„Един неразделен клас
с радостни песни и шеги
дълго огласяше града
след петия час.“
Помните ли тази песен на формация „Тоника“? Великолепна песен, с която се събирахме и разделяхме в ученическите си години, изпращахме съучениците си в казарма и отново я затананиквахме, щом се срещнем след 5,10 и повече години.
През 1972 г. родените през 1965-а, а някои и през 1966 г. арменци от град Пловдив прекрачихме прага на родното училище. За всеки от нас този израз има особено значение, защото в семейните ни истории има баби и дядовци, участвали в съграждането на арменското школо (всеки според знанията и уменията си), реално давайки своя дан за съществуването на нашия 190-годишен храм на знанието.
Всички ние използваме израза „родното училище“, защото тук са учили предците ни, родителите ни и през 1972 г., след първия звън на училищната камбана, към нас – първолачетата, се затичаха по-големите ни братя, сестри или братовчеди, хванаха ни за ръчичките и ни поведоха към класната стая, откъдето тръгнахме по своя път на „големи“.
От този паметен ден имаме чудесна снимка на големите училищни стълби – отново стародавана традиция, спазвана и до днес от много класове, които се събират на годишнини от завършването си.
Нашият випуск не завърши началното си образование в арменското училище. Не, че не искахме! Не, че не ни беше забавно и много хубаво да учим, да растем, да правим пакости в онзи чуден двор с храм и камбанария или пък да търсим „съкровища“ в двора на реструктуриращата се Балабанова къща, да се пързаляме по склона на Стария град.
Не, беше решено с държавна заповед.
Заповед!
Че сградата е на храм „Сурп Кеворк“, че от това е Арменско училище на повече от 100 години, нямаше значение. Тъкмо завършили четвърти клас, в началото на лятото, дойде заповедта, с която училището се превръща в такова по изкуствата, а всички ние - арменчетата, ще можем да изучаваме майчин език в две други училищата на Пловдив.
След 1975 г. се разпръснахме като врабчета. Разбира се, тези няколко години в арменската забавачница и училището ни оставиха незабравими спомени и сплетоха сърцата ни със здрави, невидими нишки. Едно нещо остана непроменено – онази детска привързаност, щастието да си спомняме за белите и радостните преживявания там, горе, на най-високото – на Небет тепе.
Минават годините и издайнически бръчки дълбаят лицата ни. В косите ни се подават посребрели кичури, носим очила и недовиждаме. Много често се събираме не в храма, не на маса, а в гробищния парк, за да изпроводим някой от нашите близки и съученици. Вече имаме пет-шест надгробни камъка, около които да се спрем в неделните дни.
Тази година лятото е особено горещо, но се случи чудо. Няколко реда от приятел накараха кръвта ни да закипи, върна спомените ни и събуди онзи възпитаван у арменците с векове инстинкт да ни има, да градим и оставяме красиви следи след себе си. „Зад големия паметник, посветен на жертвите ни от Геноцида, има порутена чешма. Дали да не запретнем ръкави да я възстановим и да оставим нещо? Вахрам ще организира, Йоханес ще проектира, хаджи Таквор е виден майстор – ще гради, всички заедно ще съберем средства, за да осъществим тази идея кой с каквото може“.
Толкоз!
Идеи, средства, спомени летяха в общия чат от близки и далечни градове по света. Енергията се лееше и детското в нас ни оживи. И се започна…
Днес пиша тези редове през сълзи от щастие и гордост, защото хаджи Таквор съгради чешма бижу, на онова място за вечен покой за нашите предци, за обичните ни съученици и за децата ни, които един ден ще преливат нашите вечни домове с вода от нея.
„Един неразделен клас, с общи тревоги и мечти,
чертаеше своя път
и вярвахме всички, до един,
че ни чакат само празници,
че е щедро безпределно времето пред нас.“
Така се пее в онази чудна песен от младостта ни и ние вярваме, че „щедро, без предел е времето пред нас“, защото оставяме нещо на бъдните поколения. Оставяме чешма, извор на живот…
На 29 юли 2024 г. дер Храч Мурадян – духовен пастир на арменски храм „Сурп Кеворк“ в Пловдив освети общото ни дело, направи водосвет на готовата чешма и отслужи панихида за всички – родителите и дедите ни, и за нашите обични съученици, които се надявам да ни чакат там някъде във Вечността.
Имената на всички даритрели не се издълбаха върху гранита сив, но част от душите ни се вградиха в него. И в тези емоционални летни дни се роди и стих:
Чешмата
Идвай, понякога с мъката си!
Край гранитната чешма поспри!
Вода налей,
на нас прелей,
цялата си мъка в земята остави.
Земята, Чедо,
носи на мъка и болки.
Тамян и молитва,
за всички под белия камък, толкова.
Стига!
Две шепи от гранитната чешма се наплискай и върви!
Бог да те благослови!
22.06.2024 г. на Педесетница
д-р Ахавни Кеворкян
Чешмата, която се намира зад паметника, който е издигнат в знак на почит към невинните жертви от Геноцида над арменския народ, е дар за арменците от град Пловдив от учениците на Арменското училище, набор 1965-1966.