Анимационната лента „Зората на Аврора“ е предложението от Арменската филмова академия от името на Армения за номинацията „Най-добър чуждоезиков филм“ за наградата „Оскар“. Дали ще успее да стигне до финала след цедката, на която биват подлагани лентите, ще стане известно скоро.
А дотогава, нека да видим какво разказва авторът на творбата Инна Сахакян, която вече имаше възможност да представи работата на екипа си на авторитетния кинофестивал за анимация в Анси (Фланция), както и на още ред други фестивали в Португалия, Хамбург, Амстердам, в Лос Анджелес и на други места.
Анимацията се основава на реална история – за живота на едно 14-годишно момиче, което губи цялото си семейство по време на масовите убийства и гонения над арменците в Османската империя през 1915-1918 г., успява да преживее ужасяващите неща, които й се случват, благодарение на огромната си воля за живот оцелява, щастливата случайност й се усмихва в лицето на американски мисионери и така тя попада в САЩ. След като се посъвзема от преживяното, решава да разкаже за всичко, което се случва на нея, на близките й, на арменците. Историята за спасяването й се превръща в истинска сензация, американските медии с месеци пишат за нея, а Холивуд решава да направи игрален филм. В него тя играе самата себе си. Нямата лента става една от най-касовите за времето си. Годината е 1919-а. След като излиза на екран „Търг на души“, всяко трето американско семейство се включва в кампанията по събиране на средства в помощ на жертвите от Голямото клане. Събрана е колосалната сума от над 60 млн. долара, с които създаденият Комитет в помощ на Близкия изток помага на десетки хиляди осиротели арменчета.
С времето обаче, особено след като нямото кино потъва в забрава, филмът за Аврора също се забравя. Дори допреди 30-ина година се смяташе за изгубен. Едва през 1994 г., само няколко месеца след смъртта на главната му героиня Аршалуйс (Аврора) Мардиганян се оказа, че все пак има оцелели части от „Търг на души“. А днес режисьорът и кинодокументалистът Инна Сахакян реши да възроди разказа за живота на момичето чрез анимация, ефектно съчетавайки я със запазените фрагменти от немия филм и архивни кадри от интервю, дадено навремето от самата Аврора.
Идеята се ражда преди седем години. И далеч не е да се разкаже историята на Аршалуйс. „По повод 100-годишнината от Геноцида над арменците искахме да направим серия от късометражни анимационни филми – алманах от 10 къси истории, които да започват с документалните свидетелства, събрани от институт „Зорян“. И всяка от тях трябваше да завършва с анимация в различен стил, в зависимост от разказвача. Започнах работа с архивите, прегледах над 100 интервюта. Беше много трудно да избирам, защото всички истории бяха ужасни, тежки и нямаше никаква надежда“, разказва Инна Сахакян.
Докато тече този процес от института й предлагат да чуе записа и на Аврора: „И тя ме потресе. Интервюиращите, които отиват при нея, също не подозират нищо за миналото й. Просто решават да направят поредното интервю с поредния оцелял, задавайки й стандартните въпроси. Но тя започва да разказва за Холивуд, за работата над филма и тогава те разбират, че това е човек, комуто трябва да се зададат други въпроси. Когато прегледах материала, разбрах, че Аврора е уникална. Спряхме проекта, над който искахме да работим и започнахме да снимаме за нея“, продължава разказа си режисьорът.
Инна Сахакян споделя, че две са причините, накарали нея и екипа й да се спрат върху анимацията – артистична и практична. Според нея в Армения нещата не са особено добри с игралното кино – от гледна точка на актьорите и на техниката. „Така че беше трудна задача, не казвам неразрешима, но за мен като режисьор беше трудна. Още повече, че нямам опит в игралното кино. Нямах такъв и в анимацията, но тя дава повече творчески възможности, повече свобода. И още когато чухме как в интервюто си Аврора разказва за своя живот, веднага си представихме всичко в цвят, като в приказка. А и, разбира се, с помощта на анимацията е по-леко да се говори за травмата“, припомня тя началото на работата.
Инна Сахакян твърди, че историите на Аврора я вдъхновяват, особено, когато разказва за бизнеса на баща си, как са оцветявали памук и как тези нейни ярки и много цветни детски спомени й служат като основна референция. „Моментът на щастие в нейното детство е най-ярката точка, след което цветовете започват да изчезват и остава само червеното, като символ на загубата. Подсъзнателно най-вероятно са повлияли много неща. Даже Параджанов ми беше в главата. Имахме много добър екип от артисти от Армения и Литва. Имахме много опити, много провали, но в резултат постигнахме това, което искахме“, споделя още режисьорът.
Проектът се разработва четири години, пише се сценарият, търси се финансиране. А след това в продължение на три години и половина екипът работи над самия филм. Процесът е дълъг и сложен: „Първо се опитахме да правим анимация без игрално кино. Беше много трудно. Защото за аниматорите и художниците е много сложно да създават лица и движения от нулата. Всичко изглеждаше много комично. Затова решихме да заснемем всички анимационни части. Всичко се правеше на зелен екран, заснет от Рубен Казарян, който по-късно беше режисьор на монтажа. Беше много трудно, защото трябваше да снимаме всеки актьор поотделно. Дори и диалогични сцени. Тогава започна COVID. След като снимките бяха готови, илюстратори и аниматори работиха върху материала. За това не се говори, но в общи линии така работи анимацията в наши дни“, обяснява част от работния процес Сахакян.
В това свое интервю Инна Сахакян говори и за една друга, не по-малко печална част от живота на Аршалуйс Мардиганян. В Америка, след като отказва повече да се снима в киното, макар че има подобно предложение, тя се омъжва, има син. За това в „Зората на Аврора“ не се разказва. Режисьорът добавя, че тази история е достойна за отделен филм, а тя решава да се ограничи само в рамките на пет години от живота на своята героиня. „Тя има трудни отношения със сина си. Най-вече заради това, че той се жени не за арменка, а за филипинка. В крайна сметка Аврора умира в старчески дом и тялото й дори не е прибрано от сина й. След няколко години прахът й е положен в братската могила на Лос Анжелис. Синът й умира през 2016 г. Има данни за съществуването на внук, но той не се свърза с нас, макар че го търсихме. Не мисля, че знае каквото и да било за баба си“, посочва Сахакян.
Що се отнася за изчезването на филма „Търг на души“, според нея днес не може да се каже какви са причините. Допуска се, че материалът не е съхраняван правилно. Знае се, че лентата е показвана чак до 1923 г. „Открихме рекламни материали. Съхранени копия е имало в Марсилия. Те са премонтирани от оператор арменец, който получава лиценз и иска да ги покаже в Армения. След Втората световна война той репатрира в Армения и взима филма със себе си, разполага с девет бобини с филмова лента. До нас е достигнала само една. Има теория, че КГБ взима филма на батумското пристанище, така че може да се допусне, че го има в някакви архиви. Днес никой нищо не знае. Може и някога да се открие нещо. Случват се и чудеса“, допълва режисьорът.