Преди 15 години в София се роди танцов състав. Ентусиазирани момичета и момчета, обединени от общото си влечение към арменския танц, решиха да отделят от времето си, за да се учат заедно на стъпките на арменското хоро, да танцуват „Кочари“ или „Шалахо“. Трябваше им вдъхновяващ ръководител и това стана Емма Шахинян, която имаше вече известен опит от пловдивския танцов състав „Ереван“. В началото имаха нужда и от опора, която да ги подкрепя. Намериха я в лицето на Арменско физкултурно дружество „Хоменътмен“-София и председателя му Дирухи Крикорян. То им уши първите носии, даде им кураж и възможност за изяви. Така бе даден стартът на арменския танцов състав „Наири“…
Мнозина сме тези, които няма да забравим първото им качване на сцена. Беше истински празник. Отбелязваше се денят, посветен на Вартан Мамигонян и неговите смели воини, защитили християнската ни вяра в далечната 451 г. Сцената в салона на Арменския народен дом се разтресе от бурните мъжки стъпки, последвани от елегантните и нежни женски движения. Макар времето за подготовка на програма да не беше дълго, танцьорите изнесоха впечатляваща програма, която накара публиката да се изправи на крака и да не иска те да си тръгват.
Така започнаха да се нижат месеци, години, участия във фестивали и телевизионни предавания, изяви на различни събития – и обществени, и частни, покани за включване в различни прояви, гостувания у нас и зад граница, . Незабравимо за „наиритата“ ще остане и първото им гостуване в Армения – само две години след създаването на състава. Макар и с малък опит, те се представиха на ниво на фестивала „Една нация, една култура“, организиран от тогавашното министерство на диаспората, вписвайки България в пъстрата картина от арменски танцови формации от цял свят. А като се завърнаха взеха важно, съдбовно решение – да бъдат независими и да поемат сами отговорността за своето бъдеще.
Въпреки че се откъснаха от Хоменътмен, столичните арменски структури продължиха да ги подкрепят – най-вече морално, радвайки се всеки път на техните участия в събития, съпътстващи арменския обществен живот в столицата и извън нея. А основната тежест за поддържането на „Наири“ легна на плещите на танцуващите. Така те вече 15 години намират сили, енергия, желание, време, устрем да се развиват. Дори когато мъжката част оредя и накрая се оттегли, момичетата продължиха дръзко напред. Членовете на състава постоянно се сменяха, едни идваха, други си отиваха, но едно основно ядро продължаваше да държи щафетата, начело с художествения ръководител Емма Шахинян. „Наири“ трупаше опит, разучаваше нови хореографии, установяваше контакти, разширяваше терена на изявите си, обогатяваше гардероба си с носии… Днес момичетата излизат на сцената с великолепни рокли, изработени от майсторските ръце на център „Терян“ в Армения, които хармонично допълват техните ефирни, елегантни и с професионално изящество изпълнени танци.
Казват, че успехът следва смелите. Макар опитът на нашите танцьори все още да не беше голям, те решиха „да скочат в дълбокото“. Така се стигна до момента, когато съставът или Школата за арменски танци, както те предпочитат да се определят, реши да подготви цялостен спектакъл – годината беше 2014 г. Четири години по-късно – през 2018 г. присъствахме на събитие, което остави огромна следа в паметта на общността ни, както и в живота на „наиритата“. Роди се танцово-поетичния спектакъл „Пътят“, който пък роди едно топло и сърдечно приятелство с танцьори от българското танцово училище „Естрея“. То продължава и до днес. Заедно те създадоха „Пътят“, съчетавайки танц, с театрализирани сценки и с прекрасни стихове, написани от Ани Чальовска.
Още много може да се разказва за интензивния път на танцовата школа, за многобройните им изяви, за появата на „калинките“ – най-малките танцьорчета, които са изключително сладки и очарователни на сцената. Но най-важното през изминалите 15 години е, че „Наири“ се превърна в своеобразно семейство, което се стреми да продължава да се развива, да търси нови пространства за изява, да популяризира арменския танц и чрез него да съхранява арменската идентичност и традиции. Усещането за семейственост се допълва и от живота на танцьорите извън репетиционната зала. Защото често те са заедно на рождени дни, сватби, различни празненства, подкрепят се, уважават се.
И цялата тази атмосфера на близост, която може да се определи с едно изречение: „Веднъж „Наири“, завинаги „Наири“, се почувства на рождения ден, когато танцьори – от първите стъпки до днес, се събраха в салона на Арменския народен дом. И празникът беше изпълнен с атмосфера, която може да се опише много кратко: топлота, приятелство, благодарност, сърдечност. През цялото време Ди джей Бедо (Бедрос Тахмизян) се стараеше да звучи арменска музика, за да могат „наиритата“ и техните гости да танцуват заедно, независимо дали знаят стъпките на арменските хора или път просто имат желание да станат част от веселието.
Момичетата от Школата се погрижиха и за кулинарната част на рождения ден. Всяка от тях се беше постарала да приготви нещо вкусно, което бе наредено на пъстра маса и предлагаше огромно разнообразие от изкушения – сладки и солени. И макар да имаше някакъв сценарий, подготвен от Емма Шахинян, той сякаш се разтвори във въздуха, защото динамиката на вечерта беше такава, че предполагаше по-голяма свобода, разчупена и извън протоколни изказвания.
С няколко думи в началото на купона към събралите се над 90 гости се обърна Емма, за да даде израз на своето усещане за тези 15 години, да благодари на всеки, допринесъл за живота на състава. С минута мълчание бе отдадена почит и към онези, които вече не са сред нас, но са оставили дирята си в „Наири“. А после микрофонът бе свободен за желаещите да споделят как те усещат състава.
Рожденият ден продължи и завърши в задружни танци и с настроение, каквото само млади хора могат да създадат.
Да пожелаем на „Наири“ да открива нови хоризонти, да се качва на нови сцени и да разпространява красотата на арменския танц и непреходността на арменската култура. А снимките, които публикуваме, са малка ретроспекция на пътя, извървян досега от танцовия състав.
Вартануш Топакбашян