"Майсторът и Маргарита" превръща авторът на романа Михаил Булгаков в световноизвестен, разбира се малко по-късно. И до днес неговото магично слово е завладяващо и паметно. Но в най-трудните за него времена, когато се е нуждаел от другарска подкрепа, край него са били неговите приятели арменци. Сред тях са известните дейци на културата и изкуството Александър Спендиаров, Александър Мелик-Пашаев, Григорий Калишян. Знаменитият автор е свързан с арменците още от времето на гражданските войни в Северен Кавказ, а след това и в Закавказието.
Решавайки да се заеме с писане младият киевски лекар посещава Владивосток, Грозни, Тифлис и Батуми, където се сблъсква с противоречивата руска действителност в началото на ХХ век. Първата съпруга на писателя Татяна Киселгоф пише в мемоарите си: „През есента на 1919 г. дойде призовка от белите... Дадоха му военно яке (френч) и шинел и го изпратиха във Владикавказ ... Тогава Булгаков живееше в една стая с някакви арменци...“. Несъмнено дори това кратко житие-битие сред местните арменци вече му дава определена представа за конкретни хора, за нравите и обичаите на арменския народ като цяло.
Сред първите близки познанства трябва да се открои като дълготрайно едно истинско приятелство – за цял живот, между руския писател и красивата арменка от Тифлис Мария (Марика) Чъмишкян. Вече трайно установен в Москва, през 1928 г. Булгаков изведнъж се запалва от желанието да поеме към по-топли земи – в Тифлис и Батуми.
В спомените на втората съпруга на писателя Любов Белозерска, е отделено доста място на познанството му с, както пише тя, "млада и много хубава девойка", която впоследствие дълги години е свързана със семейството им и на която "се падна печалният дял да дежури край постелята на умиращия Булгаков като медицинска сестра и приятелка".
Известен факт е, че когато Марика пристига в Москва през 1929 г., благодарение на твореца се омъжва за неговия приятел Сергей Ермолински. Това мило семейство дълги години е неотменна част от топло приеманите в дома на писателя арменци.
През 1927 г. Булгакови се запознават с именития арменско композитор Александър Спендиаров. Белозерская пише, че център на внимание е интересна "светлокоса и с много гъста коса", което се сприятелява с тях и им става учител по английски език. Дъщерята на арменския музикант Марина притежава изключителни творчески способности: тя пее, рисува, проявява артистична дарба, а също така е и талантлив учител.
"…Ние с татко бяхме у Булгакови. Когато пристигнах, Михаил Афанасиевич, Любов Евгениевна и баща ми седяха около масата. Порази ме това, че татко бе така тъжен, мрачен… Чувстваше се, че сред московската суматоха той изпитваше носталгия към Армения" – така Марина Спендиарова си спомня една от срещите с писателя и съпругата му. А през лятото на 1930 г. семейството на писателя присъства на операта "Алмаст", създадена от арменския маестро. В мемоарите си Белозерская сочи, че това "прекрасно произведение" оставя у тях "неизгладимо впечатление".
От 1930 г. Булгаков вече работи в МХАТ като режисьор-асистент. В този период той се сближава с видни московски арменци – Георгий Акулов и Рубен Симонов. Живописецът и театралният художник Якулов, живеейки в един дом с Булгаков, е тясно свързан с литературната и актьорската среда. Съвременниците на писателя смятат, че нашумялата пиеса "Зойкината квартира" е вдъхновена от "реалностите на Якулов", намирайки прототипа за героинята на пиесата в лицето на съпругата на арменеца – екстравагантната еврейка Наталия Шиф. След брилянтното представяне на спектакъла от вахтанговците, декорът за който е "откровено копиран" от къщата на "Садовая", прякорът "апартаментът на Зойка" се затвърждава за студиото на Якулов... Яркият изпълнител на ролята на Аметистов в пиесата, известният актьор и режисьор Рубен Симонов, често се среща с Булгаков – както по творчески въпроси, така и не "творчески" (става дума за обилните арменски празници). Работата по интересната пиеса продължава успешно и Симонов веднъж отбеляза: "Човек може да разбере колко бях щастлив и колко ми беше скъпо доверието на Булгаков". Самият актьор винаги подчертава, че те, живеейки близо един до друг, често се виждат и срещите им доставят голяма радост и на двамата. За това свидетелстват записите в дневника на третата съпруга на Булгаков – Елена Шиловская, която отбелязва, че приятелството на художника с Булгаков продължава до последните дни от живота на писателя.
Писателят поддържа много тесни контакти и делови отношения с ръководството на МХАТ, където секретар на дирекцията на театъра и личен секретар на Станиславски е Хрипсиме Таманцева, която има видимо влияние върху видния руски режисьор. Тя се нарежда също сред близкия му приятелски кръг. Тази умна и обаятелна арменка успява да привлече симпатиите на неговата чета, посветена е в семейните дела на Булгакови, а съпругата му в спомените си разказва с топлота за нея. Елена пише, че "Рипси е една от малкото, които приветстваха нашия брак, отбеляза също, че тя е "доста колоритна и влиятелна личност", която почти "управлява" театъра…
В МХАТ има още един влиятелен арменец – Григорий Калишян, който става негов директор през 1939 г. Пътищата му се пресичат с тези на Булгаков по повод подготвящата се нова постановка на писателя за младия Сталин "Батум". Тя обаче така и не стига до сцената, най- вече заради нежеланието на самия вожд на народа, който решава, че е неуместно да се прави постановка за него.
В средата на 30-те години все повече укрепва връзката на Булгаков и с видния музикант и диригент в Болшой театър Александър Мелик-Пашаев. Според спомените на съпругата на писателя "Мелик", както обикновено го наричат в московските приятелски кръгове, е не само душата на всички приеми и партита, но и делови и сериозен участник в четенията и прослушванията, провеждани в апартамента на Булгаков. Реакцията на новите му пиеси и други творби от такива талантливи и интелигентни хора като Рубен Симонов и Мелик-Пашаев е много важна за лесно уязвимия и донякъде дори подозрителен Булгаков, а пълните с огън, живот, бурен арменски темперамент и гостоприемство негови приятели, винаги "съответстват" на обстоятелствата, издигат творческия и "боен" дух на писателя, обграждат го с искрена любов и приятелство в най-трудните моменти.
През последните години от живота на Булгаков броят на гостите в къщата му намаля, не защото е преследван от неуспехи, от него се отдръпват и оттеглят,само защото самият писател вече беше тежко болен... Шумните пиршествата и срещите с множеството "действащи лица" биват заменени от Булгаков с все по-нарастващо желание за усамотение, дори за някаква откъснатост. Той все повече предпочита да му гостуват само "своите". А сред тях безусловно се нарежда Мелик-Пашаев, който си припомня как в дома на писателя в минутите на душевен подем те се веселят и и дори пакостят като деца, изобразявайки едни или други фигури на Московския художествен театър (МХАТ).
Старите верни арменски приятели не забравят гостоприемният дом и след като Булгаков напуска този свят. Макар че за повечето е трудно да прекрачват този праг, където винаги е царяла артистична атмосфера, имало е закачки и добродушни шеги, смях, забавление, а сега там се среща смразяваща и необичайна тишина... През пролетта на 1940 г., няколко седмици след смъртта на писателя, Мелик-Пашаев споделя с вдовицата на Булгаков: "...Всичко, което трябваше да кажа, би било толкова неделикатно, би било толкова празно и несъответстващо на моето усещане за незабравимия Михаил Афанасиевич. Пред мен има пощенска картичка. От нея ме гледат замислени нежни очи. Голямото, интелигентно чело е прерязано с широк, едър почерк. Това е всичко! Всичко във външния свят, което е останало от любимия ми приятел - и дори четириръката "Лешникотрошачка", подарена ми от него преди много време, в първите дни на щастливото ни запознанство. Колко ужасно е да осъзнаеш, че всичко това е било!". Мелик-Пашаев дълбоко съжалява, че всичко, свързано с Булгаков, е вече в миналото и нищо не може да бъде върнато или съживено...
Поглеждайки назад към миналото на Булгаков, с полета на творческия дух, с истинските страсти и бурите на живота, неволно човек осъзнаване, че всичко това е било реално: в поредица от години както в радост, така и в беда, в най-трудните времена, майсторът на вълшебното слово е заобиколен от обикновени и изключителни арменци, а тяхното обогатяване е взаимно и ползотворно.