Подготовката за 98-ата церемония по връчване на наградите на Академията за най-добър международен игрален филм вече набира скорост. Държави от цял свят започнаха да подават своите предложения от средата на август, а до средата на септември конкуренцията стана особено интензивна. По данни на Deadline в надпреварата досега участват вече над 50 филма, а до 1 октомври – крайният срок за подаване на заявките, се очаква техният брой да стигне до близо 90 кинотворби.
За сравнение, 86 страни излъчиха свои филми за участие в 97-ото връчване на „Оскар“-ите. От тях 15 попаднаха в шорт-листата, а пет бяха номинирани. Става дума за категорията „Най-добър международен филм“, в която се отличи бразилската лента „Все още съм тук“ на режисьора Валтер Салес. Критериите в тази категория са много ясно очертани. Филмът трябва да бъде произведен извън пределите на САЩ, не по-малко от 51% от диалозите трябва да бъдат на език, различен от английския и трябва да бъде показан в страната, която кандидатства с него, не по-малко от седем дни подред от 1 октомври 2024 г. до 30 септември 2025 г.
Тази година Армения реши да участва за престижната награда на Американската филмова академия с документалната работа на режисьора Тамара Степанян „Моите арменски фантоми“ – съвместна продукция на Армения и Франция. Нейната световна премиера се състоя тази година на 75-ото „Берлинаре“ в програмата „Форум“. В Армения кинолентата беше представена на зрителите в рамките на международния кинофестивал „Златна кайсия“ през юли т.г., в програмата „Ретроспектива“. А след това и в Мексико на Guanajuato International Film Festival. Творческият екип на документалната творба се оглавява от продуцентите Селин Лоазо (Франция), Тамара Степанян (Армения) и Карин Симонян (Армения).
Филмът потапя зрителя в света на арменското кино чрез личните спомени на режисьорката за детството ѝ, за израстването ѝ в семейството на Виген Степанян – един от най-уважаваните арменски актьори и театрални режисьори, а майка ѝ е виртуозен виолончелист. Баща ѝ умира през 2021 г. В лентата дъщерята води диалог с него, разговор, който приключва внезапно. Това е едновременно дълбоко лична и трогателна история, но и споделено съкровище, тъй като творбата е съшита от колажи от арменски филми, заснети през вековната история на „Арменкино“. В известен смисъл този диалог се задълбочава в историята на арменското кино, трагичната история на арменския народ, която е тясно преплетена с историята на семейство Степанян. Всичко изглежда като единен разказ, където преплетените факти не си противоречат, а по-скоро образуват връзки в едно единно и по-голямо цяло. Наред с използваните епизоди от арменски филми, в творбата на Степанян са вмъкнати и кадри от семейния ѝ архив, където главен герой е Виген Степанян.
Преди премиерната прожекция в киносалоните в Ереван, самата Тамара Степанян подчерта вълнението си, не само защото предстоеше филмът да бъде показан за първи път в родината ѝ, но и защото сред публиката имаше потомци на видни личности в арменското кино. Говорейки за създаването на „Моите арменски фантоми“, тя разказа как след смъртта на баща си, докато разглеждала негови фотографии и филми, имала силното усещане, че той я е хванал за ръка и я е повел из аналите на арменското кино. „Когато баща ми почина преди четири години, започнах да се обръщам назад. Мисля, че травмата прави това – кара те да се връщаш, да търсиш, да се опитваш да разбереш. Започнах да гледам домашни филми, филми, в които е играл, и негови снимки и някак си сякаш ме хвана за ръка и ме поведе по-дълбоко към арменското кино, към неговите „фантоми“. Баща ми беше играл в много арменски филми. Сякаш бях отворила кутия със съкровища. Почувствах желанието да я изследвам, да я почистя, да я покажа на света.
Това, което започна като нещо лично, бързо се разрасна. Осъзнах, че съм изправена пред огромен обем работа. Хората ми казваха, че съм луда да го направя, но аз чувствах дълбоко желание, любопитство – и може би подсъзнателно, нужда да заявя своята арменска режисьорска идентичност. Да си роден на дадено място не ти дава автоматично право да представляваш неговото кино. Например, израснах в Ливан в продължение на 17 години – познавам ливанското кино, но не мога да кажа, че го представлявам“, споделя режисьорката.
В документалния си филм Тамара Степанян се фокусира върху арменски филми от съветската епоха, създадени в периода 1924 до 1990 г. Този свой избор обяснява с факта, че отчасти баща ѝ е играл през този времеви отрязък, „но и защото исках да изследвам киното под цензура“. „Арменските филми от това време са едновременно дълбоко пропагандни и невероятно артистични. Интересуваше ме как творческото кино може да съществува сред цензурата“, обяснява тя. Допълва, че тогава не е имало жени режисьори: „Запитах се: какво е било за мен като дете и момиче да израсна с образи, създадени само от мъже? Това ме накара да се съсредоточа върху този специфичен период“.
На въпрос в интервю защо за твореца е важно да разкаже за историята на арменското кино особено сега, тя отговаря: „Армения се намира в критичен политически момент. Това е страна, която се е сблъсквала с геноцид, война, травма – и все още се сблъсква. Погледът назад ни помага да разберем, помага ни да се излекуваме. Съветското арменско кино често е било критикувано от арменците, но аз почти почувствах отговорността да кажа, че има нещо повече. Има истински произведения на изкуството. Ядосвам се, когато хората казват, че само Параджанов и Пелешян са били добри. Това не е вярно. Фрунзе Довлатян, Хенрик Малян, Хамо Бекназария, Баграт Ованисян и много други, те бяха невероятни.
Ние сме малка нация с голямо културно наследство. Исках да създам любопитство. Да, имаше и много ужасни пропагандни филми – но и шедьоври“.
Интересен елемент от творческата среда, в която расте Тамара, е, че баба ѝ навремето е била монтажист на филми. Това ѝ дава основание да разсъждава по темата за филмовия монтаж: „Някои от най-добрите монтажисти в съветското кино са били жени, но никой не знае имената им. Винаги изтъквам монтажистите във въпросите и отговорите. Защото дори днес те остават невидими. Моят монтажист Оливие Ферари е монтирал почти всичките ми филми. Когато бяхме избрани за Берлинале, настоях да дойде. Това беше първият път, в който представяше филма си на фестивал. Монтажистите обикновено не са канени на филмови фестивали“.
Тази година е доста ползотворна за Тамара Степанян, която живее във Франция. Първият ѝ пълнометражен филм „В страната на Арто“ (2025), също копродукция с Франция, откри 78-ия филмов фестивал в Локарно.
Армения регулярно участва в надпреварата за „Оскар“ от 2001 г. насам и беше номинирана само един път – през 2023 г. за филма „Американец“. Шорт-листата от подбраните 15 работи в категорията „Най-добър международен филм“ ще бъде обявена на 16 декември 2025 г., а официалните номинации ще станат известни на 22 януари 2026 г.
Тамара Степанян е родена в Армения. По време на разпадането на Съветския съюз тя се мести в Ливан с родителите си през 1994 г., във време, когато страната излиза от Гражданската война. След като учи и работи там, тя се мести във Франция, където започва да пише първия си сценарий за пълнометражен филм. През 2005 г. завършва Ливанско-американския университет (LAU), където учи комуникационни изкуства със специализация в радио/телевизия/филм. Прави редица филми още докато е в университета, включително „Иглата“ (2004) и „Последната гара“ (2005), участва във филмови работилници в Южна Корея, в Азиатската филмова академия като част от Международния филмов фестивал в Пусан през 2007 г. и в Дания, където участва в програмата за обмен в Den Danske Filmskole през 2012 г.
През 2007 г. пътува до Судан и заснема 30-сериен документален филм за телевизия за суданската култура, храна и традиции. Нейните творби включват „Моят Бейрут“ – видео/фото/аудио инсталация, която е част от експозицията Badguer I през 2009 г., „Little Stones“ – късометражен документален филм, „February 19“ – късометражен разказвателен филм, спечелил наградата за най-добър игрален филм на Ливанския филмов фестивал. „Embers“ спечели наградата за най-добър документален филм на XVII Международния филмов фестивал в Пусан.
Тамара Степанян е омъжена за кинокритика Жан-Кристоф Ферари. От близо 30 години със семейството си живее във Франция.