Венеция е един от най-романтичните градове на света. Когато чуем името му, веднага в съзнанието ни изникват няколко знакови неща – каналите, гондолите, мостовете, уникалната архитектура, площада „Сан Марко“, Двореца на дожовете, великолепната базилика „Сан Марко“, гълъбите, кокетните ресторантчета и пъстрите магазинчета. Но не на последно място изпъква и една от атракциите – карнавалът, който ежегодно привлича хиляди туристи през февруари, превръща атмосферата в приказно празнична, а хората се преобразяват, обличайки се в атрактивни костюми, слагайки си най-разнообразни маски, пресичайки линията на съвремието и връщайки времето назад. Участниците се стремят да привлекат внимание, да влезнат в роля, да бъдат различни. А за да са се получи желаният ефект, един от водещите атрибути на венецианския карнавал е костюмът.
Роза Казарян е дизайнер.
Тя обича красивото, елегантното и открива своята ниша именно там, в Италия, в карнавалните костюми, където редом до традицията се нарежда и новаторството. Но иначе е родена в Ереван, там расте и учи, а след разпада на Съветския съюз семейството й решава да се насочи към Русия. Така се оказва във Владикавказ. Като дете посещава художествено студио, мечтае да бъде приета в училището за изкуства „Терлемезян“, но не се получава. Когато е в горните класове, й подаряват шевна машина. Така у нея пламва желанието да шие. „Но не си представях, че това ще се превърне в моя професия. Когато се преместихме във Владикавказ, видях във вестника, че набират хора за подготвителен курс за шивашкото училище. По това време в институти за мода даваха много теоретични знания, само че имаше малко практика. А аз исках да се науча да шия. Затова завърших курса и постъпих в училището. То възпита у мен много качества, които впоследствие се оказаха нужни в живота. На първо място беше желязната закалка. Подходът в Русия към обучението се отличава доста от онова, към което бях привикнала в Армения. Освен това първата година и половина живях с дядо си и трябваше да успявам да върша и всички домакински дела. Заедно с огромното желание да овладея професията, изработих за себе си сериозна дисциплина. Внимателно изпълнявах всички задачи, за мен това беше почти като армия“, разказва в интервю Казарян.
Когато завършва училището, иска да продължи образованието си в Москва. Но, както Роза казва с усмивка, като повечето арменски бащи, й нейният е доста строг, не й разрешава да замине и тя се връща в Ереван. Тъй като не може да продължи да учи професията, която я влече, започва работа в една италианска благотворителна организация, занимаваща се с реконструкцията на районните родилни домове след земетресението в Спидак и в други арменски градове. В Армения идват експерти от Италия, за да обучават медицинския персонал как да обслужва новата италианска техника. Младото момиче се занимава с организирането на пътуванията им, с оформянето на визите. Междувременно към офиса им се формира курс по италиански и тя се записва в него, научава 
езика и дори започва да се занимава с преводаческа дейност.
Сестрата на Роза, която работи при италианския консул, се запознава там с бъдещия си съпруг италианец. За сватбата в Рим бъдещата моделиерка решава да ушие булчинската рокля и с нея заминава за тържеството. Остава четири месеца, след което отново се връща в Армения, започвайки работа в друга италианска фирма. През цялото това време обаче не спира да шие дрехи – за себе си, за приятелките си. Помага и при направата на костюми за кукления театър.
За Италия заминава, когато сестра й трябва да роди. Това съвпада с честването на 1700-годишнината от приемането на християнството в Армения и на остров Сент Лазар предстои да се съберат арменци от цяла Италия. Решава да отиде на събитието и на него се запознава със семейство Токатцян, които държат няколко ювелирни магазини на площад Сан Марко. Оказва се, че те се нуждаят от човек, който да работи в магазина им пред Двореца на дожовете.
Така се установява преди повече от 25 години във Венеция.
„Никога не съм се бояла от новото – нито от работата на различни места, нито от преместванията. Но винаги човек трябва да е наясно, че на новото място никой не го очаква. Трябва да имаш огромна закалка, за да постигнеш нещо без връзки. Европа – това съвсем не е път към неограничените възможности, както мнозина мислят. Беше ми трудно да разбера някои неща от манталитета. Например, че в Италия всичко е на основа индивидуализъм. Тук всеки е сам за себе си. В края на 90-те и началото на 2000 г. Армения преживя тежък период, възраждайки се след разпадането на Съюза. Беше ни трудно, но бяхме щастливи, живеехме весело, помагахме си. А в Италия хората живеят добре, но все се оплакват. За мен също беше необичайно с арменското ми възпитание, че около мен чувах много непристойности на венецианския диалект“, споделя тя нелеката част от адаптирането си.
Що се отнася до онова, което я впечатлява
във Венеция, както тя твърди „това беше като прозорец в друго измерение“. „Възхищавах се на всеки сантиметър, търсех нови улички, всеки ден си чертаех върху картата нови маршрути и по тях отивах на работа. Това беше като храна, която ме хранеше. И досега мога да вървя из Венеция по цял ден – за мен това е най-приказното място на планетата“, добавя тя. Смята, че това е град, който човек не трябва да посещава като турист, не е място за масов туризъм, защото трябва да се отива там за духовно и културно обогатяване, да се ходи по музеи и галерии, да се разглеждат църквите, за което е нужно време.
Роза първоначално решава, че няма да може да живее във Венеция, местните й се струват затворени хора, като на остров. Днес смята, че венецианците са много динамични и за ден успяват да направят различни неща: да ловят риба от пет сутринта, да отидат на работа, да обядват у дома, а вечер дори да стигнат до плажа. Според нея живеят пълноценно, хармонично съчетавайки свободното време, семейството и работата.
Що се отнася до
пътя й към венецианските костюми,
Казарян разказва следното: „Работата с исторически костюми беше моята сбъдната мечта. В края на учебната година в Армения се организираха балове. А на мен винаги ми е харесвала приказката за трите ореха на Пепеляшка. За всеки образ тя имаше отделен костюм. Искаше ми се да се родя във време, когато хората са отивали на балове и са се возили на карета. Но вместо това в детството си карах колело, а като по-голяма стигах до Венеция с влак.
Прекарвах във влака по три часа. Често се засичах с едни и същи хора. Винаги ми правеше впечатление едно момиче с красиви сандали. Един ден се заговорихме и тя каза, че си ги шие сама. Разказах й, че аз също шия, но не работя по специалността си.
След известно време, пак във влака чух как някой
крещи: „Роза, искаш ли да отидеш в Дубай?“. Обърнах се и видях в другия край на вагона Джована. По-късно по телефона тя ми обясни, че италианци строят на плажа Джумейра бидж търговски център в стил Чинквеченто. За откриването му шейховете пожелали голям празник и трябва да се ушият 50 костюма за месец и половина. Без да се замисля, казах, че ще мога. Когато отидох на събеседването, поставиха пред мен домашна шевна машина, три макари конец и книга за историята на костюма. Като дете ми бяха подарили същата, но на руски език. Подобно съвпадение беше добър знак. Обичах да прелиствам тази книга, да разглеждам костюмите – беше ми любимо занимание. Съдбата ме отведе към карнавалния костюм. Така се запознах с венецианската комедия дел арте. Започнах да изучавам костюмите, да рисувам и да кроя. В началото ми дадоха да помагам на шивачки и бродирачки…
Престоят в Дубай продължи 20 дни. Спектаклите бяха сутрин и вечер, беше прекрасно, а когато се върнахме в Италия, подписах договор и останах да работя за компанията. Назначиха ме за ръководител на ателието. Фирмата беше една от най-крупните, управляваше се от съпружеска двойка, жената беше австрийска баронеса и отговаряше за търговската част, а мъжът й по това време беше директор на венецианския карнавал. Офисът им се намираше в двореца, в който живееха. Там беше и ателието“.
Роза Казарян работи за тях 6-7 години, баронесата я подкрепя и тя бързо израства, участва в творческия процес, рисува ескизи, търси платове. Баловете се провеждат в едни от най-известните дворци на Венеция през януари или февруари, 40 дни преди Великден. А подготовката за тях започва от края на лятото. Всяка година карнавалът се посвещава на определена тема и съобразно това венецианци се готвят за празненството. Но освен че се шие усилено, арменската дизайнерка често пътува – до Дубай, Катар, Китай. Движещата сила на тези проекти е баронесата. Тя е дама, която обича разкоша, но съчетан с елегантност. Така че в това отношение вижданията на арменката и австрийската аристократка съвпадат. Докато работи за „Atelier Ballo Tiepolo“ тя и колегите й шият костюми за шейховете на Дубай, Катар, Абу Даби. Работи и над костюмите за спектакъла „Салвадор Дали“ за театъра на Пиер Карден, когато той гостува във Венеция. Асистира на актьорите, лично се запознава и с великия дизайнер.
Последният съвместен пищен проект с баронесата става впечатляващата благотворителна вечеря в Катар, инициирана от принцеса Ал-Тани. Тъй като здравето на аристократката се влошава, нейните ангажименти преминават към Роза. А когато умира, съпругът й вече губи интерес към костюмите и Казарян чувства, че й става скучно, напуска компанията и се заема сама да създава карнавални дрехи.
„В работата ми ме вдъхновява самата Венеция,
после идват книгите, картините, музеите, филмите… А 
понякога просто фантазирам. Всеки костюм има своята индивидуалност и съществува в един-единствен екземпляр. За цялото време, откакто работя това, съм повторила само два-три костюма, които уших за баронесата, но винаги имаше някакви видоизменения. Пазя си ги като спомен.
Често се оттласквам и от аксесоарите. Във венецианския костюм няма граници за въображението: изгражда се основа и след това може да поставя върху нея каквото искаш. Това ме разглези, така че вече не ми е интересно да шия нещо просто. Въпреки че сега, като се замисля, стигам до извода, че е още по-трудно да се направи костюм в минималистичен стил, с хармонично полагане на всички детайли.
Когато един костюм е предназначен за театър или кино, трябва да се спазва оригиналната кройка. Но когато говорим за карнавален, в него трябва да се отчитат промените, станали с човешкото тяло през вековете. Ако на едно момиче се сложи корсет от XVIII век, това няма да е удоволствие за нея. Декоративните елементи и бродериите натежават на изделието. А и, ако се спазва традицията, то тежината на един костюм може да стигне до 5-8 килограма. Затова винаги се старая дрехата да бъде удобна, избирам леки тъкани“.
Дизайнерката обяснява, че тъй като костюмите обикновено се дават под наем, след което минават през химическо чистене, повечето им автори ги изработват от евтини платове. Тя обаче предпочита най-скъпите материали, произвеждани във Венеция – коприна, венециански брокат, кадифе, тафта… Запознава се с много фабриканти. А някой от елементите открива из антикварните пазари и ги втъкава в костюмите. Иска роклите й да бъдат пропити с история. Работата е трудоемка, деликатна, труди се понякога от 8.00 часа сутринта до късно вечер. А като любим костюм посочва първия, който шие за себе си – този на мадам Помпидур.
Когато пуска първата си колекция, заедно със свой колега дизайнер
организира експозиция в Палацио деле Приджони,
където се помещава резиденцията на Артистичния кръжок на Венеция. „Това беше културно побратимяване между Италия в лицето на Венеция и Армения. Другият участник в събитието беше арменка от Швейцария. Някога тя е танцувала арменски танци и всяка година е шила нов костюм за себе си. За нашата изложба тя донесе 20-30 носии и така се получи експозиция на две арменки в две различни култури“, разказва за първата си публична изява Казарян.
Дизайнерката обаче не се ограничава само с карнавалните рокли. Поканена е да организира биеналето в руския павилион и да отговаря за настаняването на група от 180-200 души начело с руския зам. министър на културата. Тогава се запознава със семейство от Рим, което научавайки, че е художник по костюмите, й предлагат да участва в техен проект – дипломния спектакъл „Чиполино“ на Академията за танци, в който участват 80 деца от 6 до 15 години. Предизвикателството е голямо. На арменката е поставена амбициозна задача – да разработи иновационна техника на костюма, за да бъде регистриран патент. Самата тя твърди, че тогава неин източник на вдъхновение става съветското анимационно филмче „Чиполино“ – едно от любимите й от детските години. „В него звучеше музиката на Хачатурян и аз си представях, че този проект е моят дует с великия ми сънародник. В арменските мултфилми винаги звучеше класическа музика, любов към която развих от детството си. Те са необикновени и защото, дори когато ги гледаш като по-възрастен, намираш в тях много послания. Прекарах няколко безсънни нощи, за да разработя техниката и да ушия образец на костюма на домат. Заминах за Рим на репетиция и всички останаха поразени – разбрах го от погледа им. Моята техника бе регистрирана, ушихме всички костюми за спектакъла и той мина великолепно“, връща Роза лентата назад.
Освен всички карнавални събития и личната колекция, се случват още няколко интересни неща. Един от костюмите на арменката става част от книгата „L'invenzione della bellezza“, посветена на великия скулптор и художник Антонио Канова, в която се описват различни форми на изкуството. Една от тези книги се съхранява в музея. Дизайнерката участва две поредни години в седмиците на Венецианския карнавал в Монте Карло, във вечеря в чест на рождения ден на принц Алберт II в Монако, във финала на конкурса за красота „Мисис Москва“.
Всичко звучи някак си добре, но нещо у Роза се прекършва: „Мисля, че на всички творчески личности е познато чувството за опустошение, когато не можеш да направиш нищо повече. При мен това продължи две-три години. С костюмите нищо не се получаваше. И реших да постъпя във Венецианската академия за изящни изкуства, във факултета по сценография, посещавах и курсовете по живопис. По това време започнах и да пея.
Почувствах потребност да напусна Венеция и заминах при сестра си. Дори ми се искаше да се върна в Армения. Но тогава ни предложиха нова работа в компания, която продаваше луксозни артикули — чадъри със сребърни връхчета и бастуни, които купувахме, за да допълваме карнавалните костюми. Беше необходимо само да водя търговски преговори по имейл, а аз просто имах нужда от почивка в творчеството, за да получа енергия и се съгласих. Но дори и тук не се получи напълно без творчество. Не само седях пред компютъра, но трябваше да ходя в Милано на изложения, където се занимавах с оформлението на шоурума. Така че творческият порив отново ме облада и създадох още една колекция исторически костюми от материали, които бях събрала по време на пътуванията с баронесата. И един ден организирах фотосесия на площад Сан Марко, за да запечатам тези костюми. Макар че беше рано сутрин, мястото беше непривично многолюдно“.
Понякога в живота на човек се появяват случайности, но те като че ли следват някаква закономерност. Оказва се, че по същото време на същото място вървят снимките на фима „Човекът паяк: далеч от дома“ на Марвъл. Режисьорът ги забелязва и ги кани да се включат. Така Роза попада в кадрите на блокбъстъра.
Последните години на войната в Карабах и пандемията се отразяват донякъде депресивно на дизайнерката. Особено й е тежко в онези 44 дни, когато народът на Карабах и Армения преживя ужаса на унищожението. Твърди, че това е време, когато почти не спи, чете постовете в социалните мрежи, следи новините. Но се опитва дори сред целия този негатив да намери положителни емоции. Чете книги, изучава психология, взима уроци по вокал, наслаждава се на природата, рисува и мечтае, работи над проекта за бъдещето си ателие. Мисли и над нови карнавални модели – купува аксесоари и украшения за костюми, някои от елементите изработва и сама. Поради ограниченията на венецианския карнавал тази година, който премина в по-затворен формат и поради отмяната на много от баловете, тя почти няма ангажименти. Затова пък е насочила усилията си към ателието, което ще бъде в Порденон. Смята, че това ще бъде улеснение за нея, ако реши да го затвори. Планира да се ориентира към организирането на сватби, фотосесии и тематични прояви. Иска й се тази година да посети и Армения, където не е била от 2017 г.
„Винаги копнея за родината си.
Особено когато ми е трудно. Армения лекува, дава отговори на въпроси, дарява топлина. Има специален въздух, специални хора. Мисля, че е невъзможно да се предаде толкова много любов на друг език освен на арменски! На кои други езици могат да се намерят изразите ցավդ տանեմ ( („ще взема болката ти“) или մերնեմ սրտիդ („ще умра за сърцето ти“)? А какво ще кажете за нашия любим ջան ( „мил/скъп“) след името на всеки, който посети Армения или срещне арменец по пътя си?“, разсъждава на глас Роза.
А иначе продължава и да мечтае, въпреки сложния път, който е изминала. Иска да създава празници си себе си и да ги дарява на хората. Казва, че причината за това е, че си е избрала тази професия – да въплъщава мечти. „Имам си свой малък, но в същото време необятен свят, в който пътешествам мислено. Мечтая да създам проект, благодарение на който ще мога да прекарвам повече време в Армения. След 20 години в Италия постоянният живот в Ереван би бил твърде тесен за мен, но да прекарам половин година там е чудесно. Имаме прекрасна младеж. Тя бързо намира своята ниша в чужбина, сега у нас има много малко възможности за развитие. Казват, че за да промениш нещо към по-добро, трябва да започнеш от себе си. Затова постоянно мисля какъв проект да измисля, за да помогна на талантливите млади хора да изразят себе си. Бих искала да споделя опита, натрупан в Европа, но в същото време да разкажа на света за арменската култура. Не мога да мисля напред, но се надявам скоро да успея да реша тази дилема!“, така вижда днес нещата за себе си дизайнерката.
Смята, че досега винаги са й помагали безкрайното желание към опознаване на новото, към откриването на нови светове, споделя, че винаги е била любознателна и от дете е търсила нови пътища, нови приятелства. Твърди, че винаги е обичала да въвежда нови неща в живота си, като ново пътешествие, нов език, нова пътека, ново запознанство или дори рецепта. Казва, че се адаптира лесно към промените, ако се чувства добре, се радва от душа, а ако нещо не е хубаво, се опитва да не го забелязва. „Безкрайно съм признателна на Всевишния, който винаги е бил редом с мен и в трудните моменти ми е изпращал именно онова, от което имам нужда“, убедена е Роза. И допълва: „Мога да се вдъхновя от самия човек, от природата, от разходка из Венеция, нова история, визуализация на някакъв проект. Творчеството е проява на самия себе си в изкуството. Внасяш частица от себе си и своето настроение в творението си. Творческите хора са пълни с любов и са склонни да я дават на хората чрез създаденото от тях и то се преражда в тях. И ми доставя море от емоции, когато видя щастливите лица на доволни клиенти, когато усетя, че доставям радост, се изпълвам с нова енергия“.
Сн. Личен архив на Роза Казарян, източник: Арменски музей