Иранското кино през последните години бележи забележителни успехи и печели престижни награди на международни кинофестивали. Кинопроизводството в тази страна се развива с впечатляващи темпове, статистиката показва, че за година се снимат около 100 игрални пълнометражни филми, приблизително към 300 пълнометражни телевизионни, над 3000 късометражни, броят на документалните пък достига 5-6000 ленти. И към тази картина могат да се добавят и забележителен брой серияли и то продължителни. Абас Киаростами, Джафар Панахи, Маджид Маджиди, Мохсен Махмалбаф, Самира Махмалбаф, Асгар Фархади са само малка част от успешните съвременни режисьори, чиито кинотворби участват в най-популярните кинофестивали по света. Разбира се, политическите промени в Иран дават своето отражение и върху киното. В първите години след революцията в мюсюлманската страна кинематографията преживява известен спад, след което – подем. Трябва да кажем, че и преди революцията киноиндустрията има забележително развитие и свой сериозен принос за това имат арменците. Така например първият игрален пълнометражен филм е заснет от арменския режисьор Ованес Оханянц (за него сме писали) през 1929 г. Неговата роля в иранското киноизкуство е неоценима, защото той е първият, който основава киношкола. През неговото студио минават много актьори и режисьори, които оставят впечатляваща следа.
Успехът на иранската кинематография през втората половина на ХХ век също би бил невъзможен без присъствието на редица арменски режисьори. Един от тях е Самвел Хачикян, който извоюва не само световна слава, но успява да съхрани и арменската култура, макар да живее далеч от родината на предците си. Обръщайки поглед към Геноцида над арменците, той снима мрачни, плашещи детективски ленти, за чиито премиери е трудно да си осигури човек билет. Пред касите тълпите от хора са огромни.
Каква е причината за този изключителен успех на арменския творец?
Трябва да се отбележи, че когато в Иран започва да се развива киното, в света седмото изкуство е на етапа на преминаване от нямото кино към това със звук. Така че на практика страната прескача този начален път и директно се втурва към филмите с глас. А кинематографията се формира в голяма степен благодарение на театралните режисьори, сред които огромен е приносът на Хачикян. Вдъхновен от успеха на поставената от него драма „Сиви завеси“, той решава да я екранизира. Така през 1954 г. на екран излиза „Момичето от Шираз“. Филмът се показва в кината в продължение на месец и половина. Впрочем тук е мястото да кажем, че киномрежата и много от киностудията в Иран принадлежат предимно на арменци – „Хамлет филм“, „Шахаб филм“, Диана филм“ и други.
„Момичето от Шираз“ се нарежда сред първите филми в Иран, създаден на професионален киноезик. Творчеството на Самвел Хачикян бележи нов етап в развитието на изкуството в страната като цяло – както театралното, така и кинематографичното. Преди това филмите представляват предимно движещи се картини или театрални драматизации. За зрителя лентата на арменския творец се оказва привлекателна с неочакваната интерпретация на класическата тема, където обществото е представено от слаби и егоистични хора, които се противопоставят на света на чистите и светли чувства. Героите са живи и убедителни: Мейри, която се крие зад сивите завеси на хотела; бащата, опитващ се да подобри живота си за сметка на брака на дъщеря си; противникът на общоприетия морал, благородният и образован Сириус, който е персонаж на новото време. И така, благодарение на „Момичето от Шираз“ иранското кино се издига на нов етап на развитие. Самвел Хачикян разбира, че има много нерешени проблеми в индустрията и затова се заема със създаването на студио „Ажир филм“, което по-късно е предопределено да заеме водеща роля във филмовото изкуство на страната. Така режисьорът се оказва в началото на прогреса на иранското кино.
Не без основание именно театърът, за който творецът пише пиеси през 40-те години на миналия век, предхожда формирането на киното. Арамаис Ховсепян, Ирен Зазян, Туни Аматуни и други артисти под ръководството на Самвел Хачикян създават актьорска и режисьорска филмова школа. „Много ирански звезди се появиха благодарение на С. Хачикян, те бяха закалени и шлифовани от него“, пише вестник „Алик“ през 1958 г.
Ирански актьори и режисьори, разбира се, също работят в студиото на арменеца. Когато е възможно, филмите се дублират на два езика - персийски и арменски. Въпреки това, като си сътрудничат с персийски колеги, арменските майстори, които са под постоянното влияние на културата на друг народ, се опитват да не загубят своя национален облик. Така че предимно те правят избор в полза на филмовата адаптация на арменската класика, подобно на режисьорите в годините на формирането на „Арменкино“.
Самвел Хачикян планира да заснеме „Лов на Лалвар“ по едноименната творба на Вахан Миракян, но филмът остава незавършен, тъй като са необходими големи финансови ресурси. Картината е замислена като мюзикъл и е първият филм с цвят в кариерата на режисьора. Той успява да въплъти идеята си през 1959 г. с творбата „Хълмът на любовта“. Отразяващият съвременността филм е музикален, тъй като този жанр е популярен през онези години. Възможно е тади работа на Хачикян да е вдъхновен от „Песен за първата любов“ от Юрий Ерзинкян и Лаерт Вахаршян, който е представен с голям успех в Техеран година по-рано.
Арменският режисьор е в постоянно търсене на нови идеи, така че обратът, който настъпва в по-нататъшната му кариера, не може да се смята като нещо неочаквано. След лиричните филми за любовта Хачикян се заема да работи над творби с криминална тематика, където присъстват кръвожадни образи на престъпници. Сред тях са например „Полунощен ужас“ и „Една крачка до смъртта“, като за последния пресата пише, че може да съперничи на американските екшъни.
Героите в „Една крачка до смъртта“ са терористи, които взимат за заложник дъщерята на хирург. За зрителя от 50-те години тази тема все още не е позната и лентата впечатлява публиката с неочакваните си сюжетни обрати и нови актьорски решения. След като избира жанра на екшън филма или по-скоро трилъра, като нов начин за показване на своето време, Хачикян заснема още ред подобни творби – „Ужас“, „Стачка“, „Световъртеж“, „Страх“ и други. Режисьорът привлича свежи сили в киното и по този начин открива нови перспективи за развитие на киноиндустрията. Жанрът на екшъна предполага известно напрежение и динамика на сюжета, а това изисква по-задълбочени технически познания. Хачикян успява в тази посока и неговият творчески растеж не може да остане незабелязан от пресата. През 60-те и 70-те години на миналия век творецът се насочва към детективския жанр, а в света на киното си спечелва титлата „майстор на страха“ или „Алфред Хичкок от Иран“. Между другото, на самия Хачикян този прякор не му допада. Но по отношение на популярността той едва ли отстъпва на западния си аналог: по време на премиерите на филмите на иранския режисьор с арменски корени по улиците има истинско стълпотворение.
Споменахме, че темата за Геноцида над арменците дава отражение в работата на Хачикян. Филмите в жанра на трилъра и детектива са израз не само на творческите търсения на режисьора, но и на неговата гражданска позиция. Той критикува обществото, което поражда насилие и начина на живот, което може да се превърне в трагедия за цяла една нация. Тук в по-голяма степен става дума за Геноцида, засегнал и семейството на майстора. Така че тази тема е особено важна за него като арменец. В едно интервю творецът казва: „Баща ми беше един от тези, които по чудо избягаха по време на клането в Първата световна война. Още от детството си слушах от него много истории за побоища, кървави истории и имах желание да покажа въобще зверската жестокост на човека по отношение на друг човек".
Изследвайки реалността, Самвел Хачикян не само не се отдалечава от темите, които го вълнуват, но, напротив, успява да ги отрази по-дълбоко. Може би затова връщането му към лирическите и психологически филми е съвсем логично. След като натрупва нов опит, режисьорът заснема „Никога без любов!”, „Кръстопът на инциденти” и най-съвършената си работа – „Сбогом, Техеран!”, която е показана в много европейски страни.
Така през 70-те години на миналия век Иран става една от страните с мощна киноиндустрия, която днес произвежда стотици филми и организира фестивали. Страната се превръща в признат център на киното на Изток със свой индивидуален облик и за това своя неизменна заслуга има Самвел Хачикян.
За да бъде пълна картината за влиянието, което арменецът оказва в Иран в сферата на изкуството, трябва да кажем няколко думи и за неговите театрални изяви, с които той стартира. Историята на театъра в Иран в голяма степен е свързана с началното училище „Хайгазян“, където преподава такава забележителна фигура като Ованес Хан-Масеян и където работят бъдещи крупни дейци на науката и изкуството като езиковеда Храчя Аджарян, литературоведът Никол Ахпалян, политикът Каспар Ипегян и други. Именно в това училище се създава театрален кръжок, откъдето се заражда и арменското театрално движение в Техеран.
В началото на ХХ век в арменската диаспора се формира друг театрален център, който, за разлика от романтичния – константинополския, се развива по посока на източноарменското реалистично сценично движение. И ако театърът на Константинопол може условно да се нарече на актьора, то иранският театър е на режисьора. Тази школа възпитава такива блестящи режисьори като Мъгърдич Ташчян, Епрем Бароян, Мануел Марутян, Самвел Хачикян и много, много други. Техните творчески позиции и естетически възгледи, разпространяващи се в арменската диаспора, оказват значително влияние върху по-нататъшното развитие на националното театрално движение в чужбина.
Сценичното движение в Иран достига своя пълен разцвет след 1934 г., когато по покана на правителството на Персия в страната пристига великият арменски актьор Вахрам Папазян. Задачата му е да се създаде Национален държавен театър. Откриването е на 16 февруари в театър „Палас“ в Техеран с трагедията на Шекспир „Отело“. Спектакълът е поставен от самия Папазян и се превръща в голямо събитие в културния живот, широко се коментира в медиите.
Що се отнася до родения през 1923 г. в Табриз Самвел Хачикян, той от малък се интересува живо от литература и журналистика. Влечението му към изкуството на театъра е толкова голямо, че той поставя първата си пиеса – драмата на Джафар Джабарлъ „Севил“, преди да е навършил 16 години. В началото на 40-те години, когато работи като сътрудник на арменското издание „Алик“, му се открива възможност да прояви още повече своите възможности на творец, тъй като точно тогава се основава ТЕАТ – „Трупата на младите арменски любители на изкуството в Техеран“. По това време Хачикян, който е вече доста известен журналист и писател, става и постоянен автор на трупата, която благодарение на неговите пиеси успява да начертае собствен път на развитие. Двете драми на режисьора – „Сара“ и „Сивите завеси“ подобно на чеховските пиеси определят стила на ТЕАТ и спомагат за нови интерпретации на класическите произведения.
Постановката „Сара“ ознаменува новия творчески етап в кариерата на талантливия арменец. Премиерата на пиесата е през март 1952 г. и се превръща в събитие, което излиза дори от рамките на личния успех на режисьора. Възприета е като значително постижение на сценичното изкуство на арменската общност като цяло. Оформлението на спектакъла е новаторско за иранския сценичен живот и разкрива Хачикян като последовател на съвременните театрални тенденции. Нека не пропускаме факта, че не говорим за европейска държава, а за една мюсюлманска страна с твърди и дори закостенели традиции.
Когато се заема с поставянето на другата си пиеса – „Сивите завеси“, той отново се придържа към вече използваните принципи, но отделя по-голямо внимание и на музикалното оформление. А както вече посочихме по-горе, скоро се решава да разшири своите творчески хоризонти и да посегне и към киното, екранизирайки тази творба.
С яркото си присъствие в театралния живот и този на киноиндустрията Самвел Хачикян записва завинаги трайно името си в културния живот на Иран.