Романът на немският писател Едгар Хилзенрат „Предсмъртна приказка“ не е познат у нас. Както впрочем и самият автор. Единствената преведена на български негова книга май си остана „Нацистът и фризьорът“, издадена през 2012 г. от изд. „Колибри“. В писателската си кариера той има много романи и разкази. Първият му роман „Нощ“ излиза през 1964 г., следват „Внимавайте, другарю Манделбаум“, „Майната й на Америка“, „Приказка за последната мисъл“ (позната повече като „Предсмъртна приказка“), „Завръщането на Йосел Васерман у дома“, „Приключенията на Рупен Яблонски“, „Крайна дестинация… Берлин“, „Те барабаниха в ритъм с юмруци“ и други.
Бъдещият писател се ражда в семейството на търговец-евреин в Лайпциг, но расте в Хале. В края на 1938 г., когато започват погромите над евреите, заедно с майка си и по-малкия си брат търсят спасение от т.нар. „Кристална нощ“. Установяват се в Румъния, където трябва да ги последва главата на семейството. Баща му обаче така и не успява да стигне до тях поради избухването на войната, но отива във Франция, където остава до края на военните действия и оцелява. Само че съдбата на семейството му не е така безметежна. През 1941 г. двамата братя и майка им, както и повечето им приятели и близки са откарани от Сирет в гетото на Могильов-Подолски в окупираната румънска област Трансилвания. През май 1944 г. евреите са освободени от Червената армия. Младият Едгар извървява пътя до Сирет пеша, откъдето отива в Чернивци. Оттам заедно с други оцелели свои сънародници с фалшиви паспорти успяват да се доберат до Палестина, като по пътя е арестуван многократно – за кратко и освобождаван. Докато живее там, работи каквото му попадне, но не се чувства добре, средата му е чужда и през 1947 г. решава да отпътува за Лион, където се е установило вече семейството му. Когато пристига във Франция, баща му настоява момчето да изучи кожухарския занаят.
В началото на 50-те години Едраг отново е на път – погледът му е насочен към САЩ. Емигрантът се установява в Ню Йорк, отново започва да се препитава от случайна работа, но се заема и с писане. Така през 1964 г. се появява първият му роман „Нощ“. Когато го публикуват в Германия, се пораждат известни проблеми и ръководството на издателството го изтегля от пазара. За да си спести неудобствата, следващата си творба – „Нацистът и фризьорът“ (1977 г.) решава първо да публикува в САЩ на английски. Това е големият пробив на Хилзенрат. Романът му донася световен успех и го утвърждава като писател. Английският език обаче не е силната му страна и за да може да продължи да пише, решава да се завърне в родината си. От 1975 г. заживява в Берлин, става член на ПЕН-клуба в Германия и твори там до смъртта си през декември 2018 г.
Но ако разказваме за този писател, то е заради „Предсмъртна приказка“ – творба, посветена не на Холокоста, а на Геноцида над арменците. Когато в Германия преди време решават да поставят пиеса по този роман, става дипломатически скандал – посолството на Турция и турската общност изпадат в истерия. Причина за негодуванието най-вече е плакатът, изобразяващ лежащ на пода човек, покрит с бял чаршаф, над когото се развява турския флаг. А надписът цитира думите на турския президент Ердоган: „В нашата история не е имало геноцид“. Впрочем този роман донася на автора си престижната награда „А. Доблин“.
Ако в „Нощ“ и „Нацистът и фризьорът“
Хилзенрат пише за Холокоста, третия си роман решава да посвети на трагедията на арменския народ. Този ярък, самобитен автор, следващ своя стил на писане, разказва за ужасите на престъпленията, за скръбта и поезията, но в романите му се прокрадва и хуморът. Някои от съвременниците му не могат да приемат именно това – да се пише с хумор за кошмарните човешки престъпления, твърдят, че не знае за какво става дума. Но той отлично познава материята, защото я преживява на собствен гръб като 15-годишно момче, което живее три години в гето. Да, не е концентрационен лагер, но животът и в гетото не е никак лесен. Впрочем именно там младежът решава, че ще стане писател. Оттам у него се затвърждава дълбокото убеждение, че темата за геноцида е неразривно свързана с хумора и гротеската. И смехът на Едгар не може да бъде наречен печален. В романите му се разказва за мъчение и смърт, но се чувства и необикновена воля за живот, подправена с пронизващ лиризъм. Точно така авторът поднася историята и в „Предсмъртна приказка“, написана в „хилзенратовски стил“, който някои определят като „еклектичен“. Самият писател обаче нарича книгата си „нелоша сплав от черен хумор и поезия“. В нея се съчетават приказка и реалност, жестокост и нежност, ирония и дори секс. Сексуалните подробности не са самоцел, не са представени, за да „зарибят“ читателя, а защото са част от виталността на писателя, чрез която той успява да надмогне трагичното.
„Предсмъртна приказка“ е книга за арменците, но не е написана за арменци. И в това се крие нейната ценност. Това е разказ за последния ден от живота на 70-годишния швейцарски арменец Товма Хатисян, който лежи на смъртния си одър. Той не познава своето семейство, не знае дори истинското си име. Оставен е като бебе на пътя, по който през април 1915 г. турците натирят арменците към пустинята и е прибран от турско семейство.
„В продължение на 60 години оцелелите от геноцида ми разказваха историята на клането, истории от Хаястан, който също се нарича Турска Армения или Анадола, както искате. От много от тези истории измислих своя собствена. И по този начин в един прекрасен ден имах истинска семейна история, престанах да бъда човек без род и племе. Опознах корените си. Отново имах баща, майка и много роднини. Получих истинско фамилно име, фамилия със собствена история, фамилно име, което мога да предам на децата и внуците си. И, виждате ли, г-н генерален секретар, тази история все още е малко объркана в главата ми. Но скоро най-накрая ще се конкретизира и ще стане толкова естествена, колкото са всички истински човешки истории.
- Кога ще се случи това? – попита генералният секретар.
- Скоро.
- Пълната яснота идва винаги твърде късно, - отбеляза генералният секретар. И почти шегувайки се добави: - Тя идва само с предсмъртна мисъл.
- Но все още не е късно, - отговорих аз. – С предсмъртната мисъл ще дойде окончателната яснота. И аз вече я виждам: предсмъртната мисъл ще въведе ред в главата ми, ще постави всичко на мястото му. И този окончателен порядък плавно ще отнесе живота ми. Хората ще говорят за мен: вижте, той умря като дърво. Дървото може да изгуби листата си, но никога няма да загуби корените си. Защо при хората трябва да бъде по-различно?.“
Така говори героят на немския писател. Предсмъртната мисъл навестява Товмас Хатисян и му разкрива историята на неговия род. Той вижда майка си, умираща от жажда и глад измежду изпратените в пустинята арменци, познава баща си, като по чудо избегнал смъртта през 1915 г., за да загине години по-късно в газовата камера на един от нацистките концлагери, наблюдава живота на членовете на своето многобройно семейство, на своя „кертастан“, при три поколения.
Много от историите Хилзенрат разказва в два или три варианта, всеки от които е типичен като животоописание на преживелите геноцид, било то клане на арменци, унищожаване на евреи, на босненски мюсюлмани или масови убийства в Руанда. В тъканта на романа органично са вплетени арменски легенди и поверия, обичаи и ритуали, факти от арменската история и библейски алюзии. Преминали през призмата на националната трагедия, тези фрагменти се подреждат в странен, буквално балансиращ на границата на реалното и измислицата свят. Абсурдните, недопустимите, противоестествените ситуации в „Предсмъртна приказка“ се появяват като ежедневни, възприемат се с простота, понякога достигаща до парадоксална наивност.Ето още един малък откъс:
„-Тази арменска тълпа има златни ръце, - каза валията. - Всичко, което правеха, беше с високо качество. Очевидно им помага самият Сатана, иначе как може да се обясни защо са направили всичко толкова добре. Виж, ефенди, дори аз, вали Бакир, си шиех ботуши при арменец, цивилното ми облекло и дори униформата са ми скроени от арменец. Това, което правеше този арменски шивач, винаги беше издържано по отношение на стила. Работата му се отличаваше с много високо качество, а това се хвърляше на очи и предизвикваше подозрение. Но каква е разликата. Аз с удоволствие носех тези арменски ботуши заедно с дрехите и униформата. Човекът, който ми шиеше мундира, беше майстор в работата си… И въпреки това ми се наложи да го разстрелям, когато стана ясно, че в списъка на лицата, получили право на живот, има твърде много шивачи.
- Разбирам, вали-бей.
- Да, колко жалко! – възкликна валията“.
Постепенно писателят достига до ефекта на абсолютната дехуманизация на ставащото. И заедно с естетиката на черния хумор, изобличителният патос на романа му придобива наистина изпепеляващ характер.
„- Знаеш ли, вали, откакто правителството най-после реши да разпитва арменците, вече не се нуждая от рициново масло, защото техните викове по време на изтезанията са най-доброто слабително.
- Слава на Аллаха, - отговори му валията. – И с мен е същото.
- И вие ли повече не пиете рициново масло?
- Не, мюдир бей. За своя дълъг живот се налапах с достатъчно масло.
- А вие как мислите, дали Аллах в своята далновидност не е направил арменците толкова крякащи специално за това, за да регулират нашето храносмилане?
- Постъпките на Аллаха не подлежат на обяснение, - отговори валията. – Но вашето предположение, мюдир-бей, може би е напълно в областта на възможното.
… Мюдюринът каза:
- Всички арменци са уверени, че са братя и сестри. Ето сега, кажи на своя брат какво поисках от теб и какво трябва да направиш с него.
- Поискахте от мен да циментирам всичките му изходи.
- Кои изходи? Обясни на своя брат.
- Единият изход е, от който се отделя несмляната храна, и другия, от който се отделя вода.
Мюдюринът се обърна с усмивка към баща ти.
- Е, ще подпишеш ли сега признанието си?
- Не, - каза баща ти, - нищо няма да подпиша!“
Така тази ужасяваща история продължава още известно време, но следващата сцена в романа е изпълнена с поезия и светлина:
„- Бабо, кажи как съм се появил на света?
- Всички арменски деца се появяват някак си.
- Но как, бабо?
- Ами така: арменските момичета се раждат под смокиново дърво.
- А арменските момчета?
- Под лозница.
- Но тук не расте грозде.
- Правилно, - каза бабата. – Ние живеем високо в планината, тук има само оскъдни ниви и пасища.
- Къде е тогава моята лоза?
- Зад кюрдските планини, от другата страна. Там, където е морето.
- Това далеч ли е?
- Не, мой малък принце, мой паша, на два дена път с талига, теглена от магаре.
- Така значи, зад планините, където е морето?
- Да, малък мой паша.
- И там е страната на лозите?
- Да, тя е там. Когато се раждат арменските деца, Божията Майка се усмихва и благославя смокинята и лозата и всички птици запяват с ангелски гласове.
- Разкажи ми как е било, когато аз съм се родил?
- Не знам точно, малък ангеле мой.
- А кой знае?
- Как кой, твоята лозница, разбира се. Тя знае…“.
За геноцида никой не е писал така. „Най-оригиналните писатели на новото време са оригинални, не защото ни носят нещо ново, а защото умеят да говорят за нещата така, сякаш никога не са били казвани преди“ – думите са на Гьоте. Но те са характеристика, която много точно определя идеята на романа на Хилзенрат за арменците.
„Предсмъртна приказка“ бе преведена на арменски език през 2000 г. През 2005 г. романът е преиздаден в Германия и става бестселър. А на следващата година немският автор бе удостоен с награда от Армения за „принос за международното признаване на геноцида“. Едгар Хилзенрат го прави наистина години преди родината му да се реши на тази стъпка. Но дочака и Германия публично да се произнесе по въпроса малко преди да напусне този свят. През 2016 г. немският Бундестаг не само призна извършеното през 1915-1923 г. от османските власти, но и публично пое вината за участието на своите предшественици в това толкова антихуманно деяние.