По време на 18-ата сесия на Междуправителствения комитет на Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство, проведена в град Касане (Ботсвана), беше решено ковашките традиции на Гюмри да бъдат включени в списъка на международната организация. Включването в представителния списък на ЮНЕСКО на това фолклорно наследство, предавано от поколение на поколение, е много важно за гарантиране на неговата жизнеспособност и стойност.
Уебсайтът на ЮНЕСКО отбелязва, че ковачеството остава един от най-важните занаяти в Гюмри от векове. Въпреки че ковашките традиции са почти изгубени в Армения в средата на ХХ век, те все пак са запазени в този град, а някои от сегашните ковачи са пето или шесто поколение занаятчии. Ковашките декоративни елементи върху сградите са неразделна част от облика на историческата част на града.
Армения ратифицира Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство през 2006 г. В списъка на тази крупна организация от Армения са включени още дудукът и традициите за неговото изпълнение (2008 г.), изкуството на хачкара (2010 г.), изпълнението на народния епос „Сасунци Давид“ (2012 г.), традициите за правене на лаваш ( 2014), танцът „Кочари“ (2017), арменската калиграфия (2018). През 2020 г. по съвместна молба на Армения и Иран към списъка беше добавена традицията на поклонение в манастира „Свети Тадей“ (намиращ се в северен Иран).
Ковачеството като занаят първоначално има универсален характер и е свързано с производството на метал. Неслучайно сред редица народи, включително и арменците, съществуват определения като „ковач на мед“, „ковач на сребро“, „ковач на желязо“, което показва, че в ранния период ковачеството и металообработването са били слети в едно. Ковачеството като занаят се формира през периода на обработката на желязо, а Армения, като един от първите й центрове, снабдява Месопотамия и Близкия изток със суровини и готови продукти. Данни за обработката на руднично желязо датират от II-то хилядолетие пр.н.е. За широкото използване на желязото още през I-то хилядолетие пр.н.е. свидетелстват множеството археологически находки на територията на страната.
Обработката на желязото достига много високо ниво през периода на първите държавни образувания, ранните арменски държавни асоциации и през периода на кралство Ван, както се вижда от висококачествените продукти, изработени от този метал. Според исторически източници в следващите периоди обработката на метали, особено ковачеството, се превръща в един от най-развитите видове занаяти и е от голямо значение не само в Армения, но и вън от нейните предели. Армения е една от онези страни, които изнасят готови железни изделия.
През Средновековието с развитието на металообработването се появяват свързаните с него занаяти, включително ковачеството. Още тогава сред градските занаятчийски организации съществуват и други видове занаяти, свързани с коването.
За разлика от градската среда, в селата се запазва универсалността на занаята, а ковачът – дарпин – едновременно изпълнява работа като подковач, майстор на гвоздеи, дори на калайджия и оръжейник. Въпреки факта, че през XIX век градските и селските ковашки занаяти са ясно разделени, по отношение на своите основни технически и технологични процеси на работа и оборудване, те малко се различават един от друг.
Ковачницата (дарпноц) принадлежала на семейството (на рода) на ковача. По правило тя преминавала под ръководството на мъжа, който е наследил ковашки умения във фамилията. Ковачът предал тайните на занаята на един от синовете си, а при липса на наследник – на един от синовете на брат си. При това критерият не е възрастта, а специалното умение и интерес към занаята. Ако такива наклонности се проявявали у няколко от синовете, то тогава най-големият от тях наследявал право да поеме занаята, а измежду останалите се определял главният помощник.
Основните стъпки в производството на продуктите са: нагряване (нагряване), коване и закаляване. В допълнение към основните операции са използвани и допълнителни: запояване, рязане и др. Процесът на нагряване започва с подготовката на огъня в пещта. Той се запалва чрез вдухване на въздух в пещта през мехове, направени от кожата на едър рогат добитък. Това обикновено се прави сутрин на зазоряване и се гаси при залез слънце в края на работния ден. През цялото това време, дори и по време на почивката на майсторите, огънят в пещта гори постоянно. Обикновено той не се гаси, а се оставя, докато угасне сам. Желязото се нагрява, докато придобие ярък лилав оттенък. Правилното нагряване е изключително важно, тъй като в противен случай материалът може да се развали и да стане неизползваем.