„Светлината на Армения достига до нас благодарение на Мардирос Сарян. Радостна светлина, озаряваща хора, планини, плодове… Той е преоткрито съкровище. Цветът му е толкова красив, че вековете би трябвало да дадат на Сарян място от първа класа редом до нашите Сезан и Матис“, Луи Арагон
Мардирос Сарян със сигурност е име, което знаят всички арменци. И не само те. И не само почитателите на живописта. Това е художникът, признат в световен мащаб като един от най-добрите творци на Армения. Той се смята и за един от основоположниците на съвременната арменска живописна школа.
Ако гостувате на Ереван, едно от местата, които заслужава да бъдат посетени е неговият дом-музей. Той е разположен на улицата, носеща името му. В тази сграда се помещават не само негови оригинални платна в няколко зали на два етажа, но има и експозиция с негови вещи, снимки и документи. А на последния етаж е ателието на майстора във вида, в който е бил до края на дните му. Влизайки в тази част на дома, човек има усещането, че се докосва до светая светих с четките и боите, които е използвал, с платното върху статива, с книгите…
Когато Мардирос Сарян решава да се установи в Ереван, той няма къде да живее. А вече е достатъчно известен. Три години той и семейството му трябва да пребивават в един вагон, докато бъде построен домът, където днес се помещава музеят. Сградата се строи на няколко етапа. Първо се издигат два етажа и там творецът живее и работи цели 40 години – от 1932 до 1972 г. Проектът е на архитект Александър Таманян, който полага основите на арменската столица във вида, в който е днес. Триетажната галерия е пристроена по-късно по проект на друг гоям архитект – Марк Григорян, през 1967 г., когато приживе на Сарян се решава да се организира музей.
Първият директор на Дома-музей става синът на майстора – комозиторът Лазар Сарян. Той осъществява и работата на ръководството за изграждане на музейната част. След него в течение на близо 40 години директор е Шахен Хачатрян, а от 2004 г. постът се заема от внучката на художника – кандидатът на филологическите науки Рузана Сарян. Фондът на музея притежава 50 платна, подарени лично от художника – те съставят и основната колекция.
Експертите твърдят, че Мардирос Сарян е уловил цветовете и слънцето на Армения, а мнозина го наричат „художник на щастието“. И макар от картините му да струи светлина, неговият житейски път далеч не е бил лек.
Ражда се през 1880 г. в град Нор Нахичеван. Семейството е голямо – девет деца. Първоначално то живее с брата на бащата на малкия Мардирос – Саркис. Но в един прекрасен ден двамата се скарват, ядосан Саркис взима жена и децата си и ги отвежда в голата степ. Така всички нощуват под открито небе в продължение на почти едно лято. Докато преживяват на открито, се чува воят на дивите животни, което със сигурност за тригодишния Мардирос не е най-чудното изживяване. Но по-късно той ще разказва, че не се е боят, тъй като до него е било вярното му куче Полкан.
За краткото време до края на лятото Семейство Сарян успява да си построи малка къщичка, в която да се приюти и където да има печка, за да се топлят в студа. Какво може да помни едно малко момче от тези трудни години? И все пак, ако се доверим на спомените на вече възрастния Сарян, те изглеждат така в автобиографията му „Из моя живот“: „Бях на три или четири години, щастлив и безгрижен. Имаше достатъчно място, където едно дете да тича. Нямаше къщи наблизо. Наоколо беше хоризонтът и безграничната степ, красива в своята пустота и суровост. В Азовската степ, близо до река, покрита с тръстика, на нисък хълм, баща ми изкопа кладенец, построи къща от кирпич и я покри с тръстика. Голямото ни семейство живееше в него като в дворец“.
Родителите на малкия Мартирос мечтаят за историческата си родина – Армения. Предците на Сарян мигрират от Крим в Азовските степи през 1775 г. Така дядото на художника Мъкъртич и брат му получават парцели земя на брега на река Самбек, северозападно от Нахичеван. „Още като деца слушахме разказите на родителите си, пълни с любов и копнеж, за родината ни – Армения, истории за нейните планини и клисури, реки и гори, плодородни овощни градини и ниви. Те ни разказваха всичко това и добавяха, че когато пораснем, непременно ще отидем там“, пише художникът. И това ще се случи, само че много по-късно…
На седемгодишна възраст Мартирос и по-големият му брат са изпратени в Нов Нахичеван, който напуска още като бебе. Там те се записват в арменско-руското градско училище и свободата, на която толкова се радват на село, изчезва. „Всичко в града ми се струваше много тясно. Къщите бяха твърде близо една до друга като малки диви животни, хванати и затворени в клетка. Трябваше да бъдат опитомени и превърнати в хора, полезни хора...“, спомня си Сарян.
След като завършва училище 15-годишният юноша започва работа в кантора, разпространяваща списания и вестници. Остава там само седем месеца, работата не е лека, трябва да носи тежки торби с хартия два пъти на ден. „Работата ставае особено трудна, когато настъпваше есента, последвана от суровата ростовска зима с пронизващите ѝ студени ветрове“, разказва Сарян. Но пък в малкото свободно време, когато управителят не е наблизо, чете вестници и списания. Особено му харесва да разглежда илюстрации. Понякога дори рисува, докато е на работа, криейки се в ъгъла на кантората и скицирайки върху хартия посетителите, някои от които му се струват особено интересни. Разбира се, момчето се опитва да крие тайното си увлечение. Но един ден най-накрая е хванат и това става отправна точка за неговото артистично пътешествие.
„Посетителите, забелязвайки какво правя, поискаха да видят рисунките ми. Не можех да откажа и те ги харесаха. Сред тях беше и приятелят на по-големия ми брат Ованес, Амбарданов, завършил Московския институт „Лазарев“. Той разгледа рисунките ми с особен интерес и след това не пропусна възможност да поиска още“, пише в автобиографията си творецът. Само че един от посетителите – казак, останал много недоволен, изплашил се, че рисунката ще го омагьоса. И младият художник е уволнен. Обаче Амбарданов препоръчва на по-големия брат на Мартирос да го изпрати в художествено училище. Съветва го преди това да поработи и да се учи при художника от Нов Нахичеван Хъмаяк Арцатпанян. По това време той е ученик в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. Сарян също се записва там през есента на 1897 г.
Когато пристига в Москва Мардирос за първи път попада в Третяковската галерия и оттогава насетне той е там почти ежедневно. Средата, в която живее в руската столица го въвежда в културния живот. Заедно с приятелите си от училището ходят на театър, където имат щастието да гледат изявите на Шаляпин и Ермолова. А сред близките му другари е художникът Петров-Водкин. Има възможността да учи в ателиетата на живописеца Валентин Серов и руския импресионист Константин Коровин. В аспекта на творчеството за арменеца те се оказват много важни фигури. Влиянието на Серов е видимо в ранните работи на младия творец.
За първи път към Армения Сарян поема през 1901 г., когато е на 20 години. Пътува заедно с приятеля си – студента Кеворк Миансарян. Особен го впечатляват руините на древната средновековна арменска столица Ани по време на царстването на Багратидите. Чувствата си по-късно ще опише в автобиографията си: „Арменската архитектура, датираща от векове, е изумителна, нейните останки са се запазили по чудо в дълбоки клисури и проломи, по склоновете на непристъпни планини и в плодородни долини. Много е било варварски разрушено и изчезнало завинаги, а повечето от останалите паметници постепенно са се рушили, оставени без никакви грижи“.
Историята, културата и природните красоти на Армения допринасят за оформянето на художественото развитие на Сарян. Той най-често се свързва с пейзажи, от които се очарова по време на пътуването си и по-късно изучава в студиото на Левитан. Не се опитва да изобразява планините и клисурите на Армения реалистично, а ги изобразява такива, каквито ги възприема. Оттук идват и неестествено ярките цветове, необичайните герои и абстрактните образи в картините му.
Платна на Сарян започват да се появяват в галерии през 1900 г. Той излага с групата „Синя роза“, която включва студенти от художественото училище, първо в Саратов, а след това и в Москва. Групата е най-близо до символистите сред художествените движения. Михаил Врубел например е високо ценен от тях. В началото по-непрогресивните критици не са особено добронамерени към младия художник – образите му са твърде необичайни за тях като възприятие. Но светът в крайна сметка признава майстора. Ето например какво пише за него френският поет Луи Арагон през 1960 г.: „Това е преоткрито съкровище: сякаш водите на потоп са се отдръпнали и Ереванската долина е била преобразена в най-чистия цвят на бъдещето. Този цвят е толкова красив, че вековете би трябвало да отредят на Сарян, редом с нашия Матис и Сезан, място от първостепенно значение. Може би мястото на Сарян ще бъде още по-високо, защото той е художникът на щастието“.
Успехът започва да навестява Сарян някъде към 1910 г. Между 1910-а и 1913-1 години той често пътува, посещава Турция, Египет, Иран. Поема на Изток, за да може да го разбере по-добре и да „формира своите търсения в живописта“. Мардирос иска да покаже източния свят. След като се връща от Константинопол в Москва, е изпълнен с огромни впечатления. И създава ярките, колоритни азиатски кътчета и дори източните кучета. Да не забравяме, че от дете обича животните. „За мен най-голям интерес представляваха улицата, ритъмът на живота ѝ, ярката тълпа и кучетата, които живееха тук на цели семейни глутници“, спомня си Сарян.
Третяковската галерия, чиито експерти имат набито око, започва да купува работи на художника в началото на 1910 г. Затова там до днес има доста добра колекция с негови платна. По това време Сарян се запознава с поета и художника Максимилиан Волошин, който е вече доста известен. Именно той написва и първата сериозна статия за младия и даровит арменец. „Сарян е едва в началото на творческото си развитие. Това, което е създал досега, е изключително важно, тъй като добавя ново измерение към нашия артистичен подход към Изтока и демонстрира, че бездушният и задушаващ ориентализъм е свършил“, пише той за Мардирос.
1915 година става важна за младия художник, защото тогава той среща Лусик Ахаян – бъдещата си съпруга. Тя е дъщеря на известния тогава писател и педагог Хазарос Ахаян. Двамата се запознават в Тифлис, където той се опитва да възстанови душевното си равновесие. Сарян е разтърсен от онова, което вижда, докато помага на арменци, бягащи от турските гонения. Среща Лусиг в едно кафене и както сам признава, „не можех да откъсна поглед от обаятелния образ на това момиче“. Женят се след година и са заедно до края на дните на Мардирос. Раждат им се две момчета – Лазар и Саркис. А красивата Лусик се превръща в негова муза, тя е изобразена в много от картините му – и като млада, и вече на възраст.
Първоначално – през 1918–1919 г., младото семейство живее в Нахичеван на Дон. Там Мартирос Сарян полага основите на Арменския краеведски музей – сега Музей на руско-арменската дружба, който сам ръководи в началото. Сътрудничи си и с театрални професионалисти, помага например за оформлението на постановката „Принцеса Турандот“ в Ростовския музикален театър.
През 1921 г. семейството се премества за постоянно в Армения. Оттам той се мести в Париж за няколко години, но арменската природа дълго време остава основна тема в неговите творби. През 1937 г., по време на чистките срещу „враговете на народа“, НКВД изгаря 12 от картините на Сарян – тези, изобразяващи същите тези врагове. Спасено е само платното „Портрет на поета Егише Чаренц“, откраднато от музейни служители. Но не може да се каже, че самият художник има някакви сериозни конфликти със съветската власт. През 1939 г. Мардирос създава мащабна стенопис, изобразяваща арменски пейзаж, за арменския павилион на Изложението на постиженията на народното стопанство в Москва. А през 1961 г. получава Ленинската награда за серията си произведения „Моята родина“, създадена по време на пътуванията му из Армения.
Сарян почита историята, отнася се с трепет към нея и е защитник на културното наследство. Това се отнася не само до Армения, където основава първия Държавен музей и Комитета за защита на паметниците. Той спасява и храма „Сурп Хач“ („Свети кръст“) в Ростов. Църквата е силно повредена от германците по време на Великата отечествена война. През 50-те години на миналия век съветските власти искат да я разрушат, но художникът не само успява да ги убеди да бъде съхранена и да бъде призната за исторически паметник, но и съдейства за нейното възстановяване.
През 1972 г. Мартирос Сарян умира в Ереван на 92-годишна възраст. През 2019 г. на Ворошиловския булевард в Ростов е открита звезда в чест на художника, а улица в Нахичеван също носи неговото име. В Армения с трепет се отнасят към името и наследството на този изключителен художник. Ако някога гостуване на Армения, не пропускайте неговия дом-музей, за да попиете от неговите краски и неговото „арменско“ слънце.
Нека да добавим още един момент, свързан с Мардирос Сарян и тясната му връзка с историческата му родина преди да се установи трайно в Армения. Когато се обявява първата независима република Армения през 1918 г. младият творец все още живее в Нов Нахичеван – арменски район в Ростов на Дон в Русия. На 31 юли 1919 г. той изпраща писмо на руски език до тогавашния премиер на страната Александър Хатисян. В него има и акварелна рисунка – предложение на национален флаг. То така и не се приема, но и не се поднася публично. Това писмо бе оповестено едва през 2002 г. като част от кореспонденцията на дядо ѝ от неговата внучка Рузан Сарян в периода 1908-1928 г. Тогава тя обясни, че предложението на Сарян е хвърлено в забрава.
Виждането на майстора, чието име е признато в световен мащаб, е знамето на Армения да бъде като дъга и да съдържа всички нейни цветове. В писмото си Сарян обяснява, че преди месец е бил посетен от Мартирос Арутюнян, член на арменския парламент, който обяснил, че е избрано синьо-червено-жълто знаме, което да символизира дъгата. Вдъхновен, художникът предлага то да се подобри знамето, като към трите основни цвята на дъгата (червено, жълто и синьо) се добавят и трите му допълнителни цвята (оранжево, зелено и виолетово), подредени отгоре надолу: червено - оранжево - жълто - зелено - синьо - виолетово. Художникът твърди, че точно така трябва да изглежда арменското знаме. Според него има вече доста трикольори, освен това Донската армия използва синьо-жълто-червено знаме. Арменците, като източен народ, имат много цветове и тяхното знаме трябва да разкрива чудната и вечно красива дъга, е мнението на художника.