните тържества в Грузия, партийният лидер на Грузия Едуард Шеварднадзе, други високопоставени дейци на съветската държава. Но за щастие, отмина. Отговорих, че да, това са хубави хора“.
В своя арсенал от истории с Фрунзик Кикабидзе имал много. Една от тях показва колко е бил обичан арменския актьор в съседна Грузия. Един ден арменецът бил спрян от тбилиски катаджии на червения мост, който се намира на границата между Грузия, Азербайджан и Армения. След спектакъл актьорът се прибирал от Тбилиси към Ереван. Мъгърдичян излязъл от колата, за да им покаже лицето си, убеден, че ще го познаят. Но те се престорили, че не знаят кой е и му поискали шофьорската книжка. Погледнали я и го помолили да ги последва. Притеснил се актьорът, но нямал избор, налагало се да се съгласи.
Катаджиите повели „задържания“ под моста и се разкрила следната картина: на поляната имало подредена грузинска трапеза, а край масата седели приятелите на Фрунзик – актьори от Тбилиския драматичен театър „Руставели“. Когато се появил колегата им от Ереван, те станали на крака с бокали с вино в ръце. И над река Кура се понесла песен: „Ов, сирун, сирун, инчу морацар, сърдис кахдникъ инчу имацар…“.
Кикабидзе и Мъгърдичян се запознават на снимките на филма „Не тъгувай!“. „Удиви ме, че има такива печални очи. Още не знаех историята му, а ролята като цяло беше смешна. Вече по-късно разбрах: той просто е много талантлив човек и играеше забележително онова, което му даваха, а очевидно е мислел за тъжното си…“, ще сподели грузинският актьор в едно интервю. През 2016 г. той отново ще се върне към тъжните очи на своя приятел: „Когато се запознахме, ме порази колко е смешно лицето му, но очите му са винаги тъжни. После научих, че животът му е бил тежък, че в него са ставали драми: първата му жена умира, втората също, дъщеря му умира, синът му загива… След снимките все изчезваше. Къде ходеше, какво правеше, не знаехме. Никога не го видях пиян, сутринта идваше съвсем трезвен на снимки. Но когато се сприятелихме, разбрах, че пие. От мъка!“.
Удивителният Фрунзик обичал често да импровизира по време на работа. И според Кикабидзе Мкртчян бил брилянтен в това. В едно от множеството си интервюта грузинецът си припомня момент от снимките на „Мимино“: „Първоначално си помислих, че неговият текст е написан в сценария, а след това се оказа, че той сам си го е съчинил. Когато снимахме епизода с нашия танц в ресторанта на хотел „Русия“, бяхме доста подпийнали. И тогава сънародниците на Мъгърдичян го провокираха преди танца: „Фрунзик, покажи, че арменците танцуват по-добре от грузинците. Седни на шпагат и вземи шала от пода!“. На репетицията той направи този трик доста спокойно, но на снимачната площадка заби, блокира. Алкохолът проговори. Режисьорът Георгий Данелия започна да го разубеждава: „Нямаш нужда от този шпагат!“. Фрунзик обаче се заинати: „Как да не е нужно? Какво, грузинците танцуват добре, а арменците – не?“. Виждайки, че убеждаването не работи, Данелия ме помоли: „Когато Фрунзик тръгне да прави шпагат за шала, ти го вдигни от пода“. Така и направих. Фрунзик беше възмутен дълго време след снимките. Чувстваше се неудобно пред сънародниците си”.
През 2014 г. Вахтанг бил поканен
да участва в продължение на филма „Мимино“. Един режисьор просто родил такава идея, а тя се сторила на актьора абсурдна: как може да има такова нещо без двама от знаковите изпълнители в лентата – Фрунзик и Евгений Леонов. В книгата на Хайгаз Ераносян „Мъхер Мъгърдичян“ Кикабидзе откровено признава: „Не си представям какво щеше да излезе от нашия „Мимино“, ако вместо Мъхер до мен имаше друг, макар и много по-надарен актьор.
В началото търсехме човек със „славянски произход“. Но нещо не се получаваше. А когато Фрунзик даде съгласието си, всичко си дойде на мястото. Навярно никога дотогава арменец и грузинец така убедително и така искрено, от цяло сърце, не са изяснявали отношенията си помежду си. И никога дотогава техният „спор“ не се е обличал в такава топлота, в хумор заедно с любов. Колко трогателни подробности, колко словесни импровизации и акценти внесе Мъхер Мъгърдичян във всеки епизод, във всеки кадър… Случваше се така да ме завладее смехът, че излизах от кадър и се смеех. Така стана например със сцената в ресторанта, когато по време на нашето танцово състезание той започна да разиграва своите шегички под подканващите възгласи на присъстващите там негови сънародници.
Жалко, че повече не се случи да се срещна с моя любим партньор в играта, с моя брат, на екрана. Сега често гледам нашия филм… За да мога отново и отново да видя Мъхер.“
Двамата изключителни актьори дружат чак до кончината на арменеца през декември 1993 г. 30 години по-късно и Вахтанг Кикабидзе завърши земния си път.
Подготви: Вартануш Топакбашян