Сергей Меркуров е грък по произход, но е роден в Гюмри. Вписва името си в историята на съветското изкуство като един от най-ненадминатите майстори на посмъртни маски. Той успява да доведе техниката за свалянето на такива до съвършенство. Макар да звучи малко необичайно за времето, в което живее и твори, но благодарение на европейското образование, което получава, и на таланта си, разбира се, той постига широка известност в СССР, където се завръща след обучението си във Франция.
Меркуров става автор на посмъртните маски на повечето забележителни личности от своята епоха, сред които са Валерий Брюсов, Михаил Булгаков, Максим Горки, Феликс Дзержински, Владимир Маяковски, Лев Толстой и католикос Мъгърдич I. Докато работи над Толстой, скулпторът реализира идеята си да направи отливки на ръце заедно с посмъртна маска. В кариерата си – специално в тази част, той става автор на около 300 маски. Но истината е, че голямата част от „поръчките“ към твореца „заваляват“, след като му се доверява една изключително отговорна работа – да направи маската на вожда на световния пролетариат Ленин. И той се справя впечатляващо.
Е, след като успява да изработи маски на такива имена от съветската епоха лицата посмъртно, напълно естествено идват и наградите му: два пъти е носител на държавната награда на СССР, два пъти на ордена „Трудово Червено знаме“, два пъти е отличен с орден „Ленин“. А през 1943 г. получава званието народен художник на СССР. От 1944 до 1949 г. е директор на музея на Пушкин, а от 1947 г. става член на съветската Художествена академия.
Сергей Меркуров се ражда през 1881 г. в семейството на гърци в град Александропол (днес Гюмри). Фамилия Меркуриди емигрира от Ерзурум през 30-те години на XIX век и се установява сред стотиците други гърци, които живеят в този град. Съвместно с гръцката православна църква дядото на Сергей построява дом, където се ражда бъдещият скулптор. Днес там се разполага домът-музей на Меркуров.
Макар семейството на твореца да е гръцко, той се смята и за арменец, затова с гордост твърди пред известния поет Аведик Исакян: „Моите майка и баща са гърци, но аз съм грък-арменец“. Мнозина от съвременниците му подчертават, че любовта на Меркуров към Армения и особено към Гюмри, остава в сърцето му за цял живот.
Сергей напуска родния си град, когато е на 15 години, но не само не го забравя, не забравя и арменския език. Той не просто го говори прекрасно, а познава отлично и гюмрийския диалект, който използва при всяка възможност.
През 1896 г. Сергей Меркуров започва да учи в Нахичеванското художествено-занаятчийско училище, продължава в реалното училище в Тбилиси, а след като го завършва през 1901 г., става възпитаник на Киевския политехнически институт. Но е изгонен оттам заради участието си в политически протести, демонстрации и стачки. Затова на следващата година той вече учи във философския факултет на Цюрихския университет в Швейцария. Паралелно с това обаче влечението му към скулптурата го отвежда при Адолф Майер. Става ученик на известния швейцарски скулптор и по негов съвет се премества в Мюнхенската художествена академия. Там учи по 14-16 часа на ден, посещава лекциите по скулптура, рисуване, анатомия и история на изкуствата. Особено го вдъхновяват италианските творци – най-вече Донатело и Микеланджело. И поема пеша към Италия, за да види отблизо работите на тези велики майстори.
След като завършва академията през 1905 г. Сергей Меркуров се премества във Франция и там живее и работи следващите две години. Часове прекарва в столичните музеи, най-вече в Лувъра, естествено. В Париж има огромния шанс да се запознае със знаменития Огюст Роден. Периодът от 1902 до 1907 г. може да се определи като един от най-важните в живота на твореца по отношение на развитието на художествения му стил. Докато е във Франция върху него оказват дълбоко въздействие Роден, символистите, както и скулптурата от древността, от времето на Месопотамия и Древния Египет. Афинитетът му към философията се отразява и в изкуството му, скулпторът използва в работата си философски мотиви, контрасти, темата за емоциите и смъртта. Стилът му често се определя като „академичен модернизъм“. Той не се впуска към рисковани експерименти, но запазва характерните за него черти – култа към вечните теми, яркия контраст между формата и материята.
Като скулптор-монументалист той създава впечатляващи за времето си творби. Днес някои от тях са премахнати поради настъпилите съществени промени и разпадането на Съветския съюз. Но тогава по ескизи на Меркуров биват създадени например три от най-мащабните на територията на СССР паметници на Йосиф Висарионович Сталин. Обикновено те са изпълнявани от кована мед. А най-големият е бил в Ереван – висок 49 метра заедно с постамента, поставен е през 1951 г. Другите две подобни творби са поставени в Дубна и Москва. Не са малко и статуите на Ленин, които Меркуров създава.
На 12 април 1918 г. Съветът на народните комисари приема постановление „За паметниците на републиката“, а на 30 юли същата година е одобрен списъкът с имена на исторически личности, чиито паметници трябва да бъдат издигнати в съветските градове. По това време в работилницата на Меркуров вече има две готови гранитни статуи от този списък – на Ф. М. Достоевски, изработен през 1914 г. по поръчка на милионера Шаров, и на Л. Н. Толстой, направен през 1912 г. Скулптурата на Достоевски е замислена от Меркуров още през 1905 г., след което той извайва около 20 бюста на писателя, преди да премине към материала на творбата – шведски гранит. Модел за статуята на големия писател става А. Н. Вертински.
Меркуров предлага готовите си произведения на Московския съвет и на специалната комисия, ръководена от А. В. Луначарски. Те биват одобрени и това е първият голям успех на скулптора при новата съветска власт.
Творецът умира в Москва през юни 1952 г., погребан е в Новодевичето гробище. На могилата му се издига неговата скулптура „Мисъл“ (в голяма степен повлияна от Роден), която авторът изработва през 1914 г. През 1984 г. се открива домът-музей „Меркуров“ в Гюмри. В Измайловския парк в руската столица има негов паметник.