Сурат е пристанищен град в Индия, разположен в западния щат Гуджарат. По данни от 2011 г. в него живеят над 4-5 млн. жители, което го нарежда на девето място по население в страната. Там силно са развити текстилната и диамантeната индустрии, сериозен процент от обработката на диаманти в световен мащаб се извършва в този град. Преди близо пет века това място е било заселено с доста арменци, установили активни търговски контакти с цял свят. За тяхното присъствие в Сурат разказва статия на онлайн-изданието „Scroll.In“ под заглавие „Преди арменците да просперират в Бомбай и Калкута, те намериха процъфтяващ дом в Сурат“. Нека да проследим историята на тази арменска диаспора в един от древните градове на Индия.
Авторът на материала Аджай Камалакаран твърди, че арменците започват да се заселват в Сурат още през XIV век, когато градът е управляван от наместници, назначавани от султана в Делхи. Постепенно арменската колония се увеличава и разраства и през XVI век има значително присъствие не само по численост, но и като участие в търговския и културния живот. „Арменските търговци в Сурат продават ювелирни изделия, скъпоценни камъни, памук, коприна и други търсени скъпи стоки на принадлежали на арменците търговски кораби от Басра и Бендер-Абас, които се изнасят за Египет, Турция, Леванта, Венеция и Ливорно. За разлика от другите изселници от Западна Азия, които пристигат в Индия без семействата си (като арабите например), арменците се установяват по тези места с жените и децата си“, пише журналистът. Той уточнява, че английските търговци, които за първи път стъпват в Сурат в началото на XVII век, проявяват интерес към установяването на делови отношения с арменските си колеги. Така на 22 юни 1688 г. в Лондон е подписан договор между Ост-индийската компания и арменците. Той дава възможност на последните да пътуват и превозват стоките си до и от Европа с кораби на британската компания, предоставя им и различни привилегии.
Арменската общност в Сурат стига своя пик в средата на XVIII век, когато числеността й става около 200 души. След това, с развитието на Бомбай, Мадрас и Калкута като търговски центрове, арменската колония в Сурат започва да се разклонява и до края на XVIII век в града остават да живеят само 33 семейства на търговци. През 1820 г. там има вече по-малко от 10 арменци.В Сурат арменците построяват две църкви и гробище. Първият храм е издигнат през 1579 г., вторият – през 1772 г. Те не са се запазили, но гробището се намира под закрила на държавата. За наличието на арменска колония в Сурат пише в ръкопис, написан на арменски през 1678 г., който понастоящем се съхранява в библиотеката на Салтиков-Шчедрин в Санкт Петербург.
Най-старата арменска епитафия в Индия датира от 1579 г. и идва от гробището в Сурат. В нея пише: „В този гроб лежи тялото на уважавана дама, която се казва Марина, съпруга на свещеник Воскан. Тя беше венец за съпруга си, както се казва в притчите на Соломон. Тя се представи пред Господа, това е причината за скръб и печал за нейния верен съпруг, през 1028 година от нашата арменска ера (1579), на петнадесети ноември в първия час на петък, на 53 години . Виждайки този гроб, молете се на Господа за неговата милост“ (преводът е според Месроп Сет).
В арменското гробище на Сурат е запазен един мавзолей-параклис, в който има арменски надпис от 1695 г. От него научаваме, че това е могилата на Каландар, син на Фанус (Панос) Каландар от Джулфа, напуснал земния свят на 6 март 1695 г. Известно е, че бащата на погребания е бил най-големият арменски търговец, вероятно е бил глава на арменската общност в Индия. Именно той на 22 юни 1688 г. в Лондон той подписва споразумението за сътрудничество между Източноиндийската компания и „арменския народ“.
Заглавна снимка: Общ изглед към арменското гробище в Сурат.